Разрешено бе да се пие само под надзора на тълкувателите. Но неизвестно как в това забутано параклисче си имаха бъчви и бъчви от него, и сборището се наливаше с него сякаш поркаше бира…
— Вземете. Пийте. Съединете се.
Тя разбра, че бави трафика. Обърна се към мъжа вдясно с глуповата усмивка за извинение, но той вцепенено зяпаше напред и не й обръщаше капка внимание. Тогава Милилейн сви рамене, надигна съдината и гаврътна яка, безразсъдна глътка, и после още, и още, и предаде чашата на съседа.
Почти веднага усети въздействието. Олюля се, замига, положи усилия да не обори глава на коленете. Каза си, че така става когато се пие на празен стомах. Сви се, наведе се и заприпява със сборището тихо, без думи, безсмисленото повтарящо се мърморене — у-уа-ва-ма, у-уа-ва-ма, — също толкова абсурдно, колкото и онези крясъци на улицата, но някак по-кротко, един нежен, напевен, копнеещ призив: у-уа-ва-ма, у-уа-ва-ма. И както пееше й се стори, че чува далечна музика, странна, от друг свят, звън на безброй камбани, чиито мелодии бързо се припокриваха и губеха. У-уа-ва-ма припяваше тя, и когато отново долови песента на камбаните, усети присъствието на нещо огромно наблизо, може би в същата тази стая, нещо колосално, крилато, древно и невероятно умно, нещо, чийто интелект надхвърляше хилядократно нейните способности. То все обикаляше и обикаляше в обширни бавни орбити и при всяко завъртане разтваряше огромни криле, за да ги простре до краищата на света, а щом ги свиеше, докосваше портите на съзнанието на Милилейн — само леко гъделичкане, само най-лек допир, бръсване с перце, и тя се почувства преобразена, въздигната, превърната в част от организъм, обединил много съзнания, невъобразим, божествен. Вземете. Пийте. Съединете се. При всяко докосване на онези криле тя се съединяваше все по- здраво. У-уа-ва-ма. У-уа-ва-ма. Беше загубена. Вече я нямаше Милилейн. Имаше само воден крал, чийто звук беше звън на камбани, и съзнание от множество съзнания, от което бе станала част. У. Уа. Ва. Ма.
Това я плашеше. Упоена бе чак до морското дъно, дробовете й се пълнеха с вода, болката бе ужасна. Милилейн се бореше. Няма да се остави на огромните криле да я докосват. Дръпна се назад, заудря с юмруци и отскочи нагоре, нагоре към повърхността…
Отвори очи. Седна изправена, замаяна, ужасена. Навред край нея пеенето продължаваше. У, уа, ва, ма. Милилейн потрепери. Къде съм? Какво направих? Трябва да изляза оттук. Панически се изправи и се заклатушка към прохода. Никой не я спря. Виното още замъгляваше съзнанието й и тя, залитаща, клатушкаща се, се отправи към изхода. Запрепъва се по дългия, тъмен, ухаещ тежко коридор. Крилете все още се размахваха, обгръщаха я, посягаха към съзнанието й. Какво сторих, какво сторих?
Навън в алеята, в тъмата, в дъжда. Ония ли маршируваха още наоколо, Рицарите на Декерет, Орденът на тройния меч и какви бяха там? Не й пукаше. Да става каквото ще. Хукна, без да знае накъде. Надалеч ехтеше глух тежък тътнеж и дано това беше гейзерът на Конфалюм. Други звуци бумтяха в съзнанието й. Я- та, я-та, я-та — вум. У-уа-ва-ма. Усети как крилата я обгръщат и се затварят. Тичаше, спъваше се, падаше, ставаше и пак тичаше.
7
Колкото повече навлизаха в провинцията на променящите се, толкова по-познато ставаше всичко. И все пак у Валънтайн същевременно се засилваше убеждението, че прави някаква отвратителна, ужасна грешка.
Спомни си тукашната миризма: силна, тръпчива, многослойна, сладникав и тежък аромат на растеж и разлагане, който лъхаше равномерно под постоянния топъл ромол — объркана смесица от миризми, замайваща при всяко вдишване. Спомни си задушния, лепкав, влажен въздух, дъждовете, които валяха почти ежечасно, като трополяха по листака високо горе и се стичаха от лъщящо листо на листо, докато накрая някоя друга капка достигнеше и почвата. Спомни си феноменалния растеж на никнещата и източваща се почти пред погледа и все пак някак странно дисциплинирана растителност, където всичко се наместваше на строго определени равнища — горните етажи бяха за високите тънки дървета с къси корони, и стъпало по стъпало все по-надолу бяха дърветата с големи чадъри от листа, свързани в плътен навес от плетеницата на лозите и пълзящите растения и така нататък чак до горската настилка — тъмна, тайнствена, почти гола, — абсолютно продължение на влажната, бедна, пореста почва, която гъвкаво пружинираше под краката. Спомни си внезапните светлинни снопове, ярки и необичайни, пронизващи навеса от листа на непредсказуеми интервали, които бързо и стряскащо внасяха някаква яснота в полумрака.
Но дъждовните гори на Пиурифейн се простираха на огромна площ и вероятно навсякъде бяха еднакви. Но Валънтайн се питаше дали приликата в звуците, аромата и градежа на джунглата, които си спомня отпреди години, са достатъчно основание да си мисли, че някъде тук е столицата на променящите се, Илиривойн?
Тогава, когато пътуваше със скитащите жонгльори и им хрумна щурата идея да спечелят малко рояли като поиграят пред метафорите, с тях бе Делиамбър, майсторът на врунски магии, който да подуши правилното разклонение на пътя, и доблестната Лизамон Хълтин, също веща познавачка на джунглата. А сега Валънтайн беше съвсем сам в Пиурифейн.
Делиамбър и Лизамон, ако изобщо бяха живи — в което не беше сигурен, защото през всичките тези седмици не бе общувал с тях дори насън, — се намираха на стотици километри оттук, на отсрещния бряг на Стейче. Нямаше ни вест, ни кост и от Тунигорн, когото бе изпратил да ги търси. Сега пътуваше само с Карабела и Слийт, и с гвардия от скандари. Карабела бе смела и издръжлива, но нямаше опит като следотърсач, а скандарите бяха храбри и силни, ала не твърде умни, а проницателният и трезвомислещ Слийт продължаваше да се бои от променящите се, защото така и не бе усял да се отърси от внушението на един сън от младини. Лудост беше един коронал да миткосва из пиурифейнските джунгли с толкова оскъден антураж, но лудостта май се беше превърнала в отличителен белег на последните коронали. Валънтайн си мислеше, че двамината му предшественици, Малибор и Вариакс, рано бяха намерили смъртта си, защото се бяха емнали да вършат глупости. Може би безразсъдството се бе превърнало в слабост на кралете.
И му се струваше, че ден след ден нито се приближават, нито се отдалечават: Илиривойн беше навсякъде и никъде в тези джунгли. Сякаш целият град се движеше точно пред него винаги на една и съща дистанция — пролука, която Валънтайн никога не ще успее да затвори. Защото столицата на променящите се, каквато я помнеше, представляваше струпване предимно от паянтови плетени и няколко по-солидни постройки, което навремето бе оприличил на временен, призрачен град, прелитащ тук-там по прищявка на жителите си — град-скитник, град-сън, нещо като блуждаещ огън на джунглата.
— Това следа ли е, виж, Валънтайн? — попита Карабела.
— Може би, да — отговори той.
— А може би — не?
— Може би.
Видели бяха стотици следи, досущ като тази: слаби белези, неразбираеми отпечатъци на нечие присъствие отпреди месец или може би отпреди хилядолетие, от времето на лорд Декерет. Забодена пръчка с вързана за нея перушина или парцалче, драскотини от нещо, влачено някога от някого, а се случваше да е нещо невидимо за окото — само въображаема следа, озадачаващ закърнял белег от преминаването на същества с интелект. Но нищо никога и никъде не отведе. Рано или късно следите намаляваха и се стопяваха и пред погледа лежеше само девствена джунгла.
— Да направим ли бивак, милорд? — попита Слийт.
Нито той, нито Карабела все още не бяха обелили дума против тази експедиция, колкото и безразсъдна да им изглеждаше. Валънтайн се питаше дали разбират колко е важна за него тази среща с кралицата на променящите се? Или само от страх пред гнева на краля и съпруга пазеха мълчание през тези седмици на безцелно скиталчество, след като със сигурност смятаха, че той би могъл по-добре да оползотвори времето си в цивилизованите провинции, като се бори с ужасната криза? Или просто — което беше най-лошото — му угаждаха, докато проправяше безумния си път през тези обрасли, размити от дъжда горски полянки? Не смееше да попита. Питаше се само колко дълго ще преследва целта си въпреки засилващото се убеждение, че никога не ще намери Илиривойн.
Когато спряха да пренощуват, той сложи сребърната диадема на Господарката и отново се потопи в транс, в състояние, отхвърлящо съзнаваното, и изпрати духа си през джунглата, като търсеше Делиамбър, търсеше Тизана.
Струваше му се, че може да улови тяхното съзнание по-лесно, защото и двамата бяха твърде
