— И ще ми простиш ли това бягство? — попита Валънтайн.
— Милорд, милорд!
— Знаеш, че нямах намерение да се деля от вас. Затова пратих Тунигорн да ви намери. И всяка нощ ви пращах послания — на теб, Делиамбър, и на теб, Тизана…
— Посланията стигаха до нас, милорд — каза врунът.
— Така ли?!
— Нощ след нощ. Радвахме се, че си жив.
— И не ми отговаряхте? — попита Валънтайн.
— Всеки път отговаряхме — каза Делиамбър. — Но силата ми не беше достатъчна за такова разстояние. Копнеехме да ти предадем да ни чакаш. Но с всеки ден ти навлизаше все по-навътре в джунглата и нищо не те задържаше, и аз не успявах да достигна до съзнанието ти, милорд. Не можех.
— Но накрая все пак проби?
— С помощта на Господарката — обясни Делиамбър. — Тизана отиде при нея насън и успя да се сдобие с подкрепата й. Господарката пренесе съзнанието ми там, където не успявах да достигна сам. И така най- сетне си поговорихме, милорд. А сега имаме толкова много неща да ти казваме!
— Наистина — каза Тунигорн. — Ще бъдеш изумен, обзалагам се.
— Изумявайте ме тогава.
— Май Тунигорн ти е казал — започна Делиамбър, — че изобличихме надзорника Уай-Юлисаан като шпионин на променящите се?
— Така ми каза, да. Но как го разкрихте?
— В деня, в който ти пое към Стейче, милорд, усетих, че Уай-Юлисаан общува с някой много надалеч. И незабавно пратих Залзан Кавол и Лизамон да го задържат.
Валънтайн примигна.
— Но откъде е имал такава сила?
— Той е метаморф — каза Тизана, — а те свързват съзнанията си с помощта на морските дракони.
Валънтайн гледаше с недоумение ту Тизана, ту Делиамбър, но казаното беше толкова странно и смайващо, че отначало почти нищо не разбра.
— Невероятно! — възкликна Валънтайн. — Кой би могъл да предположи, че драконите притежават такава сила на съзнанието?
— Метаморфите ги наричат водни крале, милорд — каза Тизана. — Изглежда съзнанието им е твърде силно. А това извънредно е улеснявало шпионина да предава докладите си.
— Какви доклади? — попита Валънтайн тревожно. — И на кого?
— Когато заловихме Уай-Юлисаан — каза Делиамбър, — той веднага започна да се променя като луд. Възнамерявахме да ти го доведем за разпит, но ти бе потеглил към Стейче. После се изви бурята и не можахме да те последваме. Така че сами го разпитахме. Призна, че е бил внедрен, за да ти помага да формулираш правителствените мерки срещу болестите и бедствията и после незабавно да изпява всичко на своите, за които това било като манна, тъй като те са изфабрикували цялата тая селскостопанска напаст.
Валънтайн се втрещи.
— Метаморфите?!
— Да, милорд. Уай-Юлисаан си призна всичко. Ние… ъ-ъ-ъ… не бяхме мили с него. В тайни лаборатории тук, в Пиурифейн, метаморфите създавали от години болестите и неприятелите, поразяващи нашето селско стопанство. И после ги разнасяли под хиляди маскировки — някои се представяли на фермерите за провинциални надзорници и им пробутвали заразата по различни начини или тайно пръскали отровите си по нивите. За преносители са били използвани и птиците. Освен това облаците…
Зашеметен, Валънтайн прекъсна монолога на Слийт.
— Значи сме били във война, а не сме го знаели!
— Сега знаем това, милорд — каза Тунигорн.
— И аз пътувах из кралството на моите неприятели, като си въобразявах в глупостта си, че трябва само да произнеса слова на смирение и да разтворя ръце за прегръдка, за да ми се усмихне Данипиур и Божественият да ни благослови отново А в действителност тя и нейният народ са започнали ужасна война срещу всички ни и…
— Не, милорд — каза Делиамбър. — Не Данипиур. Поне засега подобно нещо не ни е известно.
— Какво каза?
— Уай-Юлисаан е помагал на Фараатаа — върл омразник, който не е спечелил Данипиур за своята кауза и затова се е впуснал да я осъществява сам с последователите си. Сред метаморфите има две фракции. Фараатаа е водач на радикалите, жадуващи война. Целта им е да ни хвърлят в хаос чрез глад и да ни прогонят от Маджипур. А Данипиур явно е по-умерена, поне не толкова ожесточена.
— Значи трябва да продължа към Илиривойн!
— Никога няма да намериш Илиривойн, милорд — отсече Делиамбър.
— Защо?
— Разглобили са града на части и го мъкнат със самари през джунглата. Усещам присъствие, когато пръскам магиите си. Данипиур бяга от теб, милорд. Не иска да се срещате. Може би това е твърде опасно, защото тя вече не контролира народа си и се бои, че всички ще станат привърженици на Фараатаа, ако прояви благосклонност към теб. Само предполагам, милорд. Но смятам, че никога няма да я намериш, дори ако търсиш в тази джунгла векове.
Валънтайн кимна.
— Може би си прав, Делиамбър. Сигурно си прав. — Затвори очи и отчаяно се опита да се съсредоточи. Толкова зле да поведе нещата, изобщо да не се усети! — И колко дълго е продължила тази кореспонденция между метаморфите с посредничеството на драконите?
— Май доста време. Драконите явно са по-интелигентни, отколкото ги смятахме, и изглежда има някакъв съюз между тях и метаморфите. Работата е мътна.
— А къде е Уай-Юлисаан? Би трябвало да го разпитаме още.
— Мъртъв е, милорд, — каза Лизамон Хълтин.
— Как така?
— Когато връхлетя бурята, настана бъркотия и той се отскубна. За момент го хванахме пак, но вятърът го отнесе. Открихме трупа му на сутринта.
— Загубата не е голяма — каза Делиамбър. — Едва ли бихме измъкнали нещо повече от него.
— И все пак бих си побъбря с него — отвърна Валънтайн. — Както и да е… Предполагам, че няма да говоря и с Данипиур. Но ми е трудно да се откажа от тази идея. И така, според теб не ще открия Илиривойн, Делиамбър?
— Мисля, че е изключено, милорд.
— Може да ви звучи странно, но я виждам като съюзничка. Кралицата на метаморфите и короналът, обединени в съюз срещу обявилите ни биологическа война. Лудост, а, Тунигорн? Хайде, говори открито.
Тунигорн сви рамене.
— Знам ли, Валънтайн? Но Делиамбър е прав относно нежеланието на Данипиур да те вижда. И мисля, че ще е губене на време да я търсим сега…
— Ще е лудост, защото има толкова други неща за вършене — каза Валънтайн и замълча.
Взе разсеяно два от предметите, които държеше Залзан Кавол, и започна да ги подхвърля от ръка в ръка. Болести, глад, лъжекоронали. Лудост. Хаос. Биологична война. Гневът на Божествения. И един коронал, който се мотае из джунглата в името на една налудничава мисия? Не. Не!
— Имаш ли представа, къде сме сега, Делиамбър? — попита той.
— Горе-долу три хиляди километра на югозапад от Пилиплок.
— И за колко време бихме стигнали до града?
— Точно сега не бих ходил в Пилиплок, Валънтайн.
— Защо?
— Опасно е.
— Опасно? За един коронал? Само преди месец-два ходих там и всичко беше наред, Тунигорн!
