сме посмели да си помислим за други, а те се разделят и водят напред или назад — всеки в своя собствена посока — по Стената, по извитите ронещи се лабиринти във вътрешността, така че е напълно възможно, още след първите дни от изкачването, две групи Пилигрими да не поемат по един и същи път нагоре по Коза Сааг. Трябваше добре да помня прощалните думите на Урилийн, брата на майка ми, че Стената е Свят, че Стената е Вселена. Но аз го разбрах доста по-късно.
Все пак не след дълго щяхме да открием следи от тръгналите преди нас.
Установихме постоянен ритъм на изкачване. Ставане на разсъмване, къпане, ядене и изкачване до пладне. Обяд, почивка и отново на път до падането на нощта, когато беше по-разумно да се намери място за лагеруване. Знаехме, че набираме височина постепенно, но в тази част от изкачването това ставаше едва доловимо, така че напредъкът беше почти незабележим. Този факт ни успокояваше и създаваше фалшивото усещане, че пътят нагоре е лек. Дори Мурмут сега се бе умълчал. През повечето дни времето беше ясно — по-хладно от обичайното за нас, но съвсем не неприятно. Случваше се да вали, понякога дори падаше суграшица, но ние издържахме. От време на време нощем от възвишенията над нас долиташе вой на демони и чудовища. Беше страшно, ала се успокоявахме, че освен този рев, те не могат да ни направят нищо и най-вероятно ще избягат при нашето приближаване. Въпреки че вече бяхме изразходвали цялата храна от селището, не се тревожехме. Търсехме храна по пътя — изреждахме се и опитвахме непознати горски плодове и корени, както Трайбън бе направил в самото начало. От време на време някой се разболяваше за кратко и така научавахме до какво да не се докосваме, иначе ядяхме всичко. Ловувахме и всяка вечер имахме прясно месо за печене.
Оформиха се няколко двойки, но не просъществуваха дълго. За кратко време аз бях със сладката и хубава Тенилда Музикантката, няколко пъти със Стам и веднъж с Мин, която подражаваше изцяло на приятелката си Стам, и с Марсиел Земеделката. Исках да бъда отново с Тиса, но тя бе тъй срамежлива и неспокойна, че бе по-добре да не я доближавам. Но гледах с копнеж след нея. Имаше и една тъмнокоса, тиха жена на име Хенди — тази, която бяха откраднали и държали в селището Типкейн от десетата до четиринайсетата й година. Тя беше непозната за всички ни. Желаех я много и знаех, че не съм единственият. Разговарях няколко пъти с нея, ала все едно, че увещавах водата или говорех с вятъра. Хенди се движеше самостоятелно, лагеруваше на разстояние от нас. Изкушението ми да разбера дали ще ме приеме в мрака бе силно, но не посмях да опитам.
Гали — стара моя любовница, а сега само приятелка — забеляза какво правя.
— Трябва да оставиш и двете жени, Полър, — ми каза тя един следобед, когато се движехме по по- лесен участък.
— Кои жени? — попитах аз.
— Тиса и Хенди.
— О, значи си ме наблюдавала?
— С половин око. Не ми беше нужно повече. Спи с когото искаш. Спи с Тенилда. Но не с тези двете.
— Но само те ме интересуват, Гали.
Тя се засмя.
— Е, й аз те интересувах някога.
— Да — съгласих аз.
— Вече съм твърде дебела за теб, а? Ти предпочиташ по-слабите, нали?
Гласът й звучеше дружелюбно и игриво, но зад тази закачливост прозираше тъга.
— Смятах те за много красива, Гали. Така мисля и сега. Стига да искаш, ще прекарам нощта с тебе. Винаги си ми била скъп приятел.
— Да, приятел. Разбирам какво имаш предвид. — Тя сви рамене. — Както искаш, но ако ти е нужна жена, стой далече от онези двете. Нищо добро няма да видиш от връзката си с тях. Тиса е крехка и лесно ранима, освен това е Магьосница. Хенди е много загадъчна. Избери си Стам, Полър. Тя е добра жена. Силна като мен.
— Но много обикновена. И близка приятелка на Мин. Нали ме разбираш. Приятелство между жени е хубаво нещо, но кара мъжа да се чувства неспокоен, когато правят Промените, понеже в мислите си тя е със своята приятелка.
