Консулът чува фразата „светове от първата вълна“, но не пита дали любимата му Мауи-Обетована е сред тях. Навярно, мисли си той, би било най-добре да е така. После казва:
— Не, връщам се в долината. Тео намества очилата си.
— Тя няма да ви позволи това, сър.
— Нима? — усмихва се консулът. — И как ще ме спре? Ще свали кораба ми ли?
— Не зная, но тя каза, че няма да ви го позволи. — Гласът на Тео звучи искрено разтревожен. — Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ има постови и фотонни кораби в орбита, сър. За да ескортират последните транспорти.
— Добре — все още усмихнат, казва консулът, — нека се опитат да ме свалят. Така или иначе, управлявани от хора кораби не са можели да се приземяват до долината на Гробниците на времето от два века: кацат съвсем нормално, но екипажите им изчезват. Още преди да ме уцелят, ще вися на дървото на Шрайка. — За миг консулът затваря очи и си представя как корабът се приземява празен над долината. Вижда Сол, Дюре и останалите — завърнали се по чудо — да тичат за убежище в кораба, да използват лекарските му възможности, за да спасят Хет Мастийн и Брон Ламиа, а криогенната му сомния и камерите за сън, за да спасят малката Рахил.
— Боже мой — прошепва Тео и ужасеният му тон рязко изкарва консула от унеса му.
Бяха стигнали до последния завой на реката над града. Тук скалите се издигат по-нависоко и достигат върха си при издълбания в планината образ на Тъжния крал Били. Слънцето залязва в момента и огрява с огнени отражения ниските облаци и сгради високо по източните скали.
Над града бушува битка. Лазери пронизват облаците, кораби бягат като комари и изгарят като молци, доближили се прекалено до пламъка, докато параотблъскването и неясните очертания на защитните полета се носят под покрова на облаците. Град Кийтс е под атака. Прокудените са пристигнали на Хиперион.
— О, мамка му — благоговейно шепти Тео. По горския хребет на северозапад от града къса струя пламък и блещукаща диря бележат пътя на торпедо, носещо се право към плъзгача на Хегемонията.
— Дръж се! — изръмжава Тео. Той поема ръчното управление и прави рязък завой, опитва се да влезе в радиуса на завиване на малката ракета.
Взрив отзад запраща консула напред в мрежата от обезопасителни колани и за миг замъглява зрението му. Когато отново може да вижда, кабината е пълна с дим, червени аварийни лампички мигат в мрака, а плъзгачът предупреждава за разпадане на системите с десетина настойчиви сигнала. Тео мрачно се е отпуснал над омниконтролера.
— Дръж се — отново и ненужно казва той. Плъзгачът главозамайващо завива, намира опора във въздуха, а сетне я загубва и започва да се премята и пада странично към горящия град.
36.
Премигнах и отворих очи. За миг загубих ориентация, когато се огледах в огромното, мрачно пространство на базиликата „Св. Петър“. Пацем. Монсиньор Едоуард и отец Пол Дюре се наведоха напред на бледата светлина на свещите с напрегнато изражение.
— Колко време бях… заспал? — Чувствах се така, сякаш бяха изтекли само секунди, сякаш това бе блещукането на образи, които човек сънува в миговете между спокойното отпускане в леглото и дълбокия сън.
— Десет минути — отвърна монсиньор. — Можете ли да ни кажете какво видяхте?
Нямаше причина да не го сторя. Когато свърших с описанието на виденията, монсиньор Едоуард се прекръсти.
— Mon Dieu29, посланикът на Техноцентъра кара Гладстоун да прати хора в онези… тунели.
Дюре докосна рамото ми.
— След като разговарям с Истинския глас на Светодървото на Божия горичка, ще дойда с вас на ТС2. Трябва да предупредим Гладстоун за безумието на това решение.
Кимнах. Всичките ми мисли за пътуване до Божия горичка с Дюре или до самия Хиперион бяха изчезнали.
