на Промяната, Полър.
— Огъня на Промяната? — потръпнах от ужас.
При споменаването на думата сякаш усетих невидимите вълни на ужасна демонична сила, блъвнала с помитаща мощ от изсъхналата земя — тя започваше да превръща тялото ми в нещо чудовищно, като съществата пред мен.
— Трансформацията им е резултат от Силата, действаща на това място — поясни Трайбън. — Някога са изглеждали като теб и мен.
Погледнах към това, което ми сочеше той. На лошата светлина, тук и там сред кошмарната орда, някои същества можеха да минат за хора като нас. Техните форми се различаваха от нашите само по две-три неща. Споделих го с Трайбън и той кимна:
— Да. Трансформациите при тях не са били така големи както при другите.
— Да не би да искаш да кажеш, че в началото всички са изглеждали като нас, а по-късно са били видоизменени?
— Да, вероятно това са Размекнатите, за които спомена Накса.
Разбира се! Как иначе можеха да бъдат създадени такива форми? Сякаш са били сложени в казан, затоплени до разкашкване, извадени докато са все още меки и гъвкави и моделирани хаотично в безброй причудливи и произволни форми. Хрумна ми, че е било така: онези, които приличаха на нас, вероятно не са били напълно размекнати — процесът в тях не е бил осъществен до край.
И отново изпитах ужас. Трансформацията на тялото не е нещо необикновено за нас. Това е преимущество, наше естествено състояние, при нужда ние можем да променяме формите си в някаква степен. Но тук виждах промяна на формата, несъвместима със здравия разум. За нас е болезнено да възвърнем основната си форма след приключване на Промените, но никоя от Промените дори не се доближава до гротеските, които можеха да се наблюдават тук, на това място, между двете реки. Тук цялото население бе преминало през най-големите не само възможни, но и въображаеми промени и бе останало затворено завинаги в странни и ужасни форми. Но защо? Защо? И как? Още в дните на нашите изпитания чухме и почти повярвахме на потресаващите легенди за Огъня на Промяната — една сила, бликаща от недрата на земята и сътворила невероятни неща. Сега повярвахме напълно. Срещнатите в началото на изкачването призраци вероятно са изпитали силата на Огъня на Промяната. Ала видяното тук минаваше всякакви граници, то ме порази и зашемети, защото — от една страна — се страхувах, че сме изложени на риск и — от друга — защото не можех да си представя какво са целели боговете, като са позволили да бъдат създадени такива чудовища. Беше извън възможностите ми да разбера.
Сега схванах защо се страхуваше Тиса. Попитах Трайбън:
— Дали има опасност да бъдем променени като тези тук?
— Възможно е. Не зная как действа Огъня на Промяната: дали пряко волята ти, или трябва да му се поддадеш, но трябва да се придвижваме внимателно.
— Така ще направим.
ВСИЧКИ ние, трийсет и деветимата, слязохме в долината на реката и застанахме на малки групи, силно смутени от гледката. Най-близко бяха скупчените плътно до водата чудовища точно пред нас, делеше ни само една открита пясъчна ивица, не по-широка от двайсет-трийсет крачки. Бяха заели позиция като на отбранителна линия, взираха се в нас, сочеха ни, зяпаха и крещяха с дрезгави гласове и надебелени езици. Дори да разбирах езика им, не беше възможно да чуя нещо ясно в тази гюрултия.
— Те говорят готарза — повтори Накса. — Езикът, използван от демоните.
— Можеш ли да разбереш какво ни казват?
— Малко, съвсем малко.
Помолих да ми преведе, но той само поклати глава нетърпеливо, мръщеше се и си мърмореше. Аз чаках. Размекнатите ставаха очевидно все по-неуправляеми: правеха гримаси, хвърляха гневни погледи, размахваха юмруци към нас, ако изобщо можеше да се каже, че имаха юмруци. Изглеждаше съвсем сигурно, че ще ни нападнат. Киларион, застанал точно зад мен, ми прошепна:
— Трябва да изтеглим най-силните хора отпред, Полър. И да се приготвим за бой.
— Нямаме никакви шансове срещу такова множество — му отвърнах аз.
