Тайнствата на Стената

— Мин? — плахо попитах аз, коленичил до нея.

Тя бе смъртно бледа. Промените във външността й бяха страшни. Цялата лява страна на лицето й — без дясната — и горната част на тялото, изглеждаха размекнати и преработени. Ухото, носа, устните, скулите й, всичко носеше белега на Промяната. Тя имаше фини черти, но сега от едната половина те изглеждаха размазани, груби, сякаш започнали да се разтичат. Кожата на променената страна бе също различна — лъскава и неестествено мазна. Наведох се ниско:

— Чуваш ли ме, Мин? Можеш ли да ни кажеш какво се случи с теб?

Изглежда не беше съвсем на себе си. За момент нещо като конвулсия пробяга през тялото й. Тя се надигна малко, въртеше очи, правеше гримаси, а устните й се повдигнаха така, че оголиха зъбите й страшно. После се свлече и се поуспокои, макар че дишаше хрипливо и тежко.

Огъня на Промяната — помислих си аз. Тя бе изпитала Огъня на Промяната върху тялото си и ето резултата.

— Ямата… — промърмори тя. — Източникът… Стам… — Гласът й заглъхна.

— Мин? Какво казваш, Мин?

Някой ме смушка. Беше Джека Лечителя:

— Дръпни се, Полър. Не виждаш ли, че точно сега не е в състояние да говори?

Сторих път и Джека се наведе над нея, докосна я, както лечителят докосва болен. Той насочи умело потока на жизнените сили по каналите на тялото й, като направляваше въздуха, топлината и светлината по верните пътеки. След малко по скулите на Мин изби цвят и дишането й се нормализира. Тя заопипва лицето си, рамото, ръката, изследвайки промените. Нададе тих, отчаян вик. Видях как формата й затрептя бързо, сякаш се опитваше да се възстанови в предишния си облик. През нея пробяга бърз, трептящ вихър на Промяна, но когато той отмина, тялото й остана обезобразено. Джека тихо я посъветва:

— Пази силата си, Мин. Има време. По-късно ще се възстановиш.

Тя кимна. Чух някой зад мен да хлипа. Мин представляваше ужасна гледка.

Седна и се огледа наоколо като човек, събуден посред кошмарен сън. Никой не проговори. След време тя каза много тихо:

— Бях сред Размекнатите.

— Да — обадих се аз. — Знаем.

— Отвлякоха ни през най-тъмната част на нощта, Стам и мен, толкова бързо, че не успяхме да извикаме. Ръка върху устните ни… Грабнаха ни… Понесоха ни.

— Сега си почини — прекъсна я Джека. — Има време, ще говорим по-късно.

— Не! Не! Трябва да ви разкажа. Вие трябва да го знаете.

Не можехме да й откажем, макар че бе слаба и съсипана.

Разказа, че заедно със Стам се разположили за сън в края на лагера — очевидно непредпазлива постъпка, защото там са били по-уязвими за мародерите. Мин обаче не можа да ни обясни как група от Размекнати е сварила да се промъкне незабелязано в нашия лагер. Вероятно постовете — които и да са били по онова време — са заспали за малко или им е било направено заклинание, или пък — нищо чудно — отвличането е било извършено толкова бързо, че дори и най-бдителните часовои не са го забелязали. Във всеки случай те са успели — заловили Стам и Мин твърде сръчно и ги извлекли бързо в тъмнината на значително разстояние, в посока към Стената, според Мин. При все че не могла да види нищо в този безлунен час, беше сигурна, че похитителите ги влачели по нанагорнище.

— Влязохме в нещо като пещера — уточни тя. — Струва ми се, точно в основата на Стената. Всичко наоколо беше тъмно, но в момента на влизането ни долових неестествена светлина — зелено проблясване сякаш точно изпод земята. Имаше нещо като преддверие, после отвор в пода на пещерата, оказа се начало на дълъг, стръмен коридор надолу, като дълбока шахта. Светлина се излъчваше от дъното на шахтата. Размекнатите ни позволиха да надникнем от ръба. Непрекъснато повтаряха: това е източникът, това е източникът. Те говорят стария език готарза. Ние Писарите го разбираме малко.

— Да, знам — вметнах аз.

— Не мога да кажа какво имаше там, на дъното. Нещо ярко, нещо топло, но каквото и да е то, то е нещото, което размеква Размекнатите.

