простираше над познатата ни долина. От време на време тя се разкъсваше и се мяркаха зелени пространства, но не можехме да разпознаем нищо. За нас долу вече не съществуваше — имаше само нагоре и нагоре.
Коза Сааг беше нашият единствен Свят, нашата Вселена. Започвахме да откриваме, че огромната планина, която ние наричахме Стената, фактически не е една планина, а море от планини, всяка издигаща се върху гърба на околните, както големите вълни се издигат в бурни води. Нямахме представа къде е Върха. Понякога ни се струваше, че вече сме стигнали най-високата точка, защото виждахме над нас ясно небе, но все се оказваше заблуда — стигахме до самия връх и откривахме, че напред има нови, издигащи се над този. Всеки връх водеше към следващия, а той към следващия. Когато гледахме нагоре, виждахме само безкрайна озадачаваща плетеница от розова скала — шпилове, корнизи, парапети, щитове, клисури — извисяваха се чак до небесата. Нямаше връх над нас. Имаше само безкрайна планина, винаги отвесна, необозрима и необятна, ние пълзяхме в ниските й части, подредени във върволица като търпеливи мравки.
8.
В началото се изкачвахме по външния ръб на Стената — проправяхме си път през клисури, урви и оголени стърчащи била. През тези дни за мен беше лесно да избирам пътя, защото се простираше пред нас по самата Стена и нямаше съмнение коя е най-добрата посока — тя беше само една, ала повече не можехме да продължим по този начин: бяхме стигнали до място, където пред нас се издигаше като непреодолима преграда неизмеримо висока отвесна канара. Невъзможно беше височината й да се обхване с поглед. Дълго я разучавахме, но никой не можа да измисли начин, за да я преодолеем. Никакъв път не се виждаше наоколо, а да се изкачим беше невъзможно.
Нямахме избор — завихме на изток към една долина във вътрешността на Коза Сааг. За известно време разположихме лагера от вътрешната страна на Стената, в Нещо като гора, хладна и сенчеста. Казвам „нещо като гора“, защото растенията на това място, макар да бяха високи като дървета, нямаха нищо общо с растителността от низините. Бяха като огромни остриета от трева или по-скоро като гъсти снопове: всеки ствол изглеждаше съчленен от около дузина тънки, тесни филизи, с обща основа. Те стърчаха на всички страни и вместо листа имаха клиновидни пъпки, наподобяващи остриета на брадва.
Ако докоснехме някое дърво, с ръка — тя изтръпваше. Ако държахме ръката си по-дълго, кожата ни започваше да обгаря.
Съвсем непознати, малки зелени птички, бяха накацали по краищата на клиновидните пъпки. С окръглени и пълнички телца, с мънички, смешни, яркочервени крачета, едва забележими изпод коремчетата им, с къси и слаби крилца, те можеха само да пърхат от една пъпка на друга. Едва ли можехме да си представим птички, тъй различни от ужасните Ястреби от Стената. И все пак, не биваше да се възприемат лекомислено тези клоун ски същества, защото очите им бяха много свирепи — особените и неестествено бели орбити горяха като миниатюрни слънца на челата им. Имаше злъчна омраза и стръвна заплаха в тези очи. И наистина, когато Газин Фокусника застана под едно дърво и започна да закача насмешливо птичките, защото тяхната закръгленост и дебелина го развеселяваше, те му отговориха с гъсти храчки — той запищя от болка и се втурна през гората, за да се хвърли в потока.
Водата на потока беше червена като кръв и много особена на вид. Изплаших се за Газин. Но той изскочи от неестествено оцветената вода здрав и читав, без да спира да разтърква раменете си и гърдите си там, където птиците го бяха улучили. По тялото му имаше зачервени ивици и големи мехури. След тази случка вече се пазехме от дърветата.
Чувствах се неспокоен на чуждоземното място и помолих Тиса от Къщата на Магьосниците да направи заклинание за безопасност, преди да се установим за нощувка. Когато лагерувахме на ръба на Стената, прекарвахме нощите си на тесни уединени места, подходящи за отбрана, но сега на този сравнително плосък терен бяхме силно зависими от милостта на неизвестните обитатели, кръстосващи вътрешността на Стената.
— Искам някакъв предмет от Газин, защото бе първият наранен тук — разпореди се тя.
