погрижих Трайбън да бъде след мен, а Гали — последна, тъй като Трайбън беше слаб, а Гали — силна колкото всеки от мъжете с изключение на Киларион. Пуснах Мурмут да върви със своите приятели Сепил, Талбол и Туйман, макар че всичките бяха силни и щеше да е добре да ги използвам да поддържат някоя от жените. Но си помислих, че ако някой от тях падне, нека са поне всичките заедно.
Поведе ни пак Киларион. Сега, при изкачването с Тиса и Грисиндил, той беше много по-внимателен, отколкото с мен и аз разбрах, че тогава съзнателно ме е предизвиквал да поддържам темпото. Когато неговата група се бе изкачила достатъчно високо по скалата, така че и Грисиндил бе започнала вече да се катери, аз поех нагоре след тях, но малко по-вляво, за да избегна опасността от срутване Гибилау Земеделеца тръгна след нас със следващата група с Тенилда, Хенди и Газин. След това бяха Накса, Мент Метача, Мин и Стам, а после Брес Дърводелеца, Хилт Строителя, Йо Учения, Скардил Месаря. И така, тръгнахме всички, група след група. От време на време чувах нервен смях под мен, но този път не поглеждах назад.
В средата на пътя Трайбън изпадна в затруднение:
— Не мога да достигна следващата хватка, Полър!
— Извърти бедрата си и се изпъни.
— Направих го, но пак не достигам.
Внимателно се обърнах към него като фокусирах погледа си, за да виждам Трайбън, единствено Трайбън и нищо под него. Той беше застанал неудобно на едва забележим перваз на няколко крачки в страни от мен, правеше отчаяни усилия да се хване за една издадена червена скала над него и бе останал вече без сили.
— Ще се кача още малко нагоре — предупредих го, — когато въжето се опъне, ще те издърпам нагоре до хватката.
С усилие се преместих по-нагоре. От повторното изкачване тази сутрин, през гърдите и гърба ми сякаш минаваха огнени резки. Но се изтласквах нагоре колкото се може повече, стараейки се да поемам възможно най-леко тежестта на Трайбън, за да не ме повлече надолу след себе си. Гали, макар и много по-долу, видя какво става и ми извика, че е застанала стабилно и може да ни осигурява докато аз дърпам. Но се съмнявам, че би могла да удържи всички ни, ако паднех, повличайки надолу Трайбън.
— Не мога да я стигна — приглушено повтори Трайбън.
Говореше така, сякаш всяка дума му костваше много.
— Промяна! — извика Тиса някъде над нас.
Погледнах нагоре и я видях да наднича от корниза на платото. Тя трескаво правеше магьоснически знаци към нас като размахваше двата палеца на ръката си, които приличаха на малки рога.
— Направи си ръката по-дълга, Трайбън! Накарай я да се удължи!
Разбира се. Да я накара да се удължи. Защо иначе боговете са ни дали способността за промяна на формата.
— Направи го! — изревах аз.
Но не е толкова просто да контролираш своите Промени, когато си уплашен до смърт. Гледах как Трайбън трепери под мен и се опитва да нагласи пропорциите на тялото си, мърдаше рамене, отпускаше костите на гърба и ръцете, за да постигне по-голям обхват. Ако можех, бих отишъл до него, за да го изпъна, но нямаше как. Той се бавеше и ръцете ми започнаха да отмаляват, чудех се колко време мога да остана така. Чух странното му кискане и погледнах отново към него. Видях го чудноват и разкривен, лявата му ръка беше много по-дълга от дясната, а цялото му тяло беше извито в мъчителна дъга, но бе достигнал издатината. Той се изправи, въжето отново се отпусна, аз се притиснах до скалата и оставих с радост дробовете си да се напълнят с въздух.
Останалото беше лесно. За втори път тази сутрин се изкачих до върха на тази скала. Издърпах Трайбън и Креот на корниза, после Гали дойде сама — изглеждаше толкова свежа, сякаш е била на разходка.
Групите пристигаха една след друга и ние отново се събрахме на платото. Видях, че всички примигват от учудване и разглеждат наоколо, изумени от размерите на това голямо, плоско място, където Киларион ни бе довел.
