— Къде е Мин?
Погледът ми зашари нагоре-надолу, но не я видях никъде. Приближих се до ръба на каменната могила и я ритнах отчаяно — помислих си, че може би не е успяла да избяга на време и сега тази огромна купчина се бе превърнала в нейна гробница.
Тогава се обади Хенди:
— Точно преди скалите да паднат, я видях да се връща назад.
— Назад? Къде назад?
— Към страната на Размекнатите. Тичаше надолу по пътеката, откъдето дойдохме: виках я, но тя не спираше да тича. После скалите паднаха.
— Заради лицето й — подхвърли Марсиел. — Вчера ми довери, че няма да може да понесе да я гледат. Беше след като Лечителя се опита да я възстанови и не успя. Сподели, че смята да избяга — не виждала как може да остане повече с нас. А също и заради Стам — тя много страда за Стам. Говореше, че ще се върне на мястото, където Стам е умряла.
— Защо никой не ми съобщи? — повиших тон.
— Не предполагах, че наистина ще го направи — Марсиел бе много объркана. — Смятах, че е моментно настроение и ще премине. Само ако знаех, само ако бях повярвала…
Аз се огледах ядосан и смутен. Какъв водач бях аз, да губя Пилигримите си наляво и надясно, а изкачването едва започваше.
Изглежда същото нещо си беше помислил и Мурмут. Изпъчи се и заяви:
— Останете всички тук. Аз ще я доведа.
— Чакай — спрях го аз. — Не искам да ходиш никъде…
Но беше късно. Мурмут вече лазеше по едната страна на скалната купчина. Движеше се с твърда непоколебимост и с изумителна ловкост за човек с неговите размери. Нямаше смисъл от моите заповеди да се върне — вече беше високо върху скалите, като се катереше чевръсто. Зле скрепените камъни се пързаляха и търкаляха под него и за момент ми се стори, че цялата могила ще поддаде, ще се срути и ще го помете във вихрен водовъртеж. Но той тичаше напред, дори когато скалите под краката му се срутваха успяваше някак си да се задържи. Стигна чак до върха на могилата и после изчезна от другата страна.
Бях бесен. Този празноглав героизъм беше идиотщина. Дори да намереше Мин, как щеше да я доведе? Само някой с изключителна сила можеше да преодолее тази огромна назъбена планина. Мурмут щеше да се справи сам, но не и ако носеше Мин.
Нямах друг избор, освен да остана на мястото си докато Мурмут се върне. Ако бях издал заповед да продължим без него, щях да си навлека обвинението, че се опитвам да се освободя от моя съперник и то по страхлив и безскрупулен начин.
Нямаше го повече от час. Вместо да се радвам, ако загине някъде по склоновете от собствената си глупост, открих, че се моля за благополучното му завръщане, молех се да се върне бързо, за да можем да продължим незабавно. Но дълго време нямаше и помен от него.
Изведнъж чухме някакво драскане и Мурмут се появи на върха на скалите със зачервено лице, потен и целият изпоцапан. В пълна тишина наблюдавахме как се спусна към мястото, където стояхме и дълго пи вода от меха, който Грисиндил му подаде.
— Е? — попитах аз най-после.
— Тя си отиде.
— Умряла ли е?
— Не, не това имах пред вид. Отиде си. Стигнах до завоя на пътя, спуснах се и погледнах от ръба. Видях я далече долу, как слиза по хълма. Тя тичаше. От мястото, където я наблюдавах, изглеждаше не по-голяма от кукла. Извиках я и мисля, че ме чу, дори може би ми отговори нещо, но ветровете отвяха гласа й и тя продължи да тича. Придвижваше се към платото тъй бързо, сякаш там е най-хубавото място на света. Отиваше към Размекнатите.
— При другите Размекнати — уточни Хенди. — Сега те са нейният народ.
Аз потръпнах, но знаех, че думите на Хенди са самата истина. Ние изгубихме Мин. Ако Мурмут бе успял да я стигне и я бе върнал със сила, тя нямаше да остане дълго с нас.
И така, ето първият дезертирал към Кралствата, първият от онези, които щяхме да наричаме Трансформирани, подчинили се на волята на планината и овладени напълно от силата на Огъня на Промяната.