Ръката на Мин се плъзна по обезформената й буза, вероятно несъзнателно. Силен гърч пробяга по тялото й, трябваше да мине малко време, за да може да проговори отново.

— Искаха да ни променят — продължи тя — и да ни изпратят при вас като един вид посланици, за да ви покажем колко е хубаво да си Размекнат. Бутаха ни напред към ръба на ямата…

— Креш! — измърмори някой и всички направихме свещените знаци за отблъскване на злото.

Мин не спираше:

— Почувствах топлина. Само от едната страна, тази, откъм светлината. Знаех, че започвам да се променям, но не беше промяна, каквато съм изпитвала преди. Чух, че до мен Стам проклина и се бори, но аз не можех да я видя, защото ме държаха с гръб към нея. Тя беше по-близо до източника. Те пееха монотонно и подскачаха в кръг като диваци. Не, като животни.

Мин се заклати. За момент затвори очи и няколко пъти пое тежко дъх. Джека я хвана за китките и я задържа, като я успокояваше. И тя отново подхвана:

— Ритнах някого много силно. Тялото беше меко и поддаваше подобно на желе. Чу се писък от ужасна болка. Ритнах отново. Успях да измъкна ръката си и бръкнах в нечие око, после освободих и другата, но след малко настана страхотна бъркотия. И Стам, и аз успяхме да избягаме. Те хукнаха след нас, но аз тичах много по-бързо от тях. Тогава хванаха Стам. Аз се добрах до входа на пещерата и се обърнах, видях Стам далеч назад, точно на ръба на ямата — тя се бореше с половин дузина Размекнати. Крещеше към мен да се махам и да се спасявам, но аз тръгнах назад. Тогава те се струпаха около нея и ми стана ясно, че нямам никакъв шанс. Не я виждах повече, защото я закриваха като голяма купчина насекоми, катереха се по нея, тласкаха я напред, все по-близо и по-близо до Ямата…

— Креш! — промърморих аз и отново направих свещените знаци.

Тя продължи:

— Разбрах, че е безполезно да правя опити да я спася. Не можех да й помогна с нищо. Ако се върнех щяха да ме заловят. Затова се обърнах и побягнах. Повече не се опитаха да ме спрат. Излязох навън, беше все още тъмно, опитах се да намеря пътя към лагера. Сигурно дълго време съм се лутала в кръг, но най- сетне слънцето изгря и вече знаех в коя посока да тръгна Размекнатите бяха навсякъде край мен, но просто кимаха с глава и ме пускаха да мина, сякаш бях една от тях.

Внезапен ужас премина през очите на Мин. Тя докосна променената си буза и започна да я натиска настървено с пръсти сякаш плътта бе корава като дърво.

— Аз не съм една от тях, нали? Грозна ли съм? Отвратителна ли съм за гледане? Кажете ми, Полър… Джека…

— От едната страна лицето ти е малко по-различно — започнах аз нежно. — Не е толкова страшно. Няма да е трудно да се оправи, нали така, Джека?

— Мисля, че ще успеем да предизвикаме пълна анти-Промяна — потвърди той със замислен вид, присъщ на Лечителите.

НО МИ СЕ СТОРИ, че в гласа му няма надежда.

Решихме да отидем в пещерата, за да установим какво е станало със Стам. По пладне, под блестящите бели светлини, Тиса направи заклинание за вятър и вода, което я отведе в другия Свят и когато излезе от транс, тя посочи тесен път на североизток:

— Трябва да тръгнем по тази пътека.

Дали Стам щеше да е жива, когато я намерим? Тиса не каза нищо. Неколцина от нас си мислеха, че е така, а аз се надявах да не е. Силата на онова топло светещо нещо, което Мин нарече Източника, досега сигурно бе трансформирало Стам до степен да няма нищо общо с добродушната, яка, добре позната ни дърводелка. Щеше да е по-добре да е загинала в ръцете им или да е намерила начин да свърши със себе си. И все пак, ако изобщо имаше някакъв шанс Стам да е жива, щеше да бъде грях, да я оставим, колкото и променена да беше. Но дори да беше мъртва, честта ни задължаваше да направим опит да спасим тялото й и да я погребем както подобава.

И така, ние напуснахме лагера и се насочихме към пещерата на Източника по пътя, показан от