— И Грисиндил иска същото.
— Възможно е.
Тя дълго ме гледа право в очите, после се обърна и си отиде.
ТАЗИ НОЩ около лагерния огън Джайв изпя Песента на Високите Върхове, а Айс и Тенилда възпроизвеждаха поразително хубава музика, като удряха две пръчки една в друга, Накса ни разказа дълга, занимателна, странно перверзна комична басня, която, както каза той, прочел в един ръкопис от преди пет хиляди години — ставаше дума за съвокупляване между богове и скални маймуни. Макар че нямахме полза от днешното пътуване, ние бяхме странно щастливи тази вечер.
Когато Накса свърши разказа, аз отидох до Мурмут от другата страна на огъня при Талбол и Сепил и го попитах:
— Може ли да поговорим?
— Не знам. Можем ли?
— Спокойно, Мурмут. Вечерта е твърде приятна, за да я разваляме сега.
— Ти дойде при мен, Недъгав. Аз нямам какво да ти казвам.
С удоволствие бих го хвърлил в потока заради „Недъгав“, но се овладях. Хвърлих бърз поглед към Грисиндил, която ни наблюдаваше от разстояние и казах:
— Дължа ти извинение, Мурмут.
На лицето му се изписа смесица от учудване и недоверие.
— Извинение? За какво?
— За някои неща, които ти казах, когато се върна от търсенето на Мин.
Сега той беше целият нащрек.
— Какво целиш, Полър?
Поех дълбоко въздух. Обясних му, че никога нямаше да му позволя да тръгне да търси Мин, както той направи, ако ме бе попитал, но, че аз не съм прав да го обвинявам в неподчинение, защото той просто беше скочил и изтичал импулсивно, без да има време да поиска разрешение. А след като не е имало отказ, казах аз, тогава няма и неподчинение.
Той слушаше сухото ми педантично обяснение, със скептичен израз и не отговори.
— Още повече — натъртих аз, — тогава ти казах, че е грешка от твоя страна да тръгнеш след нея. Но сега разбирам, че беше прав. Макар да имаше съвсем малка вероятност Мин да се върне при нас, въпреки това си заслужаваше.
Очевидно Мурмут не бе очаквал подобен жест от мен. И аз бях смаян от самия себе си, че мога да го изрека. Той продължи да се взира в мен, сякаш претегляше думите ми, за да открие скритата насмешка. Но такава нямаше и на него сякаш му бе трудно да повярва, че е така. Сепил и Талбол се спогледаха в пълно недоумение. Видях, че Грисиндил идва към нас усмихната.
— Ами… — започна Мурмут и спря, без да знае как да продължи.
Аз довърших:
— Говорих твърде рязко с теб тогава. Съжалявам. Искам да ти кажа, че сега мисля, че беше прав да тръгнеш, да търсиш Мин. И много смело да го направиш сам.
— Ами, — измънка той отново с почти вързан от учудване език. — Ами тогава, Полър…
Той никога не ме бе виждал в такава светлина. Нито пък някой друг. И сега не знаеше как да реагира. Част от него все още се опасяваше, че му готвя нов вид унижение. Гледах го право в очите. Беше ми трудно, но бях твърдо решен да доведа нещата докрай.
— Е, Мурмут? Ще приемеш ли моите извинения или не?
— Ако те са искрени, да, приемам ги. Защо не? Но признавам, не разбирам защо го правиш.
— Защото ние употребихме много, твърде много енергия в омразата си — казах аз. — А вече нямаме сили в излишък.
Имаше малко топлина в гласа ми и никак в очите ми. Беше ми трудно, достатъчно трудно да се накарам да пълзя пред него. Но аз подадох ръка.
— Нека да престанем с нашите пререкания.
— Отказваш ли се да бъдеш водач? — попита той.
