на боговете.
Монсиньор не извика охраната. Не избяга нито той, нито Дюре, а заедно успокоиха този призрак, опитаха се да разберат нещо смислено от развълнуваните му заеквания и превърнаха това странно разпознаване в разумен разговор.
Това беше Пол Дюре. Пол Дюре, а не някакъв чудат двойник, андроидно копие или киборг на възстановената му личност. Уверих се в това, като го слушах и разпитвах като се взирах в очите му… но най-вече като разтърсвах ръката му. като го докосвах и знаех, че това наистина е отец Пол Дюре.
— Знаете… невероятни подробности от живота ми… от времето ни на Хиперион, при Гробниците… но кой казахте, че сте? — попита Дюре.
Мой ред беше да го убедя.
— Киборг на възстановената личност на Джон Киитс. Близнак на личността, която Брон Ламиа носеше в себе си на вашето поклонничество.
— И сте бил в състояние да общувате… да разбирате какво става с нас поради тази обща личност?
Бях застанал на едно коляно между тях и олтара. Вдигнах разстроено и двете си ръце.
— Поради тази… някаква аномалия в мегасферата. Но аз сънувах живота ви, чувах разказите на поклонниците, слушах отец Хойт да говори за живота и смъртта на Пол Дюре… на вас. — Протегнах длан да докосна ръката му през свещеническото расо. Всъщност, това да се намирам в едно и също пространство и време с един от поклонниците малко ме замайваше.
— Значи знаете как стигнах тук — рече отец Дюре.
— Не. За последен път сънувах, че влизате в една от Пещерните гробници. Имаше светлина. Оттогава не знам нищо.
Дюре кимна. Лицето му беше по-патрицианско и уморено, отколкото ме бяха подготвили за него сънищата ми.
— Но знаете съдбата на останалите? Поех си дъх.
— На някои. Поетът Силенъс е жив, но е набит на дървото с тръните на Шрайка. За последен път видях Касад да напада Шрайка с голите си ръце. Г. Ламиа пътуваше в мегасферата към периферията на Техноцентъра с моето копие на Кийтс…
— Значи е оцелял в онази… Шрьонова уредба… как и беше името? — Дюре изглеждаше очарован.
— Вече не — отвърнах аз. — ИИ личността, наречена Ъмон, го уби… разруши личността. Брон се връщаше. Не зная дали тялото й е оцеляло.
Монсиньор Едоуард се наведе към мен.
— Ами консулът и бащата с детето?
— Консулът направи опит да се върне в столицата с хокингово килимче — казах аз, — но катастрофира на няколко мили на север. Не знам нищо повече за съдбата му.
— Мили — рече Дюре, сякаш думата му навя спомени.
— Съжалявам — посочих към базиликата аз. — Това място ме кара да мисля като в… предишния си живот.
— Продължавайте — каза монсиньор Едоуард. — За бащата с детето.
Седнах изтощен на хладния камък. Ръцете ми трепереха от умора.
— В последния ми сън Сол предложи Рахил на Шрайка. Това беше по нейна молба. Не можах да видя какво става после. Гробниците се отваряха.
— Всички ли? — попита Дюре.
— Доколкото успях да видя, всички. Двамата мъже се спогледаха.
— Има още нещо — продължих аз и им разказах за диалога с Ъмон. — Възможно ли е божеството да се развие от човешкото съзнание, без човечеството да знае за това?
Светкавиците бяха престанали, но дъждът валеше толкова силно, че го чувах по огромния купол високо над мен. Някъде в мрака изскърца тежка врата, отекнаха, а после се отдалечиха стъпки. Молитвените свещички в тъмните ниши на базиликата блещукаха с червена светлина на фона на стените и завесите.
— Някога проповядвах, че според Св. Тейлхард е възможно — уморено въздъхна Дюре, — но ако този Бог е ограничено същество, развило се по същия начин, като всички нас, другите ограничени същества, то никой… то той не е Бог на Авраама и Христа.