— Тогава Тенилда. Красива, интелигентна и добросърдечна.
— Моля те — възразих аз. — Престани вече.
Наистина прекарах нощта с Гали, но силните желания у мен отдавна вече бяха утихнали. Сякаш прекарах нощта с любима братовчедка или дори сестра. Лежахме, смеехме се и си разказвахме истории за отминали времена. Накрая направихме Промените спокойно, без много страст и тя заспа до мен бързо като похъркваше. Големият й топъл корем ме успокояваше. Но думите й ме държаха буден. Тиса, крехка и лесно уязвима, Хенди толкова загадъчна. Това ли ме бе привлякло в тях? Дали пък не беше права Гали, че трябва да ги изхвърля от съзнанието си?
ВЕЧЕ си мислихме, че изкачването ще бъде леко чак до самия Връх, когато се озовахме до място, където всички пътища изчезваха и нямаше как да продължим. Беше ни се случвало й преди и все намирахме начин да заобиколим препятствията, но сега, изглежда, бяхме блокирани от всички страни.
Следвахме северния път покрай източния масив на Стената. Северният вятър ни блъскаше в лицата, а въздухът беше бистър и свеж като младо вино: ниско долу различавахме мъглява сребриста линия — може би гигантска река, лъкатушеше в далечната синя долина, но на нас ни изглеждаше тънка като косъм. Движехме се с бърза крачка, докато се изкачвахме, пеехме. Късно след обяд забелязахме, че пътеката завива рязко на запад и тук беше нашето голямо учудване, защото изведнъж се намерихме пред бездънна пропаст, която като че ли се спускаше чак до сърцето на Коза Сааг. От юг на север тя беше широка много левги — колко точно не можех да кажа — и изглежда продължаваше на изток извън нашето полезрение, сякаш от тук нататък Стената се състоеше от две части, сцепена от тази необятна бездна.
Спряхме изумени от великолепието и величието на гледката. Накъдето и да погледнехме, се виждаха нови върхове — множество от тях розови с черни жилки — цяла армия от кули с огромни размери и необятни височини от двете страни на цепнатината. Проблясваха светкавици. Перести облаци, като развети от вятъра воали, трепереха на небето сякаш пришпорени с камшик от безумен вихър.
— Не бях виждал подобна красота. Вълшебна музика изпълваше душата ми с такава сила, че едва си поемах дъх. Каква величествена гледка! Толкова грандиозна, че ме плашеше. Изглежда небето се отвори и чудна светлина огря земята през прозорец, отворен към бъдещето. Бях сигурен, че това е светлината на преминали дни, струваше ми се, че времето тече назад и събития отвъд края на Света изгряват пред нас с цялото си великолепие. Там горе се разхождаха боговете. Сякаш чувах тежките им стъпки. Питах се дали в Своето пионерско изкачване Първия Катерач бе минал по този път, дали бе видял тази зашеметяваща гледка. Бях сигурен в това. Абсолютно сигурен. И е бил вдъхновен от нейното величие, за да продължи Своето пътуване нагоре към дома на боговете. Както и аз. Както и аз!
Стоях и се взирах, изпълнен със страхопочитание.
Накса дойде при мен:
— Това, което виждаме е Земята на Двойниците. Или по-скоро — нейната светлина, защото няма начин да видим самата нея.
— Двойниците?
— Нашето друго Аз, съвършено и неуязвимо. То живее в Света Близнак, който виси в небето и докосва най-горните части на Стената. Написано е в Книгата на Двойния Свят.
— Не знам нищо за тази книга — признах аз. — Някой ден трябва да ми разкажеш повече.
— Добре — съгласи се Накса и се усмихна леко.
Знаех, че от него няма да чуя нищо повече за Двойния Свят. Но щях да науча от някой друг, дадох обет аз.
Не можех да откъсна поглед от извисяващите се върхове. Останалите — също. Навсякъде се издигаха огромни каменни шпилове. Безчет скалисти пирамиди от срутени скали стърчаха към небето. Някои, обагрени от светлината на залязващия Екмелиос, искряха в розови пламъци. Други, навярно покрити със сняг, блестяха така ослепително бяло, че не можехме да ги гледаме дълго. Ярки дъги прескачаха от клисура на клисура. Няколко скални седловини под нас се спускаха стремглаво към безкрайната тъмна бездна. Ниско
