хвърлих от планината. Докато го вдигах и хвърлях, той издаде само един звук, но дали беше смях, дали плач от ярост или страх, не мога да кажа. Миг-два се рееше във въздуха и се взираше в мен. Изглеждаше по- скоро развеселен, отколкото уплашен, после видях как започна да се снижава. Движеше се надолу като падаща звезда: бързо премина през мъглата, от него блесна някаква ярка светлина и аз успях да видя спускането му — блъскаше се в скалите ту тук, ту там, два-три пъти или повече и отскачаше от тях. После пластовете мъгла се затвориха над него, изгубих го от погледа си и за щастие не видях как е продължил да пада в мъгливите дълбини надолу към бездната. Представих си го как пада цял ден, от сутринта до пладне, от пладне до здрач, как пада и изминава цялата височина на Стената, целият обхванат от пламъци и пада докато и последната прашинка пепел от него стигне до основата, до километричния стълб Рощен, до самите граници на нашето селище. Клекнах на ръба на най-високата точка на Стената и гледах отгоре, но вече не можех да видя как Транс пада, пада, пада, през целия път.
Останал без дъх, станах, огледах се полузашеметен и изумен от стореното.
Три-четири разкривени животни, които все още наричах „богове“, се виждаха наблизо, огрени от първите лъчи на зората. Идваха бавно към мен и никак не можех да разбера какво целяха — дали искаха да ми сторят зло, или просто да видят какво представлявам.
И докато стоях срещу тях, срещу онези, които смятах, че са нашите богове, разбрах, че съм осквернил най-святото от всички места, че бях извършил убийство на самия Връх. Няма значение, че заради престъплението срещу Тиса, Транс си заслужи смъртното наказание — аз нямах правото да му го наложа.
При тази мисъл покруса и изумление помрачиха разсъдъка ми и за момент загубих представа кой съм и къде съм. Знаех, само че съм виновен, защото извърших най-чудовищното престъпление и трябва да бъда справедливо наказан. А боговете пристъпваха към мен, за да приемат изкуплението и да отсъдят възмездието.
Чаках ги с радост. Приготвих се да коленича пред тях. Въпреки всичко, което научих за тях, щях да коленича.
Но когато бяха само на няколко крачки от мен, се вгледах в грубите им лица с увиснали бърни, взрях се в бездушните им празни очи и разбрах, без никакво съмнение, че Земянката ни бе казала истината, че това не са богове, а само изроденото поколение на боговете, ужасяващи, кошмарни подобия на богове. Не дължах никаква почит на тези същества, нито живота си. И мястото, което обитаваха, далеч не беше свято, както вярвах в началото на моето Поклонение. Може би някога е било свято, но сега със сигурност не беше. Нямаше каква вина да изкупвам.
Вече знаех какво трябва да направя. Поколебах се за миг. И тогава се появи Хенди. Вървеше към мен.
Обърнах се към нея и по лицето ми тя разбра какво се готвя да извърша. Кимна ми.
— Да, Полър! Хайде! Да! Направи го!
Беше казала да.
За момент изпитах жал към тези тромави същества, останки от великите си предци, които ни бяха цивилизовали. Но съжалението ми се стопи и се превърна в омраза и презрение. Бяха ми ненавистни. Бяха чудовищни. Със самото си присъствие оскверняваха това място. Втурнах се към тях и се врязах яростно помежду им. Сграбчих един, вдигнах го високо, сякаш беше безплътен — той бръщолевеше, лигавеше се и сумтеше — и го запратих далеч от мен, в празното пространство. После сграбчих втори, трети и докато те се суетяха около мен, обезумели от ужас, ги изхвърлях през ръба на скалата, долу в пропастта по протежение на Стената, за да споделят участта на Транс. Мълчаливо стоях до ръба, дишах тежко, не гледах наникъде, не мислех за нищо, не чувствах нищо. Нищо. Хенди ме докосна много нежно. Бях й благодарен.
ТАКА завърши моето Поклонение — масово убийство със собствените ми ръце на тези, при които бях дошъл да се поклоня като на богове.
Двете слънца бяха изгрели едновременно, но в двата края на небето и в мъждукащата розова светлина забелязах приятелите ми да тичат към Хенди и мен, най-отпред Киларион и Гали, след тях Талбол и Кат, после всички останали — Грисиндил, Нарил, Накса и другите. Бяха видели как умъртвявам „боговете“. Събраха се около мен и аз им разказах какво се бе случило между мен и Транс.