Монсиньор Едоуард кимна.
— Има една древна ерес…
— Да — прекъснах го аз. — Социниевата ерес. Чух отец Дюре да я обяснява на Сол Уайнтрауб и консула. Но какво значение има как… се е появила… тази сила и дали е ограничена, или не. Ако Ъмон казва истината, значи си имаме работа със сила, която използва като енергиен източник квазари. Това е Бог, който може да унищожава галактики, господа.
— Това би бил бог, който унищожава галактики — възрази Дюре. — А не Бог. Ясно чух наблягането му.
— Но не е ограничен — настоях аз. — Ако това е Богът на абсолютното съзнание от Омега, за когото пишете, ако е същата Троица, която отстоява и обосновава Църквата ви още отпреди Тома Аквински… и ако една част от тази Троица е избягала назад във времето, тук… сега… тогава какво?
— Но от какво да е избягала? — меко попита Дюре. — Бог на Тейлхард… Бог на Църквата… нашият Бог би бил Бог от Омега, в когото съвършено се сливат Христос на Развитието, Личният и Универсалният… това, което Тейлхард нарича „En Haut“25 и „En Avant“26. Не би могло да има нищо чак толкова опасно в бягството на който и да е елемент от личността на това божество. Нито Антихристът, нито теоретичната сатанинска сила, нито „анти-Бог“ могат да застрашат такова универсално съзнание. Какъв би могъл да е този друг бог?
— Богът на машините — отвърнах толкова меко, че дори аз не бях сигурен дали съм го произнесъл на глас.
Монсиньор Едоуард стисна длани, както ми се стори, подготвяйки се за молитва, но се оказа, че това е жест на дълбок размисъл и още по-дълбоко вълнение.
— Но Христос се е съмнявал — рече той. — Христос се е мъчил в градината и е молил да го отмине тази чаша. Ако предстоеше някаква втора жертва, нещо по-ужасно дори от разпъването… тогава мога да си представя как Христовата част от Троицата минава през времето, разхожда се в някаква четириизмерна Гетсиманска градина, за да спечели няколко часа… или години… време, за да помисли.
— Нещо по-ужасно от разпъването — с дрезгав шепот повтори Дюре.
И монсиньор Едоуард, и аз се втренчихме в свещеника. Дюре се беше разпнал на високоволтово теслово дърво на Хиперион, вместо да се подчини на властта на кръстоидния паразит. Чрез способността на това създание да възкресява, Дюре многократно беше изстрадвал агониите на разпъването и електроекзекуцията.
— От каквото и да бяга En Haut съзнанието — промълви Дюре, — то е безкрайно ужасно.
— Монсиньор Едоуард докосна рамото на приятеля си.
— Пол, разкажи на този човек за идването си тук. Дюре се върна от далечното място, където го бяха отвели спомените му и ме погледна.
— Знаете ли всичките ни истории… и подробностите от престоя ни в долината на Гробниците на Хиперион?
— Така ми се струва. До момента, в който изчезнахте. Свещеникът въздъхна и докосна чело с дългите си, леко треперещи пръсти.
— Тогава евентуално — рече той, — но съвсем евентуално, ще можете да схванете нещо от това как попаднах тук… и какво видях по пътя.
— Видях светлина в третата Пещерна гробница — продължи отец Дюре. — Влязох вътре. Признавам, че в ума ми се въртяха мисли за самоубийство… в онова, което, е останало от ума ми след бруталното репликиране на кръстоида… няма да величая тази функция на паразита с думата „възкресяване“.
Видях светлина и си помислих, че е Шрайка. Чувствах, че втората ми среща с това създание — първата беше преди години в лабиринта под Пролома, когато Шрайка ми сложи моя нечестив кръстоид — е отдавна просрочена.
Когато предишния ден търсехме полковник Касад, тази Пещерна гробница беше къса, безлична, с гола скална стена, която ни препречи пътя след трийсет крачки. Сега тя беше изчезнала и на нейно място се
