— Можем да си направим и наше — подхвърлих, ей така, без да имам нещо предвид, защото все още не бях съставил план, никакъв план. — На Коза Сааг има много място за нови Кралства.
— Искаш ли? — в гласа й прозвуча нотка на нетърпение.
— Не зная. Не зная нищо, Хенди.
Чувствах се изпразнен като куха черупка. Днешните разкрития унищожиха сърцето ми. Не беше чудно, че Хенди ме попита дали ще се самоубия. Не бих го направил, не. Но какво щях да правя все още нямах никаква представа, никаква.
25.
Разбира се, въпреки всичко, Трайбън отишъл на древния кораб още същата нощ. Щом станало достатъчно тъмно, за да не го види никой, той се измъкнал. Трябваше да го предвидя. От онази страна на полето дежуреше Киларион, но Трайбън е успял да мине някак си незабелязано и бързо притичал в тъмнината.
Разбрах го едва след като чух гласове някъде наблизо, приглушен вик, шум от боричкане, писък от болка.
—
Беше гласът на Трайбън.
Отворих очи. Лежах, сгушен самотно на спалната рогозка в края на лагера нито заспал, нито буден и се опитвах да превъзмогна студа. Нямаше жена при мен. След Трансформацията на Хенди не бяхме спали на едно място и не бях правил Промени.
Скочих в просъница и на лунната светлина различих очертанията на Трайбън: той се мяташе здраво заловен за врата от някой много по-голям от него. Разбрах, че е Талбол — на пост в тази част на лагера.
Изсъсках остро:
— Какво става? Какво правите вие двамата.
— Кажи му да се махне — изръмжа Трайбън със сподавен глас.
— Тихо! Ще събудите целия лагер!
Спуснах се към тях и плеснах ръката на Талбол, за да го пусне. Трайбън отстъпи няколко крачки като гледаше навъсено.
Талбол също беше сърдит:
— Промъква се в лагера посред нощ без да каже дума. Откъде да знам, че не е някоя от онези маймуни, дошла да ни нападне?
— На маймуна ли ти приличам? — засегна се Трайбън.
— Не искам да ти казвам на какво…
Махнах му да млъкне и го изпратих отново да продължи обиколките. Трайбън разтърка гърлото си. Бях ядосан, но ми стана смешно, все пак бях повече ядосан.
— Е? — попитах след малко.
— Ходих там.
— Да, въпреки изричната ми забрана. Ти ме смайваш, Трайбън.
— Трябваше да го видя.
— Да. Разбира се. Е, и?
Вместо отговор, той тръсна пред мен някакъв тъмен, безформен предмет.
— Ето! Това е божествен предмет. Корабът е пълен с такива неща, Полър!
Взех го. Беше разядена метална плочка с размери три на четири пръста. Вдигнах я към слабата лунна светлина на Тибиос и макар трудно, успях да различа надпис със знаци, каквито не бях виждал.
— Това е писменост на Земяните — обясни Трайбън. — Изрових я от пода на кораба.
— Какво пише?
— Откъде да знам? Не мога да разчитам техните знаци. Но разбери, Полър, там има цяло съкровище от предмети на боговете. Разбира се, всичко е изпочупено, ръждясало, негодно за употреба, но ти просто трябва да видиш колко са старинни. Сигурно са ги използвали истинските Земяни! Онези, които ние боготворим като Креш и Тиг и…
— Не говори така — раздразнено го прекъснах. — Земяните са учители, не богове. Боговете са много по-висши създания и от Земяните, и от нас.
— Както искаш — сви рамене Трайбън. — Утре сутринта ще дойдеш ли с мен да проучим кораба, Полър?
— Вероятно.
— Най-добре е да отидем всички. Земяните може да ни създадат неприятности. Имам предвид онези от бърлогите в скалите. Докато бях там видях няколко да се спотайват около кораба. Струва ми се, че за тях той е някаква гробница. Направили са нещо като олтар, украсен с клончета и струпани около него боядисани камъчета и когато се приближих да го разгледам, видях, че те горят стръкчета суха трева и пеят нещо монотонно.
Погледнах го втрещен.
— И ти се напъха право при тях? Те можеха да те убият.
— Не мисля така. Подозирам, че са по-изплашени от нас, отколкото ние от тях. Сигурно са имали горчив опит с Пилигрими преди. Щом ме забелязаха, скочиха и се втурнаха да бягат. Така че влязох безпрепятствено в кораба и никой не се появи. Но скоро ще проумеят, че не сме кой знае каква заплаха за тях и тогава…
— Полър? — чу се друг глас.
Огледах се. Беше Тиса. Дори в лунния полумрак можех да видя страха, блеснал в очите й. Ноздрите й потрепваха сякаш подушваше опасността във въздуха.
— Какво има?
Тя погледна Трайбън с безпокойство.
— Трябва да ти кажа нещо — промълви тя.
— Кажи.
— Но той…
— Можеш да говориш пред Трайбън. Знаеш, че му имам доверие, Тиса. Не се отнася лично до него, нали?
— Не. Не.
Тя се приближи по-близо, разтвори ръката си и показа малък блестящ талисман.
— Докосни го — прошепна Тиса.
Трайбън започна да си мърмори нещо и с любопитство се наведе да го разгледа. Раздразнен го изблъсках встрани и сложих върха на пръста си върху малката гравирана скъпоценност. Повърхността бе топла.
— Какво е това? — попитах аз.
— Това е талисман Санта-Нила. Принадлежал е на майка ми, а преди това на нейната майка. Когато наблизо има опасност, започва да свети.
— Искаш да кажеш, че това е мисловно-сетивно съоръжение, което може да улови… — подхвана Трайбън.
— Не сега, Трайбън — прекъснах го нетърпеливо, а Тиса попитах:
— Каква опасност? От кого?
Отдавна вече се бях научил да приемам на сериозно предчувствията на Тиса. Посочих звездния кораб на Земяните и попитах:
— От тях ли?
— Не, не мисля. Струва ми се, че е от нас. Но не съм сигурна. Полър, чувствам предателството във въздуха. Това е всичко, което знам.
— Можеш ли да направиш заклинание, за да ти подскаже нещо? Как мислиш?
— Ще се опитам.
— Иди тогава. Виж какво можеш да научиш.
