чувствителни към магията на сънищата. Ала нощ след нощ не бе усетил нито веднъж поне мъждукащ контакт. Дали причината бе разстоянието? Никога преди не бе опитвал да се свърже надалеч без виното на сънищата, а тук го нямаше. Или може би метаморфите залавяха или прекъсваха предаванията. Или може би посланията му не достигаха, защото получателите бяха мъртви. Или…
— Тизана! Тизана! Делиамбър! Вика ви Валънтайн… Валънтайн… Тизана! Делиамбър!
Нищо.
Потърси Тунигорн. Той със сигурност беше жив, каквото и да беше станало с останалите. И макар да беше трудно да се стигне до съзнанието му, винаги имаше надежда, че някой от опитите ще е успешен. Или ще се свърже с Лизамон. Или със Залзан Кавол. Ще докосне някого от тях, ще усети познат отговор на познато съзнание…
Още дълго упорства, после тъжно свали диадемата и я върна в кутията. Карабела го погледна изпитателно, а Валънтайн поклати глава и сви рамене.
— Тук е много тихо — каза той.
— Ако не се брои дъждът.
— Да. Ако не се брои.
Дъждът отново тихо барабанеше по високия навес на листака. Валънтайн мрачно впери поглед в джунглата, но не видя нищо. Фаровете на флотера бяха запалени и щяха да останат така цяла нощ, но зад сътворената от тях златна светлинна сфера се издигаше само стена от мрак. Доколкото познаваше метаморфите, можеше сега хиляди да са наобиколили бивака. Дано. Всичко — дори изненадващата атака — би било за предпочитане пред безумните седмици скитане в непознатата и непознаваема пустота.
Докога ли ще продължава така?
И как ще намеря пътя обратно, ако се откажа от търсенето?
Мрачно заслушан в менливия ритъм на дъжда, той най-сетне се унесе в сън.
Почти веднага засънува.
Силата на съновидението, неговата жизненост и топлота му подсказаха, че то не е обикновено, а най- вероятно послание от Господарката — първото след като бе напуснал Гихорна. Докато очакваше осезаем знак за нейното благо присъствие, съзнанието му все повече се объркваше, защото майка му не се появи, а импулсите, проникващи в душата му, сякаш идваха от съвсем друг източник. Кралят на сънищата? И той имаше силата да прониква в съзнанията от далечно разстояние, разбира се. Но дори в такива странни времена като сегашните Кралят на сънищата не би си позволил да насочи своите способности към коронала. Но кой бе това? Бдителен дори насън, Валънтайн обхождаше границите на своя сън, като търсеше и не намираше отговор.
В съня почти липсваше сюжет. Почти липсваха форми и звуци. И това създаваше чисто абстрактно усещане за събитийност. Но постепенно сънят се разгърна пред него чрез група движещи се образи и изплъзващи се промени в настроението, които се превърнаха в метафора на нещо съвсем конкретно: гърчави, преплитащи се пипала на врун.
— Делиамбър?
— Тук съм, милорд.
— Къде?
— Тук. Наблизо. Идвам към теб.
Това бе известено не чрез говор или докосване, а изцяло чрез светлинните рисунки и състояния на съзнанието, и то недвусмислено. Сънят след малко си отиде, и Валънтайн продължи да лежи неподвижен — нито буден, нито спящ, — като размишляваше за случилото се. И за пръв път от седмици насам почувства някаква надежда.
На сутринта, когато Слийт се готвеше за тръгване, Валънтайн му каза:
— Не. Ще останем тук няколко дни. А може би повече.
Слийт мигновено овладя съмнението и объркването си, кимна и се отдалечи, за да каже на скандарите да не вдигат бивака.
— По лицето ти виждам, че нощта ти е донесла новини, милорд — каза Карабела.
— Делиамбър е жив, следва ни и ни търси заедно с останалите. Но ако продължим да се щураме, няма да ни настигнат. И да ни намерят.
— Значи си говорил с вруна?
— С неговия образ или сянка. Но истинска, автентична. Той скоро ще бъде с нас.