— Полър е прав — подкрепи ме Кат. — Ние трябва да ги подведем. Предлагам да тръгнем право напред и да ги накараме да ни направят път.
Стори ми се най-доброто. Отстъплението щеше да е безсмислено. Стената беше пред нас и трябваше да се движим напред. Дадох знак за тръгване. Точно тогава Накса ми каза:
— Мисля, че разбрах какво крещят сега. Великите Девет ви чакат! Великите Девет ви чакат!
— Кои са те?
— Откъде да знам? Казват ни, че Великите Девет ни чакат от другата страна на реката. Предполагам, че те управляват това Кралство. Или може би са богове. Очакват да отидем при тях. Трябва да вземем разрешение от тях, за да прекосим територията им — мисля, че това ни казват.
— И как да разберем кои са? Как изглеждат Великите Девет? Не ти ли подсказаха някак?
Накса сви рамене:
— Наистина не зная. Не се чува ясно, всички крещят едновременно. Едва различавам отделните думи, да не говорим, че не разбирам напълно смисъла им.
— Добре — казах аз.
Взрях се в хаоса отвъд реката.
— Ще преминем и ще потърсим Великите Девет, за да се опитаме да разберем какво искат от нас.
Още веднъж дадох сигнал и ние поехме напред. Щом разстоянието между нас се скъси, Размекнатите станаха още по-неспокойни. Изглежда смятаха да отстояват земята си и дори да се придвижват с нас. Но когато се приближихме достатъчно, за да ги докоснем с тоягите, те започнаха да отстъпват — не можехме да ги достигнем, но оставаха плътно струпани и не ни позволяваха да се придвижваме свободно.
Така стигнахме до реката. Ние вървяхме напред, а те отстъпваха неохотно. Водата кипеше около бедрата и хълбоците ни, без да се качи по-нагоре, макар че се олюлявахме и препъвахме по скалистото дъно, защото бързото течение ни влечеше. Преминахме на отсрещния бряг без сериозни произшествия.
Бяха стреснати, че пресякохме реката. Сега те отстъпваха по-бързо, дори ни разрешиха да затвърдим позицията си на брега и ни наблюдаваха неспокойно от разстояние, образували плътна фаланга. Мърмореха и ни гледаха застрашително. Имах чувството, че всеки наш опит да продължим навътре във владенията им, без благословията на Великите Девет, които и да бяха те, щеше да бъде посрещнат с ожесточена съпротива. Ала от Великите Девет нямаше и помен — само множеството от деформирани, чудновати същества, без да се забелязва някой с повече власт над другите.
Вече падаше здрач и аз дадох команда да се установим на лагер. На сутринта щяхме да решим какво да правим по-нататък.
12.
В сгъстяващия се сумрак наблюдавахме как Размекнатите скитат наоколо и събират храна за вечеря от прашната земя. Изглежда ядяха всичко без изключение: клончета, мръсотии, дори собствените си екскременти; наблюдавахме с отвращение и не можехме да повярваме, че те са нещо повече от презрени скотове. С падането на нощта стана още по-ужасно. Летящите демони се завърнаха, спуснаха се от тъмнината към основата на Стената и започнаха да кръжат близо над главите ни, крилата им се движеха с постоянен, забавен ритъм, зелените им очи святкаха гневно като странни огнени дискове над нас.
Бяха дошли да се хранят, но не с нас.
Станахме свидетели на зловеща гледка. Размекнатите се усмихваха апатично, сякаш погълнати от видения, обръщаха глави нагоре, а тези, които имаха ръце ги разперваха широко. Със свирепи писъци демоните се спускаха отгоре им, за да пият кръвта им. Смразени наблюдавахме как летящите същества се насочват към своите жертви, кацат по тях и забиват хищни нокти, обгръщат ги с косматите си крила и впиват закривените си жълти зъби в гърлата им. Избраните не направиха никакъв опит да избягат или да се защитят. Напротив отдадоха се на своите похитители без колебание, почти в екстаз.
Чудовищното пиршество нямаше край. Демоните се вкопчваха само за няколко минути в своята плячка и