— Къде отиваме сега? — попита Фесилт. — Къде е Стената?
— Там — посочих аз към далечната розова грамада на югозапад, едва видима зад тънките бели облаци и маранята.
И другите ахнаха. Мисля, че бяха взели розовия й отблясък на хоризонта за небе, но сега започнаха да разбират, както и мен бе ме осенило сутринта, че най-после виждаме истинската Стена — Стената с много Кралства и много Тайнства, за които преданията казваха Стени в Стената, огромната скрита сърцевина на планината. Тя надвисваше над вътрешните падини и клисури и ни очакваше да я покорим.
— Толкова далеч? — промърмори Фесилт.
Платото беше тъй голямо, че душите ни потръпваха от страх при вида на разстоянието, което трябваше да изминем, за да продължим. Величието на предстоящото изкачване се запечата в душата й и добави много тихо:
— Толкова високо!
Стояхме безмълвни пред лицето на колоса пред нас, осветен от слънцето. И гордостта, че преодоляхме скалата под нас, бе срината в прахта пред мисълта за това, което предстоеше да направим.
10.
Беше ни необходимо много време, за да прекосим широкото плато. Сигурно са били седмици, но всеки ден се сливаше със следващия и ние престанахме да ги броим. Бе неравно, безплодно място, обрасло с нискостеблени храсти, опърлено от слънцето, спечено и съвсем не толкова плоско, колкото изглеждаше от ръба — имаше падини, хребети, долини и бездни, които ни измъчваха всеки ден. Дори и там, където беше равно, земята беше скалиста и трудна за ходене. Растителността бе груба и в по-голямата част неизползваема. Дърветата — жилави, трънливи, без листа: платото предлагаше само горчиви корени и сухи безвкусни плодове. От животните видяхме единствено малки сиви твари — грозни и мършави, несъразмерни и те мигом се разбягваха когато минавахме. Бяха твърде бързи, за да ги хванем и твърде хитри, за да ги заловим в заложените капани — не се приближаваха, така че не можехме де се храним с тях. Обикновено потоците бяха плитки и в тях рядко се намираше нещо, макар че след часове търпеливо чакане, пълнехме мрежите със сребристи змиорки и стъкмявахме някаква храна.
На втория, а може би на третия ден от прехода, вече изпитвах омраза към платото. През живота си никога нищо не бях мразил така, както намразих тази местност. Мъртвило, което дори не ни водеше нагоре, а нашето страстно желание бе да се изкачваме. И въпреки всичко налагаше се да го прекосим. Това беше своеобразна част от катеренето, път — принуда, път — изпитание и аз го мразех. Липсваше каквато и да било величественост. Високите върхове на отвесната скала останаха зад нас, скрити за погледа ни от привидни възвишения, а огромният връх, върхът на върховете, Коза Сааг, беше невероятно далеч напред. Мразех това плато, защото ни бе предопределено да го прекосим.
Ден след ден се движехме от сутрин до мрак, а през цялото време планината сякаш не помръдваше пред очите ни. Това споделих един следобед, грохнал от изтощение.
— На същото разстояние ли остава? Не, по-лошо е. Колкото повече вървим, толкова повече се отдалечаваме — поправи ме Накса мрачно. — Никога няма да я стигнем.
Отзад се разнесе ропот и мърморене. Мурмут, разбира се, се чуваше над всички.
— Какво ще кажеш, Полър? — попита Накса. Погледът му се заби в мен като свредел. — Дали да не изоставим катеренето и да си построим селище тук? Защото очевидно не постигаме нищо като вървим напред, а аз много се съмнявам, че някога ще намерим обратния път.
Не отговорих. Вече съжалявах, че съм подхванал темата. Щеше да бъде глупост да бъда въвлечен в спорове дали трябва да зарежем Поклонението.
Грисиндил Тъкачката, много изнервена откакто се движехме по платото, се озъби на Накса:
— Ще млъкнеш ли? Никому не е нужно мрачното ти настроение, тъп Писар.
— На мен ми е нужно! — изкрещя Накса. — Това ме топли през нощта. Май че искаш нещо от мен, Грисиндил, за да се стоплиш и ти.
Той я смушка, надвеси лице над нея и се ухили злобно:
