— За теб — да.
— За мен — да, но ние сме група, Полър. Ние сме Четирийсет. Ще се наложи всички поред да опитваме непознати неща, какъвто и да е рискът. Иначе със сигурност ще гладуваме на по-големите височини по Стената. Разбираш ли сега защо го направих? Беше моят ред. Аз изпълних задължението си и оцелях. Мисля, че ще мине доста време преди да е нужно да се изложа отново на риск, за което съм много щастлив. Но ако аз не бях рискувал, как можеш да очакваш, че другите ще го направят? Необходимо е да мислим за оцеляването на Четирийсетте, Полър, а не само за нашето собствено.
Почувствах се още по-жалък. Нещо в мен се сви от срам.
— Досега не го разбирах — признах си аз. — Прав си, ние сме едно цяло и дължим живота си един на друг.
— Да.
— Иска ми се да бях опитал плода вместо теб.
Той се засмя:
— Твоят ред да опитваш тепърва предстои. След моя опит аз оцелях.
Изглеждаше доволен, че ме е ядосал заради загрижеността ми към него. Но той беше рискувал, а аз — не. Имаше право да бъде доволен, помислих си аз.
НАСТЪПИ нощ. Въздухът бе хладен и ние удебелихме кожите си, за да се предпазим от студа, гушехме се един в друг около гаснещия огън, докато останаха само въглени. Започнахме да се мушкаме в спалните рогозки.
— Ястреб от Стената! — извика внезапно Тенилда.
В този момент стояхме близо до ръба на клисурата. Тя посочи към бездната. Проследих ръката й и видях някакво същество да се рее във въздуха — приличаше на птица с огромни размери. Взрях се и забелязах, че се приближава — накрая дойде толкова близо, че почти можех да я достигна и пипна. Тя сякаш ни разучаваше.
Птицата изглеждаше отблъскващо: голяма почти колкото дете, с кръгло и рунтаво тяло. Вместо крака се подаваха два хищни нокътя, които бяха мощни и силно издадени. Ярко жълтият клюн наподобяваше изкривен нож, а очите бяха червени и големи. Заоблените ципести криле, по-дълги от човешка ръка, се рееха нависоко и пляскаха силно. Видях издадени нокти-остриета като костеливи пръсти. Усетих миризма на мускус и парлив Дъх от гъстата, черна козина, долових студения въздух, който идваше на тласъци от размахващите се криле. Не летеше, а стоеше на едно място във въздуха. Като се изключи мощният мах с крила, беше напълно неподвижна — човек можеше да си помисли, че виси на връв, спусната от небето.
Понякога Ястреби от Стената се спускаха над долината, но никога не ги бях виждал от толкова близо. Не се съмнявах, че точно това грозно същество е Ястреба от Стената. Не изглеждаше достатъчно голямо, за да може да отвлече възрастен човек — както разправяха легендите — но личеше, че е опасно, отмъстително и имаше сатанински вид. Стоях неподвижно замръзнал, вперил поглед в него като омагьосан. И то гледаше в нас с очевидно любопитство. Явно беше, че не е тук, за да ни нападне.
— Дръпни се, Полър — чух глас отзад.
Беше Киларион. Държеше голямо колкото човешка глава парче скала и се готвеше да го хвърли по птицата. Тананикаше си песента на смъртта.
— Не — възпрях го аз. — Недей.
Не ме послуша. Профуча край мен и се озова на ръба, изви тялото си като дъга, завъртя се на левия крак и с цялата си огромна сила запрати скалата нагоре и напред. Ако не бях видял, нямаше да повярвам, че е възможно да се хвърли толкова голям камък толкова далеч и толкова силно — издигна се, описа полукръг и удари силно Ястреба от Стената по корема. Птицата нададе пронизителен писък, който сигурно се чу чак в низините, и полетя стремглаво надолу като камък. Ала когато надникнах през ръба, стори ми се, че виждам как там долу в мрака тя се съвзема и отново пляска с крила в нощта. Не бях съвсем сигурен, но мисля, че чух далечни, зловещи писъци, изпълнени с ярост.
— Убих я! — перчеше се гордо Киларион и танцуваше танц за възхвалата.
— Не бъди толкова сигурен — прекъснах го мрачно аз. — Ще се върне и ще доведе и други като нея. Не биваше да я закачаме.
— Това е зла птица. Мръсна и отвратителна.
— Дори и така да е — не отстъпвах аз, — нямаше нужда да го правиш. Кой знае какви неприятности ще ни донесе.
