е, не можем да губим време да се връщаме и да го търсим. Сам си е виновен. Ще трябва да се справи сам, никой не може да му помогне.
— О, той не е чак толкова далече — засмя се Грисиндил.
— Какво?
Тя продължи палаво:
— Цяла сутрин се промъква зад нас, но се опитва да не го забележим. Хенди и аз го видяхме преди малко. Крие се точно ей там, зад онези хълмове.
—
Но Грисиндил сложи ръка на тоягата ми и ме задържа да не тръгна след него. Беше разумно, защото ако в този момент Накса ми бе попаднал пред очите, щеше да се прости с живота си.
— Накса е глупак, ти ме чу, че му го казах вчера — увещаваше ме тя. — Но дори глупаците имат право да живеят. Ако го прогониш, той със сигурност ще умре в тази пустош. Но той е един от нас, Полър. Искаш ли да тежи на душата ти смъртта на Пилигрим? Защото е сигурно, че боговете ще запишат смъртта му на твоя сметка, когато се качиш на Върха.
— Кой знае какво си мислят боговете? — не отстъпих аз и все още треперех от яд. — Ако Накса има малко ум в главата, ще стои далеч от мен. Не искам да го виждам. Предайте му това.
— Имай малко милост, Полър, — примоли се Грисиндил.
— Оставете ме.
— Полър, ние те молим — настоя Хенди нежно.
Това малко ме разколеба. Въпреки всичко й обърнах гръб.
— Ще му направя заклинание — обеща Тиса, — да не говори повече глупости.
— Не. Не. И не. Не го искам.
Яростта, която Накса събуди в мен, постепенно ме напускаше. Накрая те ме убедиха: Тиса с магическата си сила, Хенди с нейното състрадание към изгнаника, а Грисиндил с готовността си да прости на човек, който я бе обидил толкова много предишния ден. Склоних и те отидоха да го доведат. Не след дълго Накса се зададе — влачеше се, потънал от срам и страх. Повече не го чух да се оплака.
11.
Платото не ставаше по-привлекателно и отношението ни към него с нищо не се промени. Ускорих крачката и всички ме последваха напред през изнурителната пустош към нашата цел.
За мен времето бе спряло: вече не изпитвах нетърпението и отчаянието, които ме бяха хвърлили в мрак. Единственото ми желание бе да се изкачвам отново и нямаше да разреша нищо да застане на пътя ми. На моменти долавях искра на възобновяващо се безпокойство и настървено започвах да изследвам хоризонта — дали все пак няма признаци, че наистина напредваме, търсех да различа дали някои по- характерни хълмове, хребети или долчинки пред нас, променят местоположението си спрямо голямата, отдалечена планинска маса — същинската част от Стената. И разбира се, те се променяха. Ние се придвижвахме постепенно, макар да не го долавяхме. Платото беше по-голямо отколкото предполагахме, но без съмнение го преодолявахме. Планината вече придобиваше ясни контури, а не беше просто бледочервеникав силует на хоризонта.
Започнахме да забелязваме нови неща.
Тиса ги усети първа.
— Това място е населено — констатира тя внезапно, когато се бяхме изкачили върху едно стръмно сухо възвишение, осеяно с каменни блокове.
— Къде? От кого?
— Не зная. Усещам нечие присъствие.
Поколеба се за миг и посочи надолу съвсем близо под нас, към подножието на планината. От изток към скалистата пропаст течеше река с тъмна вода, а от запад — бърза река с белезникава вода. Смесваха се и се образуваше буен воден път.
— Там — определи тя. — Точно там при двете реки.
— Какъв вид присъствие — попитах аз. — Опасно ли?
— Не мога да преценя, но вероятно да.
— Трябва да ги заобиколим — намеси се Джайв. — Най-добре ще бъде да не се срещаме с никой тук.
Ала беше твърде късно. Нашето присъствие не остана незабелязано. Без да подозираме, бяхме навлезли в Първото Кралство на Стената и неговите обитатели разбраха, че преминаваме през тяхната територия. Много скоро те ни създадоха грижи и ни причиниха скръб.
ПРЕЗ НОЩТА ни посетиха летящи демони. Никой от нас не бе виждал такива същества. Според Газин Фокусника това били вятърни елфи, а аз винаги бях считал, че те са персонажи от митове и легенди. Но на Стената всички митове и легенди се превръщаха в реалност. И все пак бях сигурен, че Газин греши. Не бяха елфи, а демони.
Установихме лагера на ветровита наклонена площадка, заобиколена от зловещи храсти с яркочервени блестящи и заплашително фосфоресциращи тръни. Потискащо и страшно място, но в средата бликаше изворче с прясна студена вода, а ние можехме да спрем само в близост до вода.
Почти цялата вечер, на фона на тъмното слънце, пред нас бавно кръжаха огромни птици с неясни очертания. Мислихме, че са птици. Но по-късно на хоризонта започнаха да се появяват луните — първо блестящият Сцантибус, после и малкият Молибос и на тяхната бяла студена светлина открихме, че летящите същества са някакъв вид крилати, отвратителни зверове.
Те имаха тела не много по-различни от нашите, но много крехки и малки, като на дете. Бяха меки и отпуснати, с тънки крайници — като джуджета. Ако бяха принудени да живеят на земята, щяха да са слаби и жалки. Но злощастните дребни тела висяха на големи космати крила, с огромен силен размах и се носеха неуморно и плавно из въздуха. Затова Газин Фокусника предположи че са вятърни елфи. Танцът на вятърните елфи е характерен обред на Фокусническата Къща, така че той би трябвало да знае как изглеждат елфите.
Оказа се, че Газин бе сгрешил. Той просто се опитваше да докаже собствената си значимост, подобно на всички Фокусници, ала никога не бе виждал вятърни елфи, защото са били познати само в древността. За мен вятърните елфи от старите легенди винаги са представлявали нежни и ефирни същества, а тези не бяха такива. Смешно малките им тела, покрити с гъста сплъстена сиво-синкава козина като на зверове, им придаваха гнусен и злокобен вид. Забавеният мах на крилата им внушаваше страх и заплаха. Когато се спускаха достатъчно близко надолу, виждахме поразяващо грозните им лица: сплескани черни носове със зейнали дупки вместо ноздри, зелени очи като огньове, дълги уши с гъсти кичури косми по края, четири големи жълти зъба — два отгоре и два отдолу, силно издадени над устните им и леко припокриващи се като извити ками. Немощните ръце завършваха с хищни нокти. Може ли да има по-отвратителни по-различни от елфите същества?
С часове кръжаха в небето над нас, без да правят опит да се спуснат към земята. Само едно от тях прелетя тъй близо, че едва не ме докосна — блъсна ме киселата миризма на крилете му и чух злобния му съсък.
Тези вятърни елфи, демони, или каквото там бяха, се рееха неспирно над нас и издаваха пронизителни, дрезгави, хрипливи викове. Скоро ритъмът на техните крясъци много ми заприлича на говор, сякаш високо ни съобщаваха нещо, използвайки като че ли думи, истински думи, но на неразбираем език — все едно език, чут насън, въпреки че в сънищата си понякога човек разбира непознати езици, а сега не можех да схвана смисъла дори на една дума от онова, което летящите чудовища се опитваха да ни кажат. Но гласовете им бяха злостни. Звучаха като заклинание. По-лошо, звучаха като проклятие.
Видях Тиса, сгушена до една скала, да трепери и да плаче. Когато някое от съществата минаваше близо до нея, тя правеше магьоснически знаци. Накса я приближи, хвана ръката й, за да я успокои. Чух го да й говори тихо, тя кимна, а той отметна глава назад и изкрещя нещо към съществата. Нямах представа какво иска да направи.
Прекарахме безсънна нощ; седяхме до огъня с тояги в ръце, готови за защита в случай на необходимост.
