Тиса.
Противно на страхове ми, Размекнатите не ни се противопоставиха. Нашето смело решение да отидем сред тях ги вцепени, както стана при преминаването на реката. Докато напредвахме, те пак отстъпваха, гледаха ни с подозрение и омраза, но продължаваха да се изтеглят назад при всяка наша крачка. Кат и някои други изказаха на глас съмнението си, че отиваме към капан. Твърде лесно ни пускат, аргументираха се те. Мурмут, разбира се, също изрази гласно опасенията си. Но аз не им обърнах внимание. Има моменти, когато просто се налага да вървиш напред.
Почвата тук беше суха и твърда, сива и безжизнена, покрита с неприятна кора от прах. Движехме се по наклон, който започваше да става все по-стръмен и както ги уверявах аз, след всичките седмици ходене по равно, най-после приближавахме края на платото. Следващото вертикално ниво на Стената преди проблясваше като розов отблясък на хоризонта, а сега беше тъй близо, че можехме да протегнем ръка и да го докоснем. Стената се извисяваше над нас, издигаше се до някакви невероятни, обезкуражаващи височини и се губеше в облаците. Но засега ние не можехме да си позволим да мислим за това.
— Ето там — посочи Тиса. — Елате от тук.
И Мин, която въпреки своята слабост настояваше да върви най-отпред, кимна и потвърди:
— В тази пещера ни доведоха. Точно тук е. Сигурна съм.
Отстрани на Стената видях тъмен кръгъл отвор на височина почти два човешки ръста от земята. Към него водеше тясна, осеяна с камъчета пътека. Приличаше много на хралупа в ствола на голямо дърво, където гнездят жилещи палибози. До тук ни следваха тълпи от Размекнати. Те се разпростираха от двете ни страни и наблюдаваха неспокойно какво правим.
— Шестима ще влязат вътре — наредих аз. — Кои са доброволците?
Мин беше първа.
— Не — отстраних я аз. — Не бива.
— Трябва — възрази тя с голямо усилие.
Хванал високо тоягата си, Киларион излезе напред. Последваха го Гали, Гибилау и Нарил Месаря с още шест-седем души. Между тях беше и Трайбън, но аз поклатих отрицателно глава към него.
— Ти не трябва да влизаш — противопоставих се аз. — Твоят ум е необходим на останалите.
— Може би, ако нещо лошо се случи точно вътре, ще ти потрябва ума ми — каза той и ме стрелна с такъв отровен поглед, че аз отстъпих.
И така, в пещерата влязохме Киларион, Гали, Трайбън, Гибилау, Мин, Нарил и аз.
Мястото беше по-широко и по-дълбоко, отколкото очаквах. Представляваше просторна кухина с висок, насечен таван. В началото попаднахме в малка, полукръгла зала, а след това в по-голяма. Всичко бе просмукано от мистериозна зелена светлина сякаш беше огън, подклаждан от странен източник, запален в дъното. Не усещахме обаче нито пушек, нито видяхме някакъв пламък. Светлината се излъчваше от отвор на пода във втората зала. Беше ясна и постоянна, без проблясвания.
— Ямата — възкликна Мин, — която води до Източника.
Внимателно продължихме навътре. Мин настояваше да върви по-бързо. Не й позволявах и я хващах за ръката, щом се втурваше напред. Няколко от Размекнатите влязоха с нас, но после се отдръпнаха назад и гледаха да не застават на пътя ни. Нямаше и помен от Стам. Оставих Нарил, Гали и Гибилау да пазят между двете зали и продължих с Мин, Киларион и Трайбън.
— Виж тук — посочи Трайбън. — Виж Великите Девет от тази гнусна раса!
В дъното на пещерата при най-концентрираната зелена светлина, точно над дупката в пода, горната част на кухината бе набраздена от множество ясно очертани естествени арки. От всяка, надолу с главата висеше по едно птицеподобно същество с огромни размери, а косматите им крила обгръщаха телата. Те спяха така дълбоко, че нашето нахлуване изобщо не ги обезпокои. Една-две дузини Размекнати коленичиха почтително под тях и се взряха с благоговение.
— Небесните демони — прошепна Мин. — Кръвопийците!
— Да — потвърди Трайбън. — Демоните си почиват.
