— Да, наистина. Мисля, че ти го казах, щом започна.
— Видях Ястреба да виси в небето и го намразих веднага. Исках да го убия.
— Щом искаш да убиеш всичко грозно, чудно е, че си оставил себе си жив, Киларион. Виждал ли не си се някога в огледало?
— Не ми се подигравай — гласът му още звучеше тихо. — Казах ти, че сглупих. Трябваше да те послушам.
— Да, трябваше.
— Ти винаги предварително знаеш какво ще се случи. Знаеше, че ако ударя Ястреба, той ще се върне с други като него и ще ни нападнат.
— Да, предположих.
— Преди това, когато исках да се спра при призрака, ме накара да вървя. И тогава беше прав — призракът щеше да ме обсеби. Ако бях отишъл с нея, самият аз щях да се превърна в призрак. Но бях твърде глупав да го разбера.
Гледаше безизразно в земята и буташе камъчета с пръстите си. Никога не го бях виждал толкова унил. Това беше друг Киларион — изпълнен с разсъждения и умислен.
Усмихнах му се:
— Не бъди толкова суров към себе си, Киларион. Просто се опитай да премислиш нещата преди да действаш. Ако си изработиш навика да го правиш, ще си спестиш много неприятности.
Продължаваше да гледа надолу и да си играе с камъчетата. И тъжно си призна:
— Знаеш ли, когато ни избраха, бях сигурен, че ще бъда водачът на Четирийсетте. Аз съм най-силният. Много съм издръжлив и умея да ръководя. Само че не съм достатъчно умен, за да бъда водач, нали? Някой като теб трябва да ни води. Трайбън е по-умен от теб, той е по-умен от всички, но не е водач. Нито пък Мурмут, макар да си мисли, че е. Ти си, Полър. От сега нататък ще правя всичко, което ми кажеш. И ако ме видиш да върша глупости, просто ми кажи тихичко на ухото:
— Разбира се, щом искаш.
Той вдигна поглед към мен — поглед, изпълнен с признание. Почувствах се неудобно. Засмях се, плеснах го по бедрото и го уверих колко ценен е за нас. Но си отдъхнах тайно в себе си. Ако един глупав човек си признава, че е такъв, той почти престава да бъде опасност за своите другари. Надявах се Киларион да се окаже по-незначителен проблем отколкото предполагах. Във всеки случай, щях да се възползвам от този, макар и временен напредък.
ИЗМИХМЕ СЕ в малкото студено поточе, закусихме твърд хляб от столистно тесто и лунно мляко. Трябваше да помогнем на някой от най-тежко пострадалите от Ястребите. Можехме да ядем и от плодовете-гърди, защото Трайбън не умря през нощта — само се почувства леко неразположен. Бяха студени, сладки и крехки; набрахме колкото можем да носим в денковете си и се приготвихме да напуснем клисурата.
Излизането от нея бе по-трудно отколкото влизането. Малкият пролом в горния край се стесняваше и след стотина крачки неочаквано свършваше пред оголена като щит скала, издигаща се съвсем отвесно докъдето поглед стигаше. Киларион, който не се бе изкачвал до тук преди, а откри клисурата предната вечер, сега бе посинял от яд. Стана му ясно, че нагоре няма път и той започна да скача наоколо, да тропа по земята и да плюе от ярост като човек, ужилен от цял рояк палибози.
— Стойте — викна той. — Почакайте ме тук.
И се втурна назад към входа на клисурата, захвърляйки денка си докато тичаше.
Няколко минути по-късно го видяхме да наднича отгоре и да ни маха от един корниз, откъдето скалните маймуни ни се хилеха снощи в здрача. Бе намерил път. Върнахме се обратно, минахме по неговите следи, и той ни посрещна в началото на пътека, която представляваше неприветлива купчина изпопадали каменни блокове и сякаш се спускаше надолу. Какъв импулс го беше подтикнал да тръгне по нея? Не беше твърде обещаваща. Но това именно бе верният път и Киларион сияеше от задоволство, докато ни показваше как да заобиколим стърчащото като комин образувание, откъдето всъщност започваше истинското начало на пътя. Той ме погледна в очакване на одобрение, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли? Виждаш ли? И аз ставам за нещо!“ Кимнах му. Да, той имаше своите достойнства.