Измърморих една молитва за Мин, където и да беше тя, каквато и щеше да стане.
Мурмут помоли за още вода. Изглежда бе положил огромно усилие в тази безплодна гонитба. Пи жадно, после огледа всички ни като се хилеше, пъчеше гърди и се перчеше. Очевидно беше изключително доволен от себе си, че е направил това самостоятелно пътешествие назад и очакваше същото от останалите.
Съобразих, че трябва да го охладя.
Погледнах го и казах:
— Не искам никой никога да предприема подобни експедиции отново.
— Какво? — изкрещя Мурмут и ме стрелна с нескрита омраза.
— Мин направи нещо тъжно и жалко, Мурмут. Тя покруси сърцата ни. Но беше огромна грешка да тръгнеш след нея. Нямаше начин да успееш да я настигнеш и върнеш. А ние загубихме ценно време да те чакаме. Ние трябва да вървим напред, напред, през цялото време напред…
Лицето му стана злобно, очите му — кръвнишки.
— Аз знам кое е добро и кое лошо точно толкова добре, колкото и ти, Полър. Съвестта ми нямаше да бъде спокойна, ако поне не бях опитал. А ти се погрижи за твоята и ме остави на мира. — Той плю към скалния куп и отмина ядосан, с Грисиндил под ръка.
Тук-там около мен се чу силен ропот. За пръв път някои взимаха страната на Мурмут. В гонитбата на Мин виждаха проявена храброст и героизъм. Наистина така беше. И все пак — глупава постъпка. Лошо, че само аз го разбирах.
ИЗКАЧИХМЕ СЕ по-нагоре дъждът спря и времето пак стана по-топло, макар не толкова, колкото в по- ниските части на Стената. Поради скалния релеф, отново се принудихме да се насочим към вътрешността и като стигнахме там, открихме един скрит свят на избуяли ливади и хълмчета, толкова зелени и прекрасни, колкото платото беше мрачно и сухо.
Това незнайно място сред огромната планинска шир ни донесе такава радост, че забавихме изкачването. Попаднахме в нещо като голяма купа, леко извита по краищата, но почти на едно ниво. Навсякъде наоколо се извисяваха стени от яркочервен камък с лъскави черни ивици от оголени скали. Една от тях беше в посока, която щеше да ни позволи да продължим към Върха, но не можехме да разберем точно коя е и как да стигнем до нея. Дни наред си проправяхме път през земя, изпълнена с потоци и гъста трева, без да имаме точен ориентир за посоката.
Чувствах се уязвим от тлеещия бунт. Съмнявах се, че някой друг има по-добра идея накъде да се върви. Самият аз нямах никаква, но аз бях водачът, а водачът е длъжен да предвожда. Останалите черпят от него сила и мъдрост. И ако той не може да даде тези неща, чака го беда.
През цялото време Мурмут мълчеше. Той можеше да каже „Полър ни води наникъде“ или „Полър се оплакваше, когато му изгубих един час в търсене на Мин, а тук, в тази страна на потоците той ни губи дни наред“, или „Ако Полър не знае накъде отива, вероятно има някой друг, който знае“. Но той не каза нищо подобно, поне аз не го чух, обаче знаех, че си ги мисли. Виждах го в очите му, в дръзката извивка на устата, в небрежната му походка.
Нямаше да му направя удоволствието да поискам мнението му. Често се съветвах с Трайбън и разбира се с Кат, Джайв, дори с Накса и Киларион. Всички те имаха определени качества: острия ум на Трайбън, голямата информираност на Накса, изобретателността на Кат, интуитивното умение на Киларион да намира пътища, решителната добронамереност на Джайв — всички тези качества ме караха да смятам, че те ще ми бъдат от полза да открием пътя. Не се консултирах единствено с Мурмут. Вероятно беше дребнаво от моя страна, но той започна да ми противоречи от самото начало, отговаряше и роптаеше, позираше и не се подчиняваше и аз не можех да му имам доверие.
Виждах го, че ме наблюдава отдалече. През цялото време изглеждаше напрегнат и ядосан. Не се съмнявах, че на езика му напират и обиди. Но той продължаваше да мълчи.
