Тя тръгна. Седях смутен до спалната си рогозка нямаше да мога да заспя повече — и се чувствах обсаден от неразрешими проблеми, проблеми извън възможностите ми да ги проумея. Известно време Трайбън остана с мен, утешаваше ме, засвидетелстваше приятелство си и тълкуваше проблемите. Правеше го за добро, но самият той бе изпълнен с противоречиви мисли, така че накрая получих главоболие и твърде малко успокоение. Затова скоро го отпратих.
После дойде Хенди. Тя също не можеше да спи тази нощ.
Коленичи и пъхна ръка в моята — бе странно променена ръка, безплътна, суха и хладна, ръка на скелет. Задържах я, макар да се боях да не я стисна прекалено силно. Радвах се, че дойде при мен, но умът ми бе изтерзан от смут и безпокойство от разкритията горе на Върха. Не можах да й кажа нищо. Бях потопен в хаос от мисли.
— Трябва да се махнем от тук още при изгрев-слънце — каза тя. — Тук няма нищо друго за нас, освен скръб, Полър.
— Изглежда е така — съгласих се аз.
Едва разбирах какво ми казва.
— И усещам, че още по-голяма мъка ни очаква.
Без да я гледам, с безизразен глас, без любопитство я попитах:
— Така ли? И Тиса каза същото. Да не си се Трансформирала в Санта-Нила, Хенди?
— Винаги съм притежавала малко сила — призна тя. — Само малко.
— Така ли? — попитах аз, без особен интерес.
— Усили се, откакто се Трансформирах.
— Тиса казва, че има предателство.
— Да. И аз мисля същото.
— Откъде ще дойде според теб?
— Чувствам го навсякъде около нас — каза Хенди. Разговорът не вървеше. Потънах в мълчание, искаше ми се да заспя. Но тук не можеше да се спи. Седяхме един до друг в полуздрача на лунната нощ и часовете се изнизваха. Изглежда съм дремнал. Бях изгубил чувство за време, но съобразих, че е твърде късно през нощта, по-скоро към сутринта. Звездите бяха променили местоположението си, Молибос — втората луна — бе изгряла и се открояваше като ярък метален диск върху източния хоризонт и изпращаше снопове студени лъчи към Върха.
Изведнъж Хенди сграби ръката ми.
— Полър! Полър, буден ли си?
— Разбира се.
— Погледни там!
— Какво? Къде? — премигнах и разтърсих глава. Мозъкът ми сякаш бе като оплетен в паяжина и полубезжизнен от студа.
На фона на студената светлина от Молибос, на скалата в средата на Върха, рязко се очерта фигура. Беше Тиса. Лявата й ръка бе вдигната, а двата палеца на ръката й — изпънати като при жест на обвинение.
— Виждам предателя! — викна тя с напевен глас и навярно е проехтял от единия до другия край на Върха. — Виждате ли го? Виждате ли го всички?
И тя промуши много ожесточено въздуха три пъти в посока към древния разрушен звезден кораб.
— Виждате ли го? Виждате ли го? Виждате ли го?
Аз не видях нищо, съвсем нищо.
После от сивкавата далечина неочаквано се появи разкривена фигура и закуца към нея с бясна скорост — мъж с чудовищно удължен крив крак, тичаше толкова бързо, сякаш летеше. Беше Транс, разбира се. Скочи на скалата до Тиса така умело, че мигом си спомних Транс — атлета от моето детство. Три бързи подскока и той беше до нея. Чух я, че извика името му със звънтящия глас на изобличението. Транс й отвърна нещо тихо, приглушено и заплашително. Тиса изкрещя името му още веднъж. А той вдигна тоягата си към нея и й нанесе такъв удар, че сигурно би разсякъл дърво на две. Чух точно такъв звук и я видях как се сви и падна.
За миг останах вцепенен, смразен на място, без да мога да мръдна. На Върха настана мъртва тишина. Чувах само звука от брулещия вятър, който свиреше в ушите ми.
После скочих и се втурнах.