Късно сутринта скалните маймуни се появиха отново — подскачаха по разядените розови корнизи недалеч от нас. С една ръка се хващаха за тесни като игли издатини, стърчащи от оголената скала, люлееха се силно, бръщолевеха насмешливо или ни замеряха с камъни и дори със собствените си светло жълти изпражнения. Едно от тези оръжия уцели Киларион по рамото, все още възпалено от ноктите на Ястребите. Той нададе гневен вик и сграбчи остро парче скала, но изведнъж, както се канеше да го хвърли, се спря, погледна към мен с глупава усмивка сякаш ми искаше разрешение.
Усмихнах му се и кимнах, той го хвърли, но не уцели. Засипаха го с дъжд от чакъл. Киларион съскаше, проклинаше и хвърли още един камък, но все така неуспешно. След малко маймуните загубиха интерес към нас и тази сутрин не ги видяхме повече.
Вече нямаше нищо приличащо на път, дори липсваха очертания. Налагаше се сами да си търсим пътека. Понякога пълзяхме по насечени скали, прилични на стълба за гиганти — каменни блокове по-високи от два човешки ръста — разстояние, което преодолявахме с въжета и биехме клинове. Понякога се движехме през остри отломки от изпотрошени скали, като всяка от тях се спускаше отвесно в пропастта. Видях, че Трайбън се задъхва и се бори настървено, проправяйки си път нагоре по коварните ветрилообразни чукари. Веднъж падна. Спрях до него, помогнах му да се изправи и да си поеме дъх. Продължихме да вървим и аз държах ръката си около раменете му, докато се съвземе, за да продължи сам.
В по-голямата част изкачването бе по-лесно отколкото очаквахме: гледана отдолу стената изглеждаше вертикална, а в същност се оказа серия от широки скални пасажи със стръмен наклон, но разбира се не отвесен както ни се бе сторило отдолу. Като цяло наклонът бе остър, но ние преодолявахме пасажите един по един и успяхме да продължим нагоре.
Не искам да си създадете погрешното впечатление, че тези турове бяха лесни за преодоляване. Ако имаше проход, можехме да вървим без да използваме въжета, защото скалата бе разядена, мека и чакълеста — такава всъщност е по-голямата част от повърхността на Коза Сааг. Непрекъснато се подхлъзвахме, пързаляхме и имаше опасност всеки момент да си изкълчим крайниците или да паднем. Изнемогвахме под тежките денкове. Слънцето бе изключително силно. Горещите отблясъци на белия Екмелиос замъгляваха погледа, изгаряха лицата и вратовете ни и превръщаха скалните отломки, по които ходехме, в заслепяващи огледала. По-скоро се пържехме в горещината, а не се задушавахме, както ни се случваше в низините. Бяхме свикнали на друг вид горещина — горещина, която да е като увито около нас влажно одеяло, и тя много ни липсваше. Тук високо свирепите лъчи на бялото слънце прогонваха топлата, гъста мъгла, нямаше ги и нежните, влажни изпарения. Влажният и зноен свят на нашето селище бе вече много далеч.
На тази височина въздухът не беше само кристалночист, но беше също и по-труден за дишане: сух, разреден, остър и неприемлив. Налагаше се да вдишваме по-дълбоко от обичайното, за да изпълним дробовете си, от което започваше да ни боли глава; гърлата и ноздрите ни се раздразниха и възпалиха. Докато се изкачвахме, телата ни се пригаждаха постепенно към по-разредения въздух. Усетих, че в мен настъпват малки промени: дихателните пътища и белите дробове се разширяват, кръвта започва да се движи по-бързо в кръвоносните съдове. След време разбрах, че съм се адаптирал успешно или Поне достатъчно успешно, към новите условия. Но никога преди това не съм осъзнавал колко тежък, силен и опияняващ е въздухът в низините. В сравнение с грубия планински въздух той е като тежко вино.
От друга страна обаче, водата във високите части беше много по-чиста, много по-утоляваща жаждата в сравнение с водата в селището ни. Беше искряща и с магическа чистота, винаги студена и свежа. Но бе много оскъдна. Ручеите и изворите бяха малко и на голямо разстояние между склоновете. Щом намерехме някой, хвърляхме денковете, коленичехме и пиехме ненаситно, после пълнехме меховете за из път, защото не се знаеше кога щяхме да стигнем отново до прясна вода.
Сега бяхме напълно откъснати дори от гледката към нашето родно място.
Всичко под нас бе погребано от дебелата пелена на бяла мъгла, сякаш голям къс бяла плът се