Киларион подхвърли нещо подигравателно и отмина много доволен от себе си. Продължавах да се безпокоя от постъпката му и извиках настрана Джайв, Гали, Кат и още неколцина. Предложих им през нощта да останем на пост по двойки и да се сменяме до сутринта. Беше добра идея. Гали и Кат поеха първи поста, а аз легнах да спя и ги помолих да ме събудят, когато дойде моят ред. Едва бях затворил очите — или така поне ми се стори — и почувствах, че Гали ме бута грубо, за да ме събуди, погледнах и видях, че нощта гъмжи от огнени червени очи, понесли се като демони над нас.
Летяха пет-шест, а може би десет или най-вероятно двайсет Ястреба. Никой нямаше време да ги брои. Те изпълваха въздуха. Различих очите им, пляскащите крила, наблюдавах с ужас острите им опустошителни клюнове и хищни нокти. До един бяхме на крак и се защитавахме с тояги и камъни, а те се въртяха като вихрушка между нас, драскаха ни свирепо, хапеха и издаваха пронизителни писъци — същински подивели, зли демони. На раменете на Киларион се бяха вкопчили две птица. Не спираха да го блъскат с нокти. Размахваха мощно огромните си крила, а той се бореше да ги хване и да се освободи от тях. Спуснах се да му помогна и прогоних единия Ястреб с тояга — ударих го, той литна право нагоре, изграчи зверски и направи завой към мене, но аз го отпъдих със силни удари. Междувременно Киларион бе разпорил другата птица. Видях как я смачка на земята и стъпва върху гръдния й кош. От другия край на пътеката дочух, че една от жените пищи. На проблясващата лунна светлина съзрях Трайбън пред купчина камъни — замеряше с голяма точност всеки приближаващ се Ястреб. Забелязах Хенди застанала сама с отметната глава и странно блеснали очи, бавно да върти тоягата във всички посоки. Междувременно Кат бе раздухал огъня и раздаваше горящи главни, с които да се защитаваме.
Всичко свърши така внезапно, както започна. Един от Ястребите сякаш даде команда за оттегляне — ясен, рязък и дрезгав писък, като звук от най-високия регистър на галимонда, проехтя чак до другата страна на Стената и всички излетяха, издавайки силен шум от голи пляскащи крила и писъци до звездите. Една птица сграбчи наниза наденички, останали неизядени на вечеря край огъня и отлетя. За момент видяхме целия рояк, очертан на лунната светлина и после вече нямаше нищо, с изключение на смачканата от Киларион птица, просната мъртва близо до рогозката на Марсиел. Тя я ритна настрани с вик на отвращение, а Туйман я повлече с един прът, за да я изхвърли през ръба на клисурата. В тишината звукът от нашето тежко дишане ни се струваше силно като гръмотевица. Бяхме зашеметени от стремителната и жестока атаката, макар и толкова кратка. Стената бе направила само малък намек какво може да ни предложи, сякаш за да ни припомни, че ни очакват страдания.
— Има ли някой ранен? — попитах аз.
Почти всеки бе засегнат в една или друга степен. Фесилт от Винарите беше най-зле. Голяма рана зееше на бузата й чак до окото и още една много дълбока — на рамото. Цялото й лицето бе в кръв, а лявата й ръка трепереше конвулсивно сякаш искаше да се освободи от тялото. Греот — един от тримата Лечители сред нас, отиде да й помогне. Киларион също бе лошо ударен, но се шегуваше с раните си. Ръката на Талбол бе дълбоко разцепена по дължина, Газин Фокусника имаше яркочервени петна на гърба, Грисиндил — разкъсана китка и така нататък. Превързвахме раните чак до сутринта. И аз бях пострадал, но не ми течеше кръв.
Трайбън ни преброи и разбрахме, че всички са налице. Никой не беше отвлечен от Ястреб, единствената ни загуба в това отношение бе наниза наденички. А слуховете, че Ястребите от Стената сграбчвали невнимателните Пилигрими от пътя и после ги разкъсвали в гнездата си, се оказаха само митове. Ястребите просто не бяха достатъчно големи, за да го направят, но бяха коварни птици и ми се струваше, че ще имаме още неприятности с тях по-нагоре.
С изгрева на червената Марилема, Киларион клекна до мен и докато разтривах раните си, започна с тих, съвършено различен от преди глас:
— Глупаво беше от моя страна, нали Полър?