Колко спокойни изглеждаха, огрявани от топлината долу! Но аз успях да видя ужасните лица с широки ноздри и големите закривени жълти зъби; видях, че се държат здраво за скалата с извитите си хищни нокти, с които сграбчваха жертвите, чиито вратове разкъсваха. Ето как прекарваха дните си, висяха и спокойно спяха над Източника, за да ги подсили преди да се появят в мрака и да се нахранят с кръвта на своите верни поклонници.
— Стам? — извика Мин. — Стам, къде си?
Отговор нямаше. Мин направи една крачка, после още една, и стигна почти до ръба на Ямата. Сложи ръка върху обезобразената страна на лицето си, сякаш да се предпази от силата долу, която я бе променила и погледна от ръба на бездната.
Издаде внезапен, остър вик и започна да стене. Помислих, че ще се хвърли. Бързо я сграбчих за китката и я издърпах назад. Киларион я пое от мен, притисна я към широките си гърди и я задържа здраво. Отидох до ръба и надникнах надолу.
Видях дълъг, стръмен и тесен проход; спускаше се твърде дълбоко, за да мога да го преценя. На дъното имаше предмет, може би каменен олтар, а върху него стоеше нещо черно, клекнало като идол. Пулсиращи вълни от ярка светлина се излъчваха от там, лъчите се пречупваха в стените и замъглиха очите ми с необикновена, смайваща сила. И аз се убедих, че легендите за Огъня на Промяната, които бяхме слушали по време на тренировките, не са само легенди и тук — в планинските недра — навярно е един от изворите на ужасната сила, от която в нашето селище в подножието на стената бяхме предпазени, защото живеехме твърде далеч от Източника. Усетих, че силната топлина на светлината близва бузата ми. Почувствувах как в тялото ми веднага се пробуди и раздвижи Силата на Промяната, а душата ми бе обзета от страх. Знаех, че тук сме изложени на риск и подозирах, че така ще бъде през целия път до Върха.
Преди да се дръпна от ужасната бездна, съзрях още нещо — проснато в основата на олтара същество, безформено, пихтиесто и ужасно, което може би някога е било живо.
— Полър, какво виждаш долу? — попита Киларион.
— По-добре да не знаеш.
— Стам ли е? Мъртва ли е?
— Да — казах аз. — Сигурно са я хвърлили долу. Да се махаме от това място.
При тези думи Мин нададе такъв пронизителен, силен и яростен вой, че Киларион я пусна стреснат. Реших, че възнамерява да се хвърли в Ямата след Стам и се приготвих да й попреча, ала не. Не! Тя заобиколи от другата страна, измъкна тоягата на Трайбън от ръцете му, затича се нагоре по малък корниз в стената на пещерата и се озова на място, откъдето можеше да стигне спящите Велики. С бърз, яростен замах удари първия. Той тупна и остана да лежи на каменния под, само запърха леко. Мин замахна повторно и с поразяващ удар го премаза. После ритна прекършеното тяло зад гърба си към ямата. С радостен вик Киларион го вдигна за люспестия крак и го хвърли от ръба на бездната.
Междувременно Мин бе свалила втория и третия демон. Те пърхаха объркани и безпомощни, полузаспали, неразбиращи нищо, докато тя ги убиваше. Размекнатите, които бяха коленичили под спящите, се сковаха парализирани от жестоката касапница. Те се скупчиха разтреперани и се разхленчиха. Киларион се присъедини към Мин и ентусиазирано размахваше тоягата, аз също се заразих от треската им, дръпнах с гола ръка един от Великите и счупих крилата му с тоягата преди да го хвърля в ямата. Гибилау и Гали дотичаха да разберат причината за шумотевицата, а след тях се появи Нарил. Всички се включиха в клането. Само Трайбън стоеше настрана и гледаше изумено.
Шест, седем, осем, девет — и последните зловещи птици вече ги нямаше. За всеки случай Киларион загради половин дузина от вряскащите и бърборещи Размекнати, загреба с големите си ръце и ги изхвърли долу. После се втурнахме напред, за да излезем от ужасната пещера навън, на божествената дневна светлина.
13.
Върху пуста, оголена скала, шибана от бурни ветрове, на половин ден път над платото, извършихме паметната церемония в чест на Стам. Бяхме покрусени от мисълта, че тя никога няма да види боговете на Върха. Стам беше сериозна, силна и жизнерадостна жена, безстрашна пред трудностите. Тя заслужаваше
