Тайнствата на Стената

— Говорих с Мурмут, както ти ме помоли — съобщих аз.

— Зная.

— Извиних му се. Не го прие много любезно. Може би и аз не го направих по най-любезния начин. Но сключихме мир.

— Това е добре.

— А утре ще го поканя да участва в нашия съвет.

— Добре.

Не каза нищо повече. Стоях и чаках да чуя още нещо. Чувствах се по-скоро като момче на тринайсет, а не мъж на двайсет, с половината живот зад гърба, какъвто бях.

— Мога ли да седна до теб? — не се стърпях аз накрая.

Стори ми се, че тя леко се усмихна.

— Ако искаш. Целият се мокър. Студено ли ти е?

— Не много.

— Видях те, че падна като прекосяваше потока.

— Гледах към теб вместо в краката си — поясних аз. — Май че беше глупаво. Но точно в този момент бях погълнат от мисълта за теб.

Тя не каза нищо. Очите й бяха неразгадаеми.

Коленичих до нея:

— Нали знаеш, че не исках да те обидя, когато те попитах дали правиш Промените с Мурмут?

— Знам.

— Бях учуден, че си толкова загрижена за Мурмут, след като почти никога не вземаш страна в споровете. Появи се веднага след Грисиндил, а тя прави Промените с него. Дойдохте ми много и в яда си…

— Обясних ти, че разбирам защо го каза. Няма нужда да започващ отново. Само ще объркаш нещата.

Хенди сложи ръка на китката ми. Тя се стегна около мен с учудваща сила.

— Не мога да те гледам как трепериш. Ела вътре при мен.

И отметна горната част на спалната рогозка.

— Наистина ли искаш? — попитах аз. — Ще измокря всичко.

— О, ти наистина си много глупав.

За пет минути втори път се смеех на своята глупост и лазейки се мушнах до нея. Тя се отдръпна в дясната страна на рогозката, за да ми направи място и между нас остана разстояние. Аз не се опитах да го съкратя. Усещах борбата у Хенди между нейното вродено недоверие към другите и огромното й желание да се приобщи, да се разкрие пред някого, да позволи да я прегърнат. Тиса приличаше на нея. Но Тиса беше Санта-Нила, откъсната от всички около себе си поради силата на своето магьосническо изкуство, така че никога не можеше да бъде нещо повече от гостенка в живота на другите. Подозирах, че Хенди се бори да сложи край на своята резервираност, която я сковаваше като затвор и тази борба сигурно не беше лека за нея. Тя бе решила, че е дошъл момента да я прекрати. Бях изумен и благодарен, че ще ме избере. Можеше да поиска всичко от мен: тих разговор, нежна прегръдка или даже Промяна. Обещах си, че ще бъда търпелив и нежен, както само аз умея да бъда. Бях направил достатъчно несръчни неща тази вечер.

Тя лежеше и говореше в мрака:

— Ти не си глупав, Полър. Знам, че се опитваше да бъдеш мил.

Не беше нещо, на което можех да отговоря. Продължавах да лежа тихо до нея.

— Винаги си знаел, че не е имало нищо между мен и Мурмут и че никога не би могло да има.

— Наистина знаех.

— Никога не бих избрала някого като Мурмут за любовник. Твърде много ми напомня мъжете от Типкейн, които ме откраднаха от нашето селище като момиче — тя спря за момент. — Аз никога не съм избирала любовник, Полър.

Погледнах я изумен.

— Никога не си правила Промените? Никога?

— Не съм казала това — отговори тя и аз почувствах, че за пореден път изтърсих глупост. — Никога не съм избирала. Да избереш, означава да изразиш свободата на волята си.

За момент се замислих върху думите й. Изведнъж лицето ми пламна от смущение.

— Искаш да кажеш, че когато си живяла в Типкейн… без твое съгласие… те са те принудили да…

— Да. Само че, моля те, не ме питай за това.

Но аз не можех да престана.

