— Винаги съм можел да чета мислите ти, Полър. Не е нужно да се преструваш пред мен. Ти искаш да се върнеш, лъжа ли е?
Очите му искряха. За мое учудване разбрах, че се страхувам от него и точно сега не бях в състояние да му отговоря. Със студен и спокоен глас той обяви:
— Искам да ти кажа нещо, Полър. Смятам да удържа на клетвата си, каквото и да направиш, дори ако съм единственият, който иска да продължи, нека бъде така. Аз ще продължа. А когато ти се върнеш в селището след една или две години, или три, или четири и те попитат къде е Трайбън, можеш да кажеш, че той е отишъл на Върха, че той е там сега и обсъжда философски въпроси с боговете.
Той се изправи, протегна ръка с изпънати пръсти за сбогом.
— Ще ми липсваш, Полър. Аз никога няма да имам приятел като теб.
Ядосано свалих ръката му. Стори ми се, че се опитва да ме покровителства. Не можех да понеса това, не и от него.
— Това е глупаво, Трайбън. Нали знаеш, че и аз ще бъда с теб на Върха, когато се качиш там — изстрелях думите към него. Исках да изглеждат обещаващи, но те не излязоха убедителни и Трайбън го знаеше така добре, както и аз.
— Така ли? — попита той — Наистина ли, Полър?
Отиде си и ме остави, без да разбера дали лъжа себе си или не.
НАПЪЛНО объркан поседях час или повече, а после, когато всички, с изключение на часовите, си бяха легнали, се върнах в лагера и се мушнах под завивката. Тази нощ пак сънувах Звездния сън, моя момчешки сън и той никога не е бил така ясен, дори първия път, когато цялото селище го сънува заедно с мен. Бях сам-самичък на една остра планина, вкопчен във Върха, където ме брулеха ледени ветрове. Всичко около мен беше божия светлина, дяволска светлина, светлина, която идваше от края на времето и се вливаше в неговото начало. Аз приклекнах, свих се, отскочих и се извисих към Небесата, към лъчистата страна, обител на боговете. А звездите, живи, пулсиращи по-горещи от пламък, се отваряха за мен, обгръщаха ме и ме приемаха в себе си; почувствах реки от божията мъдрост да се вливат в душата ми.
Цялото съмнение, което ме разяждаше на това ужасно място, бе изгорено без остатък от огъня на звездите. Екстазът на Поклонението ме обсеби отново изцяло и когато се събудих — стори ми се, че стана след миг — утрото бе дошло; светлините на двете слънца — бяло и яркочервено, се боричкаха весело по склоновете на далечната Стена. Ако бях по-близо можех да се изкача с един скок. Знаех, че никога повече няма да се разколебая в моята вяра. И аз наистина не се разколебах, освен почти в края на Поклонението, макар че дали слязох от Стената с вярата, с която се изкачих, ще прецените и отсъдите вие, след като чуете цялата моя история.
Нощните видения ме излекуваха от мрачните колебания. На сутринта прочетох в очите на другите, че бяха сънували още веднъж съня, дори Мурмут, независимо че ме мразеше и с радост би ме изместил. Те ме гледаха сякаш не съм смъртен; сякаш тук съм у дома си сред боговете на небесата.
И въпреки всичко, негодуванието не спираше. Няколко часа по-късно възобновихме изкачването. Аз се оказах в една група с Гали, Газин, Гибилау Земеделеца и Накса Писаря. Не бяхме изминали и стотина крачки, когато Накса подхвана разговора от предишната вечер със същите обезсърчителни думи, че с всеки изминал ден Стената сякаш се издига все по-далече от нас, вместо да приближава.
— Това ми напомня — назидаваше той, — на притчата за Кеспър Учения; разгневил боговете с намерението си да стане мъдър като тях. И те направили така, че в замяна на всяка прочетена книга, Кеспър забравял други две. Струва ми се, че същото става и с нас — срещу всяка измината крачка планината се отдалечава с други две.
Без дори да се замисля, се обърнах и го ударих, така че го проснах в прахта.
Той се сви разтреперан и изумен като ранено животно и се втренчи в мен. По лицето му се стичаше тънка струйка кръв там, където кожата се беше разцепила от моя удар.
Посочих му ръба на пропастта зад нас.