— Съгласен съм. Трябва да тръгнем незабавно. Вашият… може ли папската врата да ме отведе до Тау Сети Сентър?
Монсиньорът се изправи, кимна и се протегна. Внезапно разбрах, че е много възрастен и недокоснат от пулсенови процедури.
— Тя има приоритетен достъп — отвърна монсиньорът. После се обърна към Дюре. — Пол, знаеш, че щях да те придружа, ако можех. Погребението на Негово светейшество, изборът на нов Свети отец… — Монсиньор Едоуард издаде тих, печален звук. — Странно как всекидневните проблеми продължават да упорстват дори пред лицето на общото нещастие. На самия Пацем му остават по-малко от десет стандартни дни до пристигането на варварите.
Високото чело на Дюре проблясва под светлината на свещите.
— Делата на Църквата са над обикновените всекидневни проблеми, приятелю. Посещението ми на храмерския свят ще бъде кратко, а после ще се присъединя към г. Севърн в усилията му да убеди президента да не послуша Техноцентъра. След това ще се върна, Едоуард, и ще се опитаме да разберем нещо от тази объркана ерес.
Последвах двамата мъже навън от базиликата през странична врата, която водеше към коридор зад високите колонади, после наляво през някакъв открит двор — дъждът беше спрял и въздухът ухаеше на свежест — по стълбище и през тесен тунел към папския апартамент. Когато влязохме в преддверието, швейцарските гвардейци отдадоха чест — високите мъже бяха облечени в брони и жълто-сини раирани панталони, макар че церемониалните им алебарди бяха също и енергийни оръжия. Един от тях пристъпи напред и тихо каза нещо на монсиньора.
— Някой току-що е пристигнал на главния терминал, за да се срещне с вас, г. Севърн.
— С мен ли? — Бях се заслушал в други гласове от други стаи, в мелодичните извисявания и затихвалия на често повтаряни молитви. Реших, че са свързани с подготовката на папското погребение.
— Да, някой си г. Хънт. Казва, че е спешно.
— След някоя и друга минута щях да се срещна с него в Правителствения дом — казах аз. — Защо да не дойде тук, при нас?
Монсиньор Едоуард кимна и тихо се обърна към гвардееца, който прошепна нещо в декоративния герб на древната си броня.
Така наречената папска врата — малък телепортал, обграден със сложни златни резби на серафими и херувими, покрит с пет барелефа, изобразяващи греха на Адам и Ева и изгонването им от рая — се намираше в центъра на добре охранявано помещение, точно пред личния апартамент на папата. Почакахме там — бледните ни и уморени лица се отразяваха в огледалата, окачени на всички стени.
Лейт Хънт беше въведен от свещеника, който ме бе придружил до базиликата.
— Севърн! — извика любимият съветник на Гладстоун. — Президентът се нуждае от теб незабавно.
— Тъкмо бях тръгнал натам — отвърнах аз. — Ще бъде престъпна грешка, ако Гладстоун позволи на Техноцентъра да построи и използва бомбата на смъртта.
Хънт премига — почти комична реакция на напомнящото му хрътка лице.
— Ти знаеш всичко, което става, нали, Севърн? Трябваше да се изсмея.
— Малкото момче, което седи без придружител в холоямка, вижда много и разбира съвсем малко. И все пак, то има преимуществото да е в състояние да сменя каналите и да изключва холовизора, когато се умори от него. — Хънт познаваше монсиньор Едоуард от различни държавни дела и аз му представих отец Пол Дюре от йезуитския орден.
— Дюре ли? — успя да изрече Хънт с почти увиснала долна челюст. За пръв път виждах съветника онемял и тази гледка ми достави удоволствие.
— Ще ти обясним по-късно — успокоих го аз и стиснах ръката на свещеника. — Късмет на Божия горичка, Дюре. Не се бавете.
— Най-много час — обеща йезуитът. — Не повече. Остава ми само един елемент от ребуса, който трябва да намеря, преди да разговарям с президента. Моля, разкажете й за ужасите на лабиринта… А аз ще
