Бяхме се изкачили. За мен катеренето бе траяло векове — а всъщност може би то бе само секунди, не можех да преценя. Единственото сигурно нещо бе, че го бяхме завършили. Едва сега разбрах, че имаше моменти по пътя, когато бях сигурен, че ще загинем. Но сега, когато лежах върху хоризонталната плоча и се смеех, и дишах тежко, сега ми се струваше, че Киларион беше прав и че изкачването наистина е нищо работа.
След малко станах. Бяхме стигнали до широко плато, тъй обширно, че в първия момент помислих, че сме на самия Връх — Върха на Коза Сааг, защото всичко наоколо изглеждаше равно. Тогава в далечината съзрях нещо, което ми показваше колко греша. Сега на юг можех да съзра на огромно разстояние следващото възвишение на Стената, издигащо се от основата на платото.
Гледката ме вцепени: грамадна бляскава маса от бледо червен камък, забулена в основата от мъгливия сутрешен въздух и чезнеща някъде в гъстите облаци над главите ни. Масивът се издигаше към безкрайността във верига от различни височини, сякаш една планина израстваше от друга. Сигурно цялата Стена е такава — не планина, а низ от планини, огромни в основата си и стесняващи се постепенно нагоре. Не беше чудно, че от нашата долина не можем да видим най-горните части, те лежат скрити от погледа ни в естествената крепост на по-ниските ридове. Стигнали до това плато, просто бяхме завършили първата фаза от нашия маршрут. Бяхме минали от външната страна на подножието към онова огромно нещо, което е Коза Сааг. Започнах да разбирам, че досегашното ни изкачване е само пролог и сърцето ми се сви. Пред нас се издигаше огромна, розова стълба, очертана върху злокобното тъмно виолетово небе.
Обърнах й гръб. По-късно щяхме да се справим с тази грамада.
— Е, какво? — попита Киларион. — Смяташ ли, че другите могат да се качат сами до тук?
От ръба на скалата погледнах надолу към току-що преодоляната височина. Пътят в основата на вертикалната скала беше невероятно далеч от нас. От това разстояние изглеждаше тънък като конец. Беше трудно за вярване, че Киларион и аз се бяхме изкачили на такава височина по негостоприемната скала. Но ние го направихме. Направихме го. С изключение на няколкото критични момента, изкачването се състоеше от безспирно пълзене или поне на мен така ми изглеждаше сега. Можеше да бъде много по-лошо, мислех си аз. Наистина можеше да бъде много по-лошо.
— Разбира се — потвърдих. — Всички ще се справят.
— Добре! — Киларион ме плесна по гърба и се засмя. — Сега слизаме долу да им кажем, освен ако не искаш да останеш тук, а аз да отида сам?
— Ако искаш, ти ме почакай тук — предложих аз. — Те ще искат да го чуят от мен.
— Тогава слизаме и двамата.
— Добре. Слизаме и двамата.
НАДОЛУ се спускахме смело, дори стремглаво, люлеехме се на въжетата от една площадка до друга, като спирахме само, за да се осигурим преди да продължим. Бяхме опиянени от планинския въздух и възторга, че сме победили страха си. При такъв ентусиазъм беше възможно да се стоварим от скалата долу направо в бездната отвъд пътеката. Но не паднахме, а скоро слязохме и на бегом се върнахме в лагера с новината за нашия успех.
Мурмут реагира веднага:
— Това е невъзможно, снощи го видях с очите си. Издига се отвесно нагоре. Никой не може да го изкачи.
— Киларион и аз току-що бяхме горе.
— Във всеки случай така казваш ти.
Погледнах го убийствено.
— Мислиш, че лъжа ли?
Киларион ме прекъсна:
— Не ставай глупак, Мурмут. Разбира се, че я изкачихме. Защо ще лъжем? Изкачването не е чак толкова тежко, колкото изглежда.
Мурмут сви рамене.
— Може би да, може би не. Аз казвам, че е невъзможно и ако се опитаме ще умрем. Вие двамата сте по-силни от другите, Киларион. А ти, Полър, ти можеш да изкачиш всичко, дори ако трябва да се влачиш по корем. Но ще може ли Тиса да се изкачи? Или Хенди? Или твоя любим Трайбън?
От негова страна беше умно да избере тримата, които значеха най-много за мен. Отвърнах му остро:
— Всички можем да я изкачим.
Мразех го, че подклажда съмнения, защото сега ни бе нужна сляпа увереност.
— Ти какво предлагаш, Мурмут? Да разперим криле и да литнем към върха?
— Предлагам да се върнем обратно, докато намерим по-безопасен път.
— Няма безопасен път. Това е единственият ни избор. Другото е да допълзим обратно до селището като страхливци.
Той ме погледна с укор.
— Ако по време на изкачването по скалата умрем всички, как ще стигнем до Върха, Полър?
Противоречеше ми заради самия спор и двамата го знаехме. Други пътеки нямаше. Искаше ми се да го ударя, но запазих спокойствие и подметнах с безразличие:
— Както искаш, Мурмут. Остани си тук. Ние ще продължим да се катерим, да рискуваме, да умираме.
— Ще искат ли? — не отстъпваше той.
— Нека решат сами — предложих аз.
И така направихме нещо като втори избор. Попитах кой ще дойде с Киларион и мен. Трайбън, Гали, Стен, Джайв и около половин дузина от другите, най-верните вдигнаха ръце. Видях съмнение по лицата на привържениците на Мурмут — Сепил и Талбол, но също и по лицето на Накса, на повечето от жените, а дори и на няколко от мъжете. За момент си помислих, че няма да се присъединят към нас, което ще сложи край на ролята ми на водач. Някои от Тъкачите, най-плахите, се приближиха към Мурмут, сякаш възнамеряваха да останат с него. Но тогава Тиса вдигна ръка високо и това беше повратната точка. По двама, по трима, останалите бързаха да одобрят изкачването. Накрая се оказа, че Сепил и Талбол са единствените, останали на страната на Мурмут и те го погледнаха смутено.
— Да ви кажем ли сбогом на вас, тримата? — попитах аз.
Мурмут се изплю.
— Ще се изкачваме, макар че не сме съгласни с теб. Рискуваш нашия живот безсмислено, Полър.
— Днес за втори път рискувам и собствения си — напомних му.
Обърнах му гръб и отидох при Тиса, чието решение бе променило гласуването.
— Благодаря — казах аз.
Бърза усмивка пробяга по лицето й:
— Няма нищо, Полър.
— Колко е досаден Мурмут. Ще ми се да го нямаше.
Тя отстъпи назад и ме погледна с ужас. Разбрах, че е взела думите ми на сериозно.
— Не — успокоих я. — Не ме разбирай буквално.
— Ако го убиеш, за нас това ще бъде краят.
— Няма да го убия, освен ако не ме принуди — уверих я аз. — Но няма да скърбя дълго, ако стане нещо при нещастен случай.
— Полър! — тя изглеждаше полудяла от страх.
Очевидно Гали беше права. Душевно Тиса бе ужасно крехка.
ЗА ПРЕДСТОЯЩОТО важно изкачване се разделихме на десет групи по четирима с изключение на една — тя се състоеше само от Киларион, Тиса и Грисиндил, защото смъртта на Стап в катраненото езеро ни бе направила с един по-малко. В моята група бяха Трайбън, Креот и Гали. Завързахме се с въжетата така, че първият и последният да са мъже, а жените — по средата, защото повечето мъже са по-силни от жените и щеше да е добре отдолу да има мъж, за да осигурява групата, ако някой падне. В моята група обаче, се
