тази стая?
Но в думите му имаше единствено празни ласкателства. И ликувайки в душата си, той загаси светлината в спалнята. „Победих ви, Лейди Морис — помисли Херндън, — Но ще съумея ли да победя и Владетеля Крелинг?“
IV
По календара на звездолета пътешествието до планетата Мойлекох продължаваше една седмица. След нощта, прекарана с Лейди Морис, само два пъти му се удаде възможността да се срещне с нея и в двата тя така извърна очи, сякаш не го виждаше.
Това бе така разбираемо. Но Херндън бе изтръгнал от нея обещанието, че след три месеца, когато отново са в Борлаам, отново ще се срещнат. А тя му обеща още, че ще използува влиянието си над мъжа си и ще добие за него покана в двора на Владетеля Крелинг.
Без никакви произшествия „Лейди Насийр“ излезе от нула-пространството и бе захванат от силовото поле на космодрума на Мойлекох. През илюминатора на своята палуба Херндън наблюдаваше как кораба по спирала се спуска на планетата на удоволствието и как все по-ослепителни стават буйните й багри.
Но в намеренията му не влизаше дългото пребиваване на тази планета. Той намери Главния Разпоредител и помоли да му разреши кратко отлъчване, разбира се без заплащане.
— Но вие едва-едва сте постъпили на служба — опита се да протестира Разпоредителят. — Нима веднага искате да я напуснете?
— Само временно — поясни Херндън. — Ще се върна на Борлаам преди вас. Трябва да посетя една от близките планети по много важна работа и ви обещавам да се върна на Борлаам за собствена сметка, където отново ще се присъединя към свитата на Лорд Морис.
Главният Разпоредител започна да мърмори да се жалва, но не намери важни причини да му попречи. Накрая се съгласи да му даде разрешение за временно отлъчване от службата при Лорд Морис. Херндън опакова придворните си дрехи и навлече предишното си облекло на космически скитник. Когато огромният звездолет кацна в Данзибул, той беше напълно готов. Незабелязано напусна борда и се потопи в привичната космодрумна суматоха.
Болард Бенджамин и Хейтмън Овърск най-грижливо го бяха инструктирали. Пробивайки си път през тълпата миризливи Нобоновци, лицата на които приличаха на цветовете на лилии и, той затърси прозорчето на някоя каса за билети. Когато успя да я намери, извади предварително подготвеното поръчителство за преминаване, с което го бе снабдил Бенжамин.
— Дайте ми билет до Уайпър — каза Херндън на триокия и плосколик чиновник, пришълец от незнайна планета, който го гледаше през прозорчето на касата.
— Да се попадне там е нужна съответна виза — обясни чиновникът. — Такава виза се издава извънредно рядко и то при наличие на съответно добре оформено поръчителство. Аз не виждам възможност…
— Ето визата ми — сърдито го сряза Херндън и му подхвърли документите си.
Чиновникът запримигва с трите си очи едновременно и бледорозовото му лице се превърна във вишневочервено.
— Да, да — успя да измърмори накрая. — Сякаш е наред. Стойността на билета е 1165 стелара по тамошната валута.
— Взимам билет за трета класа — изрече Херндън. — Ето квитанцията за заплащане. — И той я протегна.
Чиновникът дълго изучава квитанцията, преди да каже:
— Добре е направена. Приемам документите ви.
Херндън взе билет до Уайпър за товарния звездолет „Заласър“.
Това корито никак не приличаше на „Лорд Найсър“. Допотопният еднопалубен кораб трещеше по шевовете при излитането, целият му корпус се тресеше при навлизане в нула-пространството, а подреждането му мърдаше и скърцаше в продължение на една седмицата, докато стигна местоназначението си. Това си беше просто третокачествен кораб. Бяха го натоварили с минно оборудване: шестдесет и шест хиляди помпи за изсмукване на водата от рудниците, осемдесет хиляди машини за монтиране на подпори, шестдесет хиляди многозарядни пробивачи на скални породи… Всичко това се пазеше от осем неразговорливи жители на планетата Людвар. Херндън беше единственият човек на борда. Въобще хората рядко се осмеляваха да пътуват на Уайпър.
До планетата стигнаха след седем и половина дни пътуване. Температурата на въздуха беше над четиридесет градуса по Целзий, а влажността около стоте процента. Херндън знаеше какво представлява тази планета. Петстотин човека обслужваха единственият космодрум, а извън него скитаха безкрайно разнообразни смъртоносни форми на местен живот и няколко хиляди нехуманоидни разумни същества, също така разнообразни, че не се поддаваха на никакво описание. Някаква част от населението на планетата се криеше, друга се занимаваше с търговия или занаятчийство, а останалите търсеха звездни камъни.
Херндън бе минал подробен инструктаж. Знаеше с кого трябва да се свърже и веднага се зае да търси резидента.
На Уайпър имаше само едно постоянно селище и понеже беше единствено, то си нямаше и име. Херндън намери стая под наем в евтина гостилница, която принадлежеше на нехуманоид с тясно лице и свински уши. Той непрекъснато бършеше солената пот от челото си и се плискаше с вода направо от крана.
След като се настани Херндън слезе долу и се изложи на обедното слънце. Лекият вятър носеше силна воня от близките джунгли. Той влезе в бара и попита бармана:
— Търся един Ванимуранец на име Мърдлин. Дали е някъде наблизо?
— Ей там е — посочи барманът.
Мърдлин от планетата Ванимур се оказа ниско и приличащо на видра създание с издадена муцуна и незаслужаващи доверие жълти очи. Тялото му беше покрито с характерната за неговата порода яркокафява козина на петна. Той веднага вдигна поглед, щом Херндън се насочи към него. Когато заговори, се оказа, че речта му е изпълнена с думи от най-различни езици, при това обилно наторена с гадости от десетки планети, нещо подобно на кудкудякане и подсвирване.
— Ти ли ме търсиш?
— Ако те наричат Мърдлин, то да — отвърна Херндън.
Чакалообразното същество кимна. Херндън се отпусна на съседния стол и тихо произнесе:
— Изпраща ме Бенджамин.
Той постави пред чакала мътния млечнобелезникав куб. Мърдлин го сграбчи веднага с ноктестите си ръце и включи активатора. Чу се леко щракване и от мъгливата дълбочина на куба се появи изображението на Бенджамин, който със спокоен глас започна да говори:
— Приносителят на този куб ми е добре познат и му се доверявам напълно. Ти също трябва да му имаш доверие. Той ще те съпровожда с пратката до самия Борлаам.
Гласът млъкна и изображението на Бенджамин изчезна. Чакалът сърдито изгледа Херндън и замърмори:
— Щом Бенджамин изпраща човек да съпровожда пратката, защо и аз трябва да идвам на Борлаам?
Херндън повдигна рамене.
— Изглежда така той иска ние двамата да издържим това пътешествие. Нима не ти е все едно? Нали ти плащат?
— А на тебе нима не? — настръхна Мърдлин. — Никак не подхожда на Бенджамин: да плаща на двама за една и съща работа. А и ти не ми харесваш особено.
— И ти също — чистосърдечно си призна Херндън и се надигна от стола си. — Заповядано ми е да се върна на Борлаам с товарния кораб „Утринна звезда“, който ще потегли тази вечер. Ще се срещнем тук един час преди излитането, ти ще ми предадеш стоката, а аз ще я проверя.
