Тайнствата на Стената

— Какво ща кажеш, а, малка Тъкачке? Искаш ли да изтъчеш няколко Промени довечера?

— Глупак — върна му Грисиндил. И изля такъв поток от обиди, та помислих, че въздухът ще пламне.

— И двамата сте глупаци — намеси се Гали, но съвсем добронамерено. — При този разреден въздух не бива да хабите дъха си за такива неща.

Кат, който се движеше до мене, ми рече тихо:

— Полър, какво ще кажеш да удавим Накса в следващия поток, ако ще да е само, за да не слушаме повече виещия му глас.

— Добра идея!

— Но признавам си и аз се тревожа, че видимо не се приближаваме към планината.

— С всяка измината стъпка идваме все по-близо категорично заявих аз.

Вече се ядосвах. Вероятно, защото съмнението глождеше като язва душата ми. Накса беше само един досадник, но Мурмут можеше да направи големи пакости и се опасявах, че скоро ще ги стори, ако този разговор продължи. Трябваше незабавно да го прекратя.

— Слушай — казах на Накса — само изглежда, че сме на същото разстояние. Не бързаме за никъде. Какво лошо има дори ако прекараме остатъка от живота си в път към Върха? Нали сме Пилигрими на Поклонение.

За момент ме изгледа така, като че ли го осени съвършено нова мисъл. После кимна и ние продължихме напред, без да говорим. Скоро ропотът отзад спря.

ДУМИТЕ на Накса бяха злостни и през целия ден отровата им се просмукваше все по-дълбоко в душата ми. Тази нощ, вече установили бивака, ме нападнаха такива мрачни мисли, изпаднах в такова униние, че сам не можах да се позная. В главата ми се загнезди фразата: това плато няма край, това плато няма край, ние ще прекараме остатъка от живота си, опитвайки се да го прекосим. И ми хрумна, че Накса е прав. По- добре да си построим селище някъде по ниските склонове, вместо да се изтощаваме в безплодно търсене.

Силното желание да сложа край на Поклонението ме връхлиташе вълна след вълна. Накса е прав. Мурмут е прав. И останалите малодушни са също прави. Защо влагаме всичките си сили в надеждата, че ще видим боговете? Те може би въобще не съществуват? Пропилявахме живота си за това безсмислено Поклонение. Единственият ни избор сега е унижението да се върнем в селището. Другото е смъртта, която ни очаква в тази пустош.

Подобни мисли бяха ужасно богохулство. При други обстоятелства щях да ги прогоня от съзнанието си, ала тази нощ те бяха по-силни от мен, смазваха ме, не успявах да устоя на тази сила, на това изкушение и същевременно усещах, че душата ми започва да се смразява, а духът ми да се сковава като в ледена ризница.

Да позволя поражението и отчаянието да вземат връх, беше нещо ново за мен. Виновни бяха пустото и злокобно плато и коварните, отровни думи на Накса. Другите се бяха изтегнали край лагерния огън, пееха и се смееха на лудориите на Газин Фокусника, на Дорн и Тул — нашите двама клоуна, а аз се отдалечих и се прислоних мрачен в изпъстрената със сух мъх седловина, до една сива скала. Взрях се с невиждащи очи към зловещите далечини пред нас. Грееха две луни — безрадостните Карибос и Тенибос. На неприятната светлина, струяща от дупчестата им повърхност, съзрях само скръб и печал в този обрулен, разлагащ се пейзаж. Мисля си, че не съм имал по-ужасен час в моя живот. Седнал там, наблюдавах как в безлюдната пустош притичват нощни зверове с бодливи гърбове и се изпълвах с желание да срина лагера и да се върнем още тази вечер долу. Така или иначе за мен Поклонението приключваше. То бе изгубило своя смисъл. Беше престанало да означава каквото и да било. Каква полза имаше от него? Каква полза имаше от всичко? Какво друго освен болка щяхме да спечелим тук. Боговете в своята обител високо горе наблюдават свише нашите усилия и се смеят.

Сега, в този мрачен момент, ми изглеждаше безсмислено да посветим живота си на такова рисковано начинание. Хванах се да мисля, че по-добре щеше да е, да бях загубил опора при изкачването с Киларион, да бях се сгромолясал стремглаво надолу към своята зла участ, вместо да се окажа на място, където ни чака само изнурителен и нескончаем труд.

Неочаквано пред мен застана Трайбън.

— Полър?

— Остави ме, Трайбън.

— Какво правиш тук?

— Наслаждавам се на прекрасната лунна светлина — процедих с горчивина.

— И какво си мислиш, седнал тук на прекрасната лунна светлина, Полър?

— Нищо. Не мисля за нищо.

— Кажи ми — настоя Трайбън.

— Нищо. Нищо. Нищо.

— Знам за какво мислиш, Полър.

— Да чуем — провокирах го, въпреки опасенията ми, че той наистина може да знае, а ако беше така, нямах желание да го чуя от него.

Той се наведе леко, така че големите му кръгли очи се оказаха на нивото на моите и аз видях в тях сила, жестокост и гняв. Никога досега не го бях виждал в такова състояние. В тях наистина имаше Сила.

— Ти мислиш за селището — прониза ме той.

— Не, не е вярно.

— О, да, мислиш. За нашата Къща. За Туримел от Светците. Мислиш как можеше да се търкаляш с Туримел на леглото в нашата Къща и да правите Промените заедно.

— В този момент Туримел лежи щастливо с Джекопон Певеца — те направиха церемонията на Печата още преди пет години. Отдавна не съм мислил за Туримел.

Извърнах се, за да не виждам този свиреп, втренчен поглед.

— Защо ме притесняваш, Трайбън?

Той ме хвана за брадичката и обърна главата ми:

— Погледни ме.

— Трайбън…

— Искаш да се върнеш вкъщи, Полър!

— Платото ме кара да се чувствам зле.

— Да, с всички ни е така. Искаш ли да се върнеш у дома? Когато бяхме на дванайсет, ти и аз дадохме обет, Полър!

— Да, помня — казах аз. — Как мога да забравя.

И започнах с неестествен глас да произнасям нашата клетва:

— Ще се качим на Върха, ще срещнем боговете, ще видим всички чудеса и ще научим всички тайни. А после ще се върнем в селището. Даваме клетва.

— Вярно е. И аз смятам да удържа клетвата си — натърти Трайбън, продължавайки да ме гледа като кръвен враг.

— Аз също.

— Наистина ли? Наистина ли?

Хвана ме за раменете и ме разтърси толкова силно, че се изплаших да не промени формата ми. Но го оставих да ме разтърсва. Не казах нищо повече. Не направих нищо.

— Полър, Полър, Полър, какво става с теб тази нощ? Кажи ми!

— Платото. Лунната светлина. Далечината.

— И това ли е причината да искаш да се върнеш. Колко щастлив ще бъде Мурмут, ако разбере, че великият водач Полър е сломен! За теб Върхът не значи вече нищо. Боговете. Клетвата. Единственото, към което се стремиш е да зарежеш всичко и да се върнеш.

— Не, не е така — възпротивих се аз, без да бъда много убедителен. — Съвсем не е така.

Той поклати глава.

— Думите ми са точни, но ти няма да го признаеш дори пред мен.

— Да не си станал магьосник, Трайбън, че така лесно можеш да четеш мислите ми?