Замълчах.
— Знаеш ли кой ще бъде?
— Не. Разбира се, че не.
— Или как?
— Не — каза тя. — Пламъкът беше твърде нисък, а аз — твърде уморена, за да гадая още веднъж.
— Ние току-що сме започнали да се изкачваме. Твърде е рано за смърт.
— Смъртта идва, когато поиска. Ще бъде едва първата жертва. Ще има много други.
Отново се смълчах за дълго. После попитах:
— Как мислиш, аз ли ще бъда?
— Не, не си ти.
— Сигурна си, така ли?
— Има твърде много живот в тебе, Полър.
— Аха.
— Но ще бъде един от мъжете.
— Джайв? Дорн? Талбол?
Тя сложи ръка на устните ми.
— Казах ти, не можах да видя. Не беше ясно. Един от мъжете. Нека да спим сега, Полър. Просто ме прегърни. Прегърни ме. Толкова ми е студено.
Прегърнах я. След малко усетих как, докато заспиваше, напрежението напуска тялото й. Но аз не можах да мигна, мислейки за смъртта, която идваше към нас в този момент. Дано боговете са избрали Мурмут, ще ни е от полза. Ами ако беше Трайбън, независимо от цялата му жажда да проникне в нещата и да ги разбере? Нямаше да мога да понеса смъртта му. После започнах да си мисля за всеки един. Лежахме часове или поне така ми се стори. Над мен звездите станаха още по-светли и коварни. Страхувах се от тях: отровни звезди, звезди-демони, звезди-чудовища. Изот, Миаил, Селинам, Хайл. Чувствах, че треперя под тяхната яростна светлина.
Тиса се събуди.
— Хайде, — подкани ме с нежен глас. — Ако искаш сега — може.
Беше станала напълно женствена. Нейното стройно тяло, което преди беше само студена, гладка кожа и крехки кости, сега бе закръглено — тяло на жена. Усетих меките й обли гърди върху моите. Ръката ми се плъзна надолу и открих, че има отвор и той беше топъл, влажен и пулсиращ.
Защо беше този мил жест? Тиса беше напълно изтощена, а от години знаех, че въобще не обича секса. Дали не ме излъга. Може би ще умра утре и това е нейният начин да ме изпрати към смъртта, познавайки топъл и нежен спомен? Това беше мрачна мисъл, толкова мрачна, че почти уби желанието ми за секс. Почти. Но моите желания бяха по-силни от страховете ми. Тя се отвори за мен и нашите тела се сляха. Усещах излъчваната от нейното тяло неопределена своенравност, която бях усещал и по-рано, когато бяхме любовници — от време на време усещах силно странно обезпокояващо изтръпване, нещо като пулсиращото чувство, предизвикано при допир на риба в реката. Тя ме накара бързо да изпитам удоволствие, бързо, много бързо.
И прошепна:
— Няма да умреш ти, Полър. Сигурна съм.
Дали беше прочела мислите ми?
Не, не, дори Къщата на Магьосниците не може да го прави, казах си аз. С изключение на онези магьосници, които са също и Санта-Нила, а Санта-Нила се среща много рядко.
Полежах буден още малко и се взирах в Хайл и Селинам. Тогава една от луните, струва ми се беше Тибиус, изгря на небето и нейната светлина замъгли ужасните отблясъци от звездите, за което й бях благодарен. Затворих очи и заспах неспокойно. Когато се събудих, отдавна вече бе сутрин и всички бяха на крак. Тиса ми се усмихна срамежливо от другия край на потока. Разбрах, че не са искали да ме будят. Сигурността ми, че съм избран да умра на този ден и че всички го знаят, нарастваше. Ето защо ме бяха оставили да спя. Но не беше така.
СМЪРТТА — нашата първа смърт на Коза Сааг — ни порази със своята неочакваност. Случи се късно сутринта. Бяхме доста по-високо от мястото на предишното лагеруване и пресичахме тясно плато, граничещо от едната страна с нещо като езеро от смола, а от другата — със стръмен отвес. Денят беше много горещ. Екмелиос хвърляше огнени лъчи право в лицата ни, а нямаше къде да се скрием. На места земята бе напукана и от там се прокрадваха зелени и жълти снопчета, напомнящи блатна светлина. Въздухът по тези места имаше тежък мирис. Някои от малките светлини се бяха освободили от земята и блуждаеха самостоятелно наоколо с ефирна призрачност. Старателно ги избягвахме.
При прекосяването на дъбрава от ниски, восъчни на вид дървета, с гъсти корони от лъскави бели листа, група скални маймуни се появи изневиделица, сякаш изпод земята: започнаха да скачат и бръщолевят, да издевателстват над нас като ни замерваха с дребни камъни, скали, сдъвкана кал въобще с всичко, което техните малки кокалести ръце можеха да вдигнат и хвърлят.
Тези маймуни от Стената приличаха на човешки карикатури: миниатюрни, кокалести, космати и отвратителни фигури не по-високи от колената ни. Ръцете и краката им бяха къси и криви, носовете им големи и сплескани, очите — огромни, стъпалата — обърнати навън и нагоре като огромни длани. Жълти зъби стърчаха от устата им. Червеникава козина покриваше тантурестите малки тела, а големи кичури, като бради висяха от вратовете им. Не беше чудно, че ни мразеха и тормозеха толкова много, защото сигурно биха желали да приличат на нас, но боговете ги бяха направили грозни.
От разстояние те изглеждаха само едни досадници. Но сега, на не повече от двайсет-трийсет крачки, разбирахме, че са опасни. Техните оръжия се стоварваха върху нас на плътни облаци. Всички бяхме ударени, а някои — наранени. Заклинанието на Тиса за безопасност тук вече нямаше силата да ни предпази. Крещяхме срещу тях възможно най-заплашително, а Нарил и Туйман измъкнаха въжета от денковете и започнаха да плющят с тях като с камшици, за да ги сплашат. Известно време това имаше ефект, но скоро маймуните установиха колко малко можехме да им навредим и подновиха атаките, по-шумни и по-досадни от преди.
Голяма мека топка мазна кал уцели Стап от Къщата на Съдиите точно в лицето. За момент той бе зашеметен. Видях го да кашля и да се дави докато я махаше от устните и ноздрите си. Едва успял да си поеме дъх и те отново го уцелиха с втора, още по-мека и гадна топка, която се размаза по цялото му лице и по гърдите.
Очевидно това го доведе до лудост. Стап винаги е бил избухлив човек. Видях го как хъркаше и плюеше калта. После изрева обезумял, грабна тояга, размаха я на ляво и на дясно и се втурна напред. Стреснати от яростната атака, скалните маймуни отстъпиха малко назад. Стап ги преследваше с диво ожесточение размахваше тоягата, а те се изтегляха към ръба на катраненото езеро. Извиках му да се върне, защото се бе отдалечил твърде много от нас, но връхлетеше ли го ярост, Стап никога не слушаше гласа на разума.
Киларион се затича него. В първия момент помислих, че той иска също да се присъедини към свадата, че по своя простичък начин е завидял на Стап за забавлението. Но този път Киларион искаше само да го спаси от собствената му глупост. Чух го да крещи на Стап:
— Върни се, върни се, зверовете ще те убият.
Както тичаше, Киларион изтръгна от земята едно дърво като от восък и го размаха като помиташе маймуните по пътя си. Те се премятаха във въздуха от ударите и падаха на големи купчини далеч настрани.
Но помощта на Киларион дойде твърде късно за Стап. По едно време той вече стоеше до ръба на езерото и в сляпа ярост удряше с тоягата маймуните. В следващия момент една от тях скочи на раменете му и заби твърдите си хищни нокти в гърлото му — бликна силна струя тъмна кръв, а миг по-късно той се олюля назад и гърчейки се падна като захлупи лице върху черната смолиста повърхност на езерото. Потъваше бавно, а кръвта му бълбукаше около него.
— Стап! — крещеше Киларион и риташе маймуните бясно. Той протегна малкото дърво към падналия:
— Хвани дървото, Стап! Хвани го!
Стап не помръдна. Кръвта му бе изтекла за не повече от една-две секунди и той лежеше мъртъв в