— Тръгвай! — изревах аз. — Веднага. Нататък.
— Полър?
— Не искам между нас хора, които хленчат и се вайкат. Те нямат стойност.
Сръгах го с върха на тоягата.
— Махай се от очите ми, Накса. Поемай веднага! Надолу по Стената, обратно към селището. За теб пътя надолу сигурно ще бъде по-лесен, отколкото пътя нагоре.
Той ме гледаше онемял.
— Хайде, тръгвай! — вдигнах тоягата аз.
— Но аз ще умра, Полър. Ще се изгубя по пътя и ще умра. Ти знаеш това. Знаеш го. Ти ме изпращаш на смърт.
— Другите са намирали пътя надолу сами, нали? И ти ще го намериш. Ще бъдеш щастлив да се завърнеш вкъщи, в хубавото, топло селище. Ще живееш в Кръглата Къща заедно с другите Завърнали се. Ще скиташ из града и ще правиш каквото искаш, абсолютно всичко, независимо колко е възмутително и никой няма да смее да ти каже нищо — огледах се наоколо. — Има ли други, които искат да се върнат с Накса? Той казва, че се страхува да слезе по Стената сам. Можете да му правите компания по пътя.
Всички се взираха в мен с вцепенени физиономии. Никой не проговори.
— Хайде, кой? Казвайте! Сега е вашият шанс. Групата за надолу тръгва веднага. — Те мълчаха. — Никой ли? Добре, нека бъде така. Тогава той тръгва сам. Размърдай се, Накса. Губиш ни времето.
— В името на Креш, Полър!
Размахах тоягата към него. Накса се сви назад, за да не го достигна, спря само на няколко крачки от мен, сякаш още не вярваше, че говоря сериозно. Тръгнах към него и той отново се отдръпна. Наблюдавах го докато поемаше на изток: спираше от време на време, за да погледне назад през рамо. Скоро изчезна зад едно възвишение и се изгуби от погледа ни.
— Добре — заключих аз. — Да тръгваме.
— Браво на теб — обади се Мурмут. — Колко си храбър, Полър. Да удариш и да повалиш на земята изплашения до смърт Писар. Колко мъдър водач си, за да прогониш избран за Поклонението Пилигрим.
— Благодаря за похвалното слово — пронизах го аз и се обърнах.
След това изхвърлих Накса от съзнанието си. Продължихме пътя си.
Часове по-късно, по обяд, спряхме за да изядем оскъдната си храна. Седях на една скала и гризях отдавна изсушено месо, когато Тиса, Грисиндил и Хенди застанаха пред мен и се засуетиха неспокойно, сякаш имаха да ми казват нещо, но се страхуваха.
— Е? — попитах накрая, защото явно те не искаха да започнат.
Много тихо, с треперещ глас, Тиса рече:
— Полър, дойдохме да те помолим за нещо.
Аз се засмях горчиво:
— Накса го няма. Забравете за него. Той не съществува вече за нас. Не ми говорете за Накса.
Но Тиса настоя:
— Ти не направи добре като го прогони. Мисля, че ще разгневиш боговете. Просто усещам, как въздухът се сгорещява от тяхното неодобрение.
— Ако съм ядосал боговете, нека ми го покажат и аз ще се покая — отговорих й аз. — Накса изпепеляваше нашия дух. По-добре е да сме без него. Попитай Кат. Попитай Джайв, попитай всички. Никой не го обичаше, никой не го иска.
Хенди излезе напред и каза със странен студен глас, който толкова рядко чувах:
— Полър, знам какво е да бъдеш откъснат от рода си, да бъдеш сам, като Накса. Аз чувствам неговата болка. Моля те да му простиш.
Това, че Хенди ме молеше за Накса, ме стресна и обезпокои, защото аз все още я желаех. По време на Поклонението тя се държеше толкова високомерно с всички, че беше неестествено и някак необяснимо да се застъпва за Накса, след като бе показала пълно безразличие и към мен, и към всички останали. Ревността ми се събуди. Но имаше и нещо трогателно, че двама прокудени се привличат така един друг. Отговорих й по-дружелюбно отколкото на Тиса:
— Дори и да искам, вече не мога да направя нищо. Накса има зад гърба си една сутрин път. Където и да