— Как са могли — настоявах аз. — Не е възможно Промените да станат със сила. Как би могло да стане, ако жената не ги желае? — гласът ми беше несигурен и глух.

Какво знаех аз за тези неща! По света имаше повече злини, отколкото можех да си представя и без съмнение някои бяха сполетявали Хенди многократно.

Разбрах, че не бива да я гледам, не желаех да се натрапвам, щом така се срамуваше. Обърнах лице нагоре и се взрях в огряното от луните небе.

— Бях на десет години — започна тя тихо, — в непознато селище. Бях уплашена. Дадоха ми вино, много силно вино. След това вече не бях толкова изплашена. И те започнаха да ме докосват. Заповядваха ми какво да правя, а когато се съпротивлявах, ми даваха още вино. Скоро не знаех къде съм и какво върша.

— Не — протестирах аз. Това е чудовищно. — Никой не може да се отнася така дори с животно!

Притеснявах се за нея, затова продължавах да лежа с лице нагоре, вместо към нея. И тя, както и аз, говорехме към небето, сякаш бяхме безплътни духове, които разговарят. Тя продължи:

— Бях в непознато селище. Те нямаха никакви родствени връзки с мен. Нямах Къща. За тях аз бях животно. Една самка, която може да бъде използвана — изведнъж в гласа й се прокраднаха нотки на страх. — И те ме използваха. Не след дълго не си правеха труда да ми дават вино. Биех се с тях, хапех ги, ритах, но не помагаше.

— И това се е случвало повече от веднъж?

— Аз бях в Типкейн четири години.

— О, господи, не!

— После избягах. Един ден имаше буря, цялото небе се раздираше от светкавици, всички бяха така изплашени, че се разпръснаха и изпокриха — тогава хукнах към гората. Но един все пак ме видя, дотича след мен и ме заплаши, че ще ме убие, ако не се върна с него. Имаше нож. Усмихнах му се, както те ме бяха принуждавали. Махни този нож, казах аз и хайде да направим Промените сега, точно тук, бурята вече отминава, а аз те желая толкова силно. И той се съгласи. Взех ножа и му прерязах гърлото. Три жени от нашето селище ме намериха доста по-късно — няколко дена, седмица или месец, не зная точно, да бродя близо до селището — почти обезумяла от глад и изтощение. Доведоха ме вкъщи. Никой от семейството не ме позна, защото вече бях голяма жена, а не детето, което бяха откраднали. Заради случилото се в Типкейн никой не ме искаше. Първо това ме попитаха — насилиха ли те? — и аз казах — да, да, много пъти. Може би трябваше да излъжа, но как можех да скрия подобно нещо? Пак щяха да ме отхвърлят. Но старейшините дойдоха да ме видят и твоят роднина Мерибайл беше там и каза: „Какво ще правим с нея?“ И тогава старейшината на моята Къща каза…

— От коя Къща? — прекъснах я аз. Осъзнах, че никога не съм знаел от коя Къща е.

— На Светците.

— На Светците? Но…

— Да. Поклонението е забранено за нас. Но старейшината на моята Къща каза: „Трябва да попитаме момичето какво иска“ и аз отговорих: „Да бъда Пилигрим“. Вече не принадлежах на нашето селище, а По- скоро бих се самоубила, отколкото да се върна в Типкейн, какво друго ми оставаше, освен да се кача на Стената? Моето Поклонение вече бе започнало от деня, когато мъжете от Типкейн ме откраднаха и всички го знаеха. И така въпросът бе уреден. Зачеркнаха името ми от списъка на Къщата на Светците — и със съгласието на Учителите от Къщата на Стената се разбра, че аз ще бъда между Пилигримите, когато настъпи моята година. Разрешиха ми да се изкача по Коза Сааг и да се изгубя там. Така че при Пресяването, аз преминавах винаги, защото Учителите знаеха, че бях избрана предварително за Пилигрим. И ето ме