И Валънтайн наистина вярваше в това. Но мина ден, втори, трети. Всяка нощ слагаше диадемата, но всуе. Скандарите-гвардейци дебнеха из джунглата като неспокойни зверове. Слийт се изнервяше и изчезваше с часове, въпреки страха си от метаморфите. За да поразведри обстановкага, Карабела, която виждаше как обстановката се изостря, предложи малко да жонглират. Но Слийт нямаше настроение, а Валънтайн, когато се съгласи по нейно настояване, бе толкова непохватен, че би се отказал още през първите пет минути, ако не беше нейната упоритост.
— Разбира се, че си се схванал! — каза тя. — Да не мислиш, че умението остава вечно? Но се връща, ако поработиш! Хайде, Валънтайн! Дръж! Дръж! Дръж!
Наистина беше права. Малко усилия, и той отново изпита старото усещане за единство между поглед и действие, което отвежда там, където времето е без значение и цялото пространство се превръща в една безкрайна точка. Скандарите, макар най-вероятно да знаеха, че жонгльорството някога е било занаят на коронала, зяпаха с неприкрито любопитство и благоговение как Валънтайн и Карабела си подхвърлят различни предмети.
— Хей! — викаше тя и въвличаше партньора си във все по-сложни номера, които бяха нищо в сравнение с едновремешните трикове. Но бяха достатъчно мъчни за човек, който не е жонглирал почти десет години. След час, подгизнал от дъжд и пот, Валънтайн се чувстваше чудесно.
Появи се Слийт и като ги гледаше, сякаш се измъкна от своето безпокойство и униние. След малко се доближи, а Карабела му хвърли нож, пръчка и брадвичка и той ги хвана небрежно и започна да ги преплита във висока игрива каскада, към която прибави трите предмета, подхвърлени от Валънтайн.
Освен лекото напрежение, изписано върху лицето на Слийт, каквото преди десет години се четеше може би само по време на прочутия му трик със завързани очи, нямаше други признаци за спад на голямото му умение.
— Хей! — извика той, като метна пръчката и брадвичката обратно на Валънтайн и без угризения запокити към него други предмети, преди Валънтайн да е уловил първите. После и тримата продължиха да жонглират с наистина голяма сериозност, сякаш отново бяха скитащи артисти и репетираха преди представление в кралския двор.
Виртуозното майсторство на Слийт вдъхнови Карабела да покаже някои от коронните си номера, което накара Слийт да си припомни някои още по-сложни движения, и не след дълго Валънтайн усети, че вече не смогва на темпото. Въпреки това се опита да не изостава и се справи похвално, като само веднъж случайно изпусна нещо, макар да бе обстрелван отвред едновременно от смеещата се Карабела и хладнокръвния, сериозен Слийт. И внезапно откри, че е безсилен, и остави всичко да се изплъзне от ръцете му.
— О, така не се прави, милорд! — избоботи дрезгав и чудесно познат глас.
— Залзан Кавол! — смаяно и ликуващо извика Валънтайн.
Огромният скандар притича на скокове, бързо направи звездното приветствие и после събра всичко, изпуснато от Валънтайн. И с лудешка възхита започна да ги подхвърля на Карабела и Слийт по своя бесен начин, който тласваше всеки, дори и най-ловкия човек-жонгльор към ръба на възможностите.
Валънтайн погледна към джунглата и видя как останалите тичат под дъжда: Лизамон Хълтин с кацналия на рамото й врун, Тунигорн, Тизана, Ерманар, Шанамир и още неколцина, които се измъкваха един по един от спрения наблизо очукан и оплескан с кал флотер. И Валънтайн осъзна, че са дошли всички — всички, които бе оставил в Гихорна. Цялата група най-после се беше обединила.
— Дайте вино! — извика той. — Това трябва да се полее! — Втурна се към тях и ги запрегръща.
— Дорде съм жива, никога вече няма да те пусна сам, милорд! — викаше Лизамон — При цялото ми уважение. Никога вече! Никога!
— Ако знаех, милорд — каза Залзан Кавол, — че ще избухне тази проклета буря и няма да те видим толкова седмици… Е, милорд, за каква охрана ни мислиш — да те оставим така да ни избягаш? Когато Тунигорн ни каза, че си оцелял, но си хукнал из Пиурифейн без да ни дочакаш… О, милорд!
