— Изпълнявал е твърде деликатна мисия, както ми дадоха да разбера. Бил е отделен от антуража си по време на същата буря, която е отнела живота на Елидат. Оттогава е в неизвестност.
— И предположението е, че короналът е мъртъв?
— Не знам нищо, а предположенията нямат никакво значение. Уверявам ви, че правим и невъзможното, за да възобновим връзката. Но според мен е редно най-малкото да допуснем и тази вероятност. Обсъждахме ситуацията в Замъка. Появи се план за наследяване.
— …
— И, разбира се, здравето на понтифекса фигурира подчертано в нашите планове — каза Хисун.
— А, да. Разбирам.
— Както схващам, понтифексът си е все така?
Хорнкаст не отговори веднага, но доста продължително се вторачи в Хисун със загадъчна и притесняваща сила, сякаш бе зает с най-сложни политически пресмятания.
— Желаете ли да посетите Негово Величество? — бяха думите, с които висшият говорител най-сетне сложи край на мълчанието.
Хисун бе очаквал всичко друго, но не и това. Аудиенция при понтифекса? Нещо, за което не бе мечтал дори! Но моментално овладя изумлението си и надяна маската на безразличието.
— Би било голяма чест — произнесе резервирано той.
— Тогава да вървим.
— Сега?
— Сега — отвърна Хорнкаст.
След малко двамината високопоставени мъже пътуваха с малкия чипонос флотер надолу по тесния тунел. После слязоха и тръгнаха пеша, като на всеки петдесет крачки им се изпречваха масивни врати от бронз, които се отваряха само след като скритите механизми разпознаваха Хорнкаст. Когато се отвори и последната врата, те най-после се озоваха в тронната зала.
Сърцето на Хисун бясно се разтупа. Понтифексът! Старият откачен Тиеверас! През целия си живот таеше подозрението, че той е само един мит. Като истинско дете на Лабиринта винаги бе смятал този саможив господар на света за свръхестествено същество, скрито тук, в дълбините. И дори сега, макар да общуваше с принцове и херцози, с приближените на коронала, със самия коронал, Хисун възприемаше понтифекса като на нещо отделно, живеещо в собствено царство, като нещо невидимо, непознаваемо, нереално, немислимо далечно от света на обикновените същества.
Но ето го, тук е.
Същият като в легендите. Сфера от синьо стъкло, тръби, тръбички, проводници и клеми, бълбукащи и циркулиращи из животоподдържащата камера течности, а вътре — стар, прастар мъж, седнал вдървено на трона с висока облегалка, към който водеха три ниски стъпала. Очите му бяха отворени, но дали виждаше? А и беше ли жив?
— Вече не говори — каза Хорнкаст. — Това е последната промяна. Но Сепултроув казва, че все още разсъждава и е жизнен. Доближете се на две-три крачки, за да го видите отблизо. Е? Видяхте ли? Той диша. Мига. Жив е. Определено е жив.
Хисун изпита чувството, че стои пред изкопаемо, пред праисторическо същество, оцеляло по чудо. Тиеверас! Короналът на понтифекс Осиър, но преди колко поколения? Надживял историята. Видял лорд Киникен със собствените си очи. И вече стар, когато се въцарява лорд Малибор. И ето го още тук: жив, да, ако това можеше да се нарече живот.
— Можете да го поздравите — каза Хорнкаст.
Хисун знаеше правилата: преструваш се, че не говориш директно на понтифекса, а адресираш думите си към Хорнкаст, който уж ги предава на монарха, а ти се правиш, че вярваш на представлението.
— Моля ви предайте на Негово Величество, че го приветства неговият поданик принц Хисун, син на Елсином, който най-смирено изразява своите почитания.
Понтифексът не отговори. Нито показа, че е чул нещо.
— По-рано — каза Хорнкаст — издаваше звуци, които се бях научил да тълкувам. Сега мълчи от месеци. Но въпреки това ние му говорим.
— Уведомете понтифекса — каза Хисун, — че е обичан от целия свят и името му е постоянно в нашите молитви.
Тишина. Понтифексът не се помръдна.
— Уведомете го също — продължи Хисун, — че светът си върви по пътя, че трудностите идват и си отиват, но нищо не ще накърни величието на Маджипур.
Мълчание. Никакъв отговор.
— Всичко ли казахте? — попита Хорнкаст.
Хисун се взря в загадъчната фигура в стъклената клетка отсреща. Копнееше да види как Тиеверас вдига ръка за благословия, копнееше да чуе изречени от него пророчески слова. Но знаеше, че няма надежда.
— Да — каза той. — Всичко.
— Елате тогава.
Висшият говорител изведе госта от тронