вършеха кървавото си дело. После крилата се разтваряха с трептене и те подскачаха във въздуха, а Размекнатите пресушени и бледи, с червена струйка кръв процеждаща се от оръфаните им гърла към гърдите — оставаха изправени като статуи за секунда-две, преди да тупнат на земята. Паднеше ли някой, оставаше неподвижен. А демонът, изпил живота му, правеше един-два кръга в небето и с ново настървение се спускаше бързо надолу, за да продължи пиршеството.
Макар онемели от ужас и отвращение, останахме нащрек, готови с тоягите, но демоните не посмяха да се приближат до нашия малък лагер. Имаха достатъчно храна и без нас.
След малко погледнах към Трайбън — той гледаше нагоре, повече слисан, отколкото ужасен. Устните му се движеха. Чух го да брои тихо: седем, осем, девет. Едно две, три…
— Какво правиш, Трайбън?
— Колко според теб са демоните, Полър?
— Предполагам около дузина. Какво значение има…
— Преброй ги.
— Защо?
Отстъпих, но беше трудно да преброя точно, демоните се движеха постоянно: кацаха, ядяха, отскачаха отново нагоре. Във всеки момент четири-пет смучеха кръв и четири-пет или повече, кръжаха в тъмното небе; после един кацаше, друг излиташе, а аз се мъчех да пресметна броя им. Раздразнено му казах:
— Девет или десет, доколкото виждам.
— Бих казал, че са девет.
— Е, добре, девет. Едва ли има значение.
— Ами ако те са Великите Девет, Полър. — Трайбън тихо изсумтя.
— Какво? — мигах аз глупаво срещу него.
Идеята на Трайбън ме порази със своята неочакваност.
— Представи си, че това са кралете на Размекнатите — продължи той. — Те вероятно са създадени от същата сила, каквато и да е тя, създала и Размекнатите. И те властват над тях със силата на волята си или вероятно с някакъв вид магия. Отглеждат ги, за да бъдат източник на кръв и храна.
Овладях се да не се разтреперя. Още веднъж, този път по-внимателно, ги преброих, като проследявах кръговете им в тъмнината. Изглежда бяха девет. Девет. Да. Движеха се между тези нещастни същества както си искат и се хранеха с тях на воля. Великите Девет? Тези отблъскващи кръвопийци? Да. Да. Трайбън беше съвършено прав. Тези птици-демони, или каквото и да бяха, са господарите на това Кралство.
— И ние трябва да искаме разрешение от тях, за да преминем през територията им?
Трайбън сви рамене:
— Не знам, но те са девет. Кои други биха могли да бъдат, освен Великите Девет, които управляват тук.
ТАЗИ НОЩ спах много малко. Небесните демони останаха с нас чак до полунощ, пирувайки ненаситно, а аз седях и стисках тояга си — боях се, че могат да ни атакуват, ако се наситят на кръвта на Размекнатите. Но те продължаваха заниманието си. Накрая, пляскайки с крила, изчезнаха на изток, а после и луните се скриха зад неясните контури на Стената и ние потънахме в тъмнина. Чак тогава заспах, но за кратко и неспокойно и сънувах, че космати крила се насочват към моето тяло и лъскави зъби докосват гърлото ми.
Сънят ми бе прекъснат от болезнен вик. Мигом се събудих и чух, че Тиса ридае.
— Тиса, какво има, Тиса?
— Смърт — простена тя прегракнало. — Надушвам смърт.
Отидох до нея.
— Къде? Кой?
— Смърт, Полър, — тя трепереше. От устата — започнаха да се сипят думи на непознат език. Непознати думи Санта-Нила, предположих аз — магьосническа реч, глас, който се издига от кладенеца на мистериите. Подхванах я и тя падна, заспала на моите ръце, като мърмореше смърт, смърт.
Нищо не можех да направя в тъмнината. Седях и я държах, докато Екмелиос пресече хоризонта и платото беше обляно от блестяща утринна светлина.