Едва не го размазах. Но стиснах челюсти и отговорих колкото се може по-спокойно:
— Нашите спътници Пилигрими ме избраха за водач с гласуване. Ако те искат да ми отнемат водачеството чрез гласуване, нека бъде така. Но да се откажа, не е в характера ми. Моля те да ме приемеш за водач на това Поклонение без възражения, Мурмут, както би трябвало да бъде. И в замяна ти обещавам да забравя недружелюбното си отношение към теб и да те привлека в моя кръг от съветници.
— Искаш да бъдем
— По-скоро съюзници. Пилигрими, които работят заедно за доброто на всички.
— Ами…
Грисиндил, застанала близо до него, го сръга рязко с крак. Той й хвърли унищожаващ поглед, но стана и щръкна доста над мен, защото беше много едър мъж. Продължавах да стоя с протегната ръка. Той я пое, макар че изражението му беше неестествено и напрегнато.
— Съюзници — примири се той. — Пилигрими. Да. Да. Добре, Полър. Пилигрими, които работят заедно.
Това не беше най-доброто помирение. Но вършеше работа. Утре, реших аз, ще го извикам настрани и тихичко ще го попитам как мисли да напуснем долината на потоците.
На път към мястото ми край огъня, Грисиндил ме пресрещна и ми прошепна благодарствени думи. Кимнах й и продължих. Всичко това ми беше неприятно. Направих го, както човек обгаря кървава рана — само защото трябва да го направи.
14.
Тази нощ грееха всички луни. При такъв блясък ни беше трудно да заспим, но аз не можех да заспя не поради светлината. Разговорът с Мурмут не ми даде да мигна, мозъкът ми сякаш вреше от мисли. Лежах, мятах се с часове и се чудех, не се ли провалих като водач поради проявената готовност за помирение, поради жеста, който някои можеха да приемат за проява на страхливост или в най-добрия случай за неувереност.
Не! Продължавах да си повтарям. Един водач може само да спечели, когато проявява сговорчивост и благоразумие. Беше по-разумно да неутрализирам и обезоръжа Мурмут с добро, отколкото да оставя сърцето му да продължи да гнои в ярост.
Ала нито едно от тези прекрасни философски заключения не ми помогна да заспя. Лежах като стегнат юмрук и не можех да се отпусна. Не ме свърташе на едно място. Очите ме боляха, а лицето ми гореше в треска. Измъкнах се от постелята и се спуснах към потока да се наплискам.
Разпръснати около огъня, всички вече спяха, всички освен Киларион и Малти — часовите на смяна, но и те изглежда дремеха. Когато минах край тях, ми кимнаха вяло. Завидях на сънливостта им.
Погледнах към другия бряг на потока и видях Хенди — както винаги сама. Неведнъж й бях изтъквал риска от подобно отдалечаване, но тя си знаеше своето и накрая престанах да повдигам въпроса.
Беше будна, нащрек, седеше на рогозката, подпряла брадичка на ръката си и ме наблюдаваше. Очите й проблясваха в светлината на толкова много луни. Спомних си как внезапно, докато ме молеше да се помирим с Мурмут, Хенди бе станала красива, а раменете й излъчваха опияняващо ухание. Взирах се в нея с очакване и безнадеждно се надявах, че ще ме повика. Но тя, разбира се, само отвърна на погледа ми, без да откликне. Тогава си спомних, че в яда си я попитах дали не прави Промените с Мурмут, просто защото бе дошла да се застъпи за него. Усетих как срамът ме прониза светкавица от глава до пети.
Трябваше да залича тази грубост. Макар че не ме бе поканила, нагазих в потока и тръгнах към нея. На половината път се спънах в хлъзгава скала и паднах. В следващия момент лазех в студения поток, проклинайки своята тромавост. Засмях се. В такива моменти смехът е най-доброто нещо. Очевидно, това не беше най-сполучливата вечер за мен и изглежда, че ставаше все по-лошо.
Изправих се, тръгнах напред и застанах пред нея, а от мен се стичаше вода. Тя ме погледна и някакво бързо чувство премина през лицето й. Може би страх? Или нещо друго?