Транс побягна пред мен бърз като сокол в небето, но аз го следвах като светкавица. Тичах още по- бързо в равнинната част край скалата, където лежеше окървавеното тяло на Тиса, минах край стройния кораб на тримата Земяни. Транс тичаше към стария звезден кораб, към мрачните, тъмни руини в отдалечената част на Върха. Стори ми се, че видях космати фигури да се крият наоколо, видях спотаените силуети на „боговете“. Дали не отиваше към тях? В какъв съюз бе влязъл Транс тази нощ? Какъв заговор готвеше с тях?
Около мен се носеше звук подобен на рев. След малко осъзнах, че идва от собственото ми гърло.
Транс почти бе стигнал развалините на звездния кораб и „боговете“ изглежда го приветстваха. Хрумна ми, че сигурно е бил при тях вечерта, тайно ги е организирал, за да ги поведе срещу нас и да ни убие докато спим.
Бързо преодолявах разстоянието между двама ни, защото колкото и бърз да беше Транс, аз тичах със силата и яростта на Отмъстителя в душата си и краката ми едва докосваха земята. Щом наближи останките на кораба, Транс зави неочаквано вляво и изтича с бърз спринт зад отдалечения му край. Последвах го и видях повечето от „боговете“, събрани край едно място с купчина клонки и боядисани камъчета — сигурно беше олтара, направен от изродените Земяни. Транс премина точно през него като разблъскваше „боговете“ на всички страни и хукна нагоре по една каменна стълба на скалата до нас.
Беше голяма грешка от негова страна, защото от другата страна на скалата се спускаше бездънна пропаст. Сам беше влязъл в клопката.
Втурна се нагоре към върха, откъдето сигурно можеше да види долу Царството на мъглата и да разбере, че под него има само огромна празнина. Той се спря там и се обърна. Погледна ме и зачака да стигна до него.
— Транс! — процедих аз. — Транс, кучи сине!
Той се усмихваше.
Краят не означаваше нищо за него. Или може би само едно нещо имаше значение — вероятно бе дошъл тук горе с нас, защото е пожелал смъртта да го стигне на най-свещеното място. Е, и щеше да си я получи. Спуснах се към него, той ме очакваше като борец, здраво закрепен и добре балансиран, като се хилеше в лицето ми. После се вкопчихме един в друг в битка, от която само един можеше да остане жив.
Беше силен. Винаги е бил атлет на атлетите. Усетих, че макар да е с ужасно изкривено тяло, все още притежаваше силата на стария Транс, силата на онзи Транс — победителя във всички игри: хвърляше копието най-далече от всички, скачаше през летвата сякаш имаше крила. За миг се превърнах в зяпналото момче отпреди много време, което гледа ококорено и със страхопочитание героя на всички състезания. Спомените отслабиха за миг силите ми и Транс успя да ме усуче, да ме извие така, че се надвесих напред, а лицето ми беше обърнато към пропастта. Долу видях бялата мъгла да блести на лунната светлина. Струваше ми се, че различавам големите кухини и шипове на склоновете далече надолу, под мъглата. Той продължаваше да се усмихва и ме буташе все по-напред…
Но аз не бях забравил ужасната гледка как горе на скалата Транс удря крехката и беззащитна Тиса. Мисълта за зверското злодеяние възвърна силите ми. Застопорих се стабилно в една пукнатина на скалата, стъпих твърдо със здравия си крак, а недъгавия подпрях във вертикална плоча, така че Транс не можеше да ме изблъска повече напред към ръба. Известно време, вкопчени здраво, силите ни бяха равни, без някой да може да помръдне.
Тогава започнах да го извивам.
Залюлях го силно, после го повдигнах и здравият му крак увисна, а деформираният стоеше гротескно на земята. Когато го хващах, той ме погледна и дори тогава се усмихваше, предизвиквайки ме да направя най- лошото. Преместих хватката си и обхванах гърдите му, вдигнах го още по-високо.
Той все още държеше по-дългия си крак забит в пукнатина на скалата и се държеше на него като на котва. С всичка сила го ритнах със здравия си крак и го откачих. Завъртях се на недъгавия си крак и го