Дузини Размекнати, изцедени и побелели, лежаха неподвижни насред пътя, разпръснати по земята като счупени клони след вилняла в гората вихрушка. Изглеждаха мъртви, а вероятно и наистина бяха. Останалите от огромната орда седяха сгушени и ни наблюдаваха мрачно. Демони не се виждаха. Нямах представа какво трябва да правим сега. Размекнатите ни бяха позволили да дойдем дотук, но очевидно нямаше да ни пуснат по-нататък, освен ако не ги убедим по някакъв неведом начин. Ако се опитаме да се придвижим напред, без благословията на Великите Девет, те със сигурност щяха да ни попречат — поне така предполагах — и да ни отблъснат благодарение на своята маса. Според мен единственият път до Стената бе през Кралството на Размекнатите. Но как можехме да преговаряме с птиците-кръвопийци? Поклонението заплашваше да бъде осуетено. Това бе първото ми голямо изпитание в ролята на водач и се почувствах изправен пред провал.
Докато се колебаех какво да предприема, Грисиндил дотича при мен, като крещеше, че Мин и Стам ги няма. Обясни, че няколко жени отишли при зазоряване на реката да се изкъпят. Мин и Стам не били с тях и Грисиндил се зачудила, защото Мин била много придирчива към чистотата, а приятелката й Стам ходеше все с нея. Жените се изкъпали, напълнили съд със студена вода и тръгнали да ги търсят — мислели, че двете още спят и смятали да ги наплискат на шега. Но никой не могъл да ги намери — тревожеше се Грисиндил. Тя, Марсиел, Тенилда и Тил бяха претърсили целия лагер.
— Може би са отишли на сутрешна разходка сами, — осъзнах глупостта на думите си преди да ги изговоря и те замряха в гърлото ми.
Извиках всички и им разказах за случилото се. Вцепениха се от ужас. Приближих се до все още зашеметената и трепереща Тиса и я помолих да направи заклинание за търсене.
— Да — прие тя, — ще направя.
Събра малки пръчки, изрече думите, хвърли пръчките веднъж, после повтори. И всеки път поклащаше глава, вдигаше пръчките нависоко и обясняваше, че не е добре, че в нея има твърде много шум и объркване. Нарисува магьосническите линии на земята, коленичи и им прошепна имена на богове, после разсипа пръчките върху линиите, но дори тогава не успя да научи нещо полезно за нас. Напрежението беше ужасно. Очите й станаха огромни, лицето й — неподвижно.
— Живи ли са? — не преставах аз. — Можеш ли да ни кажеш поне това?
— Моля ви — простена тя. — Оставете ме да си почина. Свръх възможностите ми е да го разбера.
Тя се разплака и започна да се тресе като поразена от болест. Помолих Креот Лечителя да я успокои.
Разделихме се на шест групи и тръгнахме в различни посоки да търсим. Киларион водеше група назад през реката. Сепил, Дорн, Туйман и аз тръгнахме напред към тълпата Размекнати, взирах се в гъмжащото множество и се опитвах да открия с поглед Мин или Стам между тях. Не видях нищо. Другите групи — също. Не научихме нищо. Наоколо се преплитаха кални следи, но кой можеше да каже какво означават те?
Всички гледаха към мен. Надяваха се аз да им подскажа как да се справим, но аз не можех да реша нищо.
Погледнах към Трайбън, към Джайв, към Накс, към Кат. Не бяха в състояние да ми помогнат.
Изведнъж усетих някакво раздвижване в редиците на Размекнатите зад мен. Видях Талбол да сочи нещо зяпнал от учудване, а Мурмут изквича силно като ударен. Обърнах се и замръзнах толкова смаян, както и те, от ужасното видение, което се приближаваше към нас.
Един от Размекнатите — можеше да бъде и Мин, защото лицето и формите странно наподобяваха нейните макар и силно деформирани и изкривени, се открои сред потресаващата тълпа и започна да си проправя път към нас с несигурни крачки. Осени ме мисълта, че съществата, заловили Мин, са създали едно извратено нейно подобие по собствен вкус. Ала тя вече се приближи достатъчно и аз разпознах живите очи на Мин, дрипавия зелен шал — с който не се разделяше и бе знак на нейната Къща — и разбрах, че не бе копие на Мин, а самата Мин претърпяла странна трансформация — фактически Мин бе Размекната.
Движеше се като зашеметена и се клатушкаше. Тенилда и Тил се втурнаха напред, подхванаха я точно когато щеше да падне и я донесоха в лагера.