Газин даде една от жонгльорските си топки. Тиса направи заклинание с върха на пръстите си, зарови топката в меката земя близо до поточето и легна, за да я притисне с бузата си. После, все още легнала, изрече заклинанието за сполука и оцеляване на пътници. Това е дълго и извънредно ценно заклинание. То изисква много енергия от магьосницата, защото е земна магия и докато го изрича, тя трябва да изпрати част от душата си към духа-Повелител на мястото, което подлага на заклинанието. И докато го казваше, видях как кехлибарените й очи губят блясъка си, а нейното крехко тяло се отпуска от умора. Но тя щедро въздаде себе си, за да бъде сигурна за нашата безопасност.
Знаех, че заклинанието ще е добро. Имах вяра в силата на Тиса още от онзи страшен момент, по време на третата година от моите изпитания като Кандидат, когато бях започнал да се страхувам, че няма да бъда избран за Поклонението и се наложи да отида при Тиса, за да я помоля да ми направи заклинание за успех. Успокояващо беше да знаем, че имаме способна Магьосница с нас.
В ясния и студен въздух звездите бяха необикновено ярки и сияеха ослепително. Някой започна да ги назовава по имена: Изот, Селинам, Миаил… От Накса Писаря се чу леко кискане:
— Звезди на злата поличба. Изот унищожава другите звезди и ги разкъсва. Миаил е изял всички свои Светове. Светлината на Селинам крещи.
— Запази мъдростта за себе си, Накса — обади се женски глас, вероятно на Фесилт или Грисиндил. — Не ни плаши с твоите гадни разкази, опитваме се да заспим.
— А ето и Хайл между тях — продължи Накса невъзмутимо.
Такъв си беше Накса по природа, никой не можеше да го спре, ако искаше да сподели знанията си. Що се отнася до поучаване, Писарите са по-лоши дори от Учените. Всички знаят, че Учения е образован, а Писаря е събрал знания докато е преписвал текстове от Учените, но неудържимо желае да впечатли околните със заученото.
— Хайл е най-лошата звезда — не спираше Накса. — Защо да не ви разкажа за Хайл…
— Лека нощ, Накса.
— Боговете се разхождали между звездите — подхвана Накса — и стигнали до Хайл, а Креш вдигнал ръка…
— Аз ще вдигна ръка и ще ти счупя главата — обади се друг глас, беше Киларион. — Млъквай и ни остави да спим, разбра ли?
Най-после Накса млъкна. Тази нощ нямаше повече разговори за демонични звезди.
Скоро и аз се оттеглих да спя. След малко усетих, че някой се промъква до мен.
— Прегърни ме, Полър. Измръзнах, не мога да спра да треперя.
Беше Тиса. Вероятно заклинанието за безопасност я беше изтощило повече отколкото е очаквала и цялото й тяло трепереше. Взех я в обятията си и почти веднага — нали тъй дълго бяхме отделени от жените — усетих Промените. В секса има успокоение, в сливането — единство и хармония, извисяване на нашето Аз в нещо по-високо и по-прекрасно. При смъртен страх или силен стрес естествено се обръщаме един към друг, за да навлезем в сексуална Промяна. И сега стана несъзнателно, без да го желая, без да го искам. Почувствах познатото присвиване в долния край на корема, движението на плътта ми, появата на моята мъжественост, преодоляла латентното състояние.
Тиса също го почувства и каза нежно:
— Моля те, не сега, толкова съм изморена, Полър.
Разбирах я. Тя не беше дошла при мен за Промени. Тази жена имаше удивителна независимост, както впрочем повечето магьосници. Наложих си да се върна към безполово състояние, но ми беше трудно. Контролът ми се изплъзваше и тялото ми отново бе в готовност. Но Тиса беше в такъв стадий, че ако я докоснех между бедрата, нямаше да намеря отвор, който да ме очаква. Тя беше в състояние на пълна безполовост и възнамеряваше да остане така. Нямах друг избор, освен да проявя уважение. Борех се да се овладея и накрая успях. Лежахме спокойно. Нейната глава беше на гърдите ми, краката й — вплетени в моите. Тя хлипаше от изтощение, но това беше леко и нежно ридание. След малко каза:
— Утре някой ще умре.
— Какво? Сигурна ли си?