Тогава съзряхме как от бърлогите се показват и останалите „богове“ и тръгват към нас през равнината. Бяха по-малко отколкото предполагахме — не повече от двайсетина, няколко женски и деца. Защо тръгнаха към нас, не знам — дали да ни убият, дали да ни боготворят, не беше възможно да разберем. Тъпият им поглед и отпуснатите лица не изразяваха нищо. Щом се приближиха, се спуснахме към тях, скупчихме ги до ръба и ги бутнахме, всяка една от тези издънки, точно както преди много време убихме крилатите богове на Размекнатите в низината при платото. Сега убивахме собствените си Богове. Върха се нуждаеше от пречистване. Някога е бил свято място, после е бил осквернен и така — чак до нашето идване — никой не е имал смелостта или мъдростта, или силата да направи необходимото. Направихме го ние. Те пищяха, хленчеха, трепереха от страх, безпомощни пред гнева ни.
Ние ги унищожихме — всичките. И когато ги ликвидирахме, отидохме до бърлогите им да проверим дали не се крие още някой. Няма да описвам мръсотията и гадните нечистотии в тези пещери. Последните двама от този вид се бяха скрили под мръсотиите, цивреха и трепереха. Извлякохме ги без колебание и ги дотътрихме до ръба. И така най-после яростното кръвопролитие в Царството на боговете на Върха на Коза Сааг приключи.
Когато всичко свърши, едва можехме да говорим.
Стояхме близко един до друг, треперехме от ледения въздух, зашеметени от събитията. Бяхме сигурни, че точно това трябваше да се случи: пречистихме не само собствените си души, но и душите на цялата ни раса, освободихме Земяните-заселници от проклятието, което тегнеше над тях. Въпреки това тежко е да извършиш толкова много убийства. Порази ни въздействието на случилото се и вече не знаехме нито какво да мислим, нито какво да кажем.
Точно тогава тримата Земяни излязоха от кораба си.
Слязоха по стълбата, но останаха пред нея близо един до друг, оглеждаха се неспокойно, стиснали в ръце своите малки оръжия-тръбички, сякаш очакваха да ги атакуваме със същата необуздана ярост. Нямаше причини да го правим, а и целият ни гняв вече се бе изпарил.
Изтощен и замаян, пристъпих напред и коленичих пред тях. Един по един останалите ме последваха и всички се озовахме на колене с наведени глави.
Тогава Земянката със златната коса вдигна говорящата кутийка и проговори — тихо и непринудено сякаш и тя бе изтощена от случилото се.
— Нямаме повече работа в този Свят и затова сега ще си тръгнем. Вие трябва да се отдръпнете до най-отдалечения край на платото и да останете там докато си отидем. Разбирате ли какво ви казвам? От нашия кораб ще излезе огън и ще ви нарани, ако сте наблизо.
Казах й, че разбираме.
Тогава тя каза с още по-мек глас, че ни желае щастие и се надява с течение на времето да продължим да се развиваме и помъдряваме. Каза ни още, че не бива да се безпокоим от нова намеса на Земяните в нашия Свят.
Това беше всичко. Те се върнаха в кораба, а ние се изтеглихме към отдалечения край на платото.
Известно време не се случи нищо, после изведнъж видяхме, че около кораба се издига прах и миг по- късно под него блесна огнен стълб и го издигна нагоре. За миг малкият блестящ кораб остана неподвижен върху огнената си опашка. После изчезна. Скри се от погледа ни, сякаш никога не го е имало.
— Това бяха истинските богове. И вече ни напуснаха — заключих аз.
Никой не каза нищо повече и започнахме да се стягаме за завръщане от Върха.
ПРЕДИ да тръгнем, изкопахме гроб за Тиса и отгоре построихме могила. Тя ще остане завинаги да лежи на почетно място на Върха на Света. Построихме също и могила в памет на Транс, защото каквито и грехове да имаше, той все пак бе Пилигрим и човек от нашето селище и го заслужаваше. После известно време постояхме заедно в стегнат кръг, плътно един до друг, защото се нуждаехме от взаимната си подкрепа, защото това бе краят на нашето Поклонение, краят на всички Поклонения. Разбирахме, че сме постигнали нещо огромно, макар да не бяхме в състояние да го формулираме. Чух до мен някой да плаче, беше Малти,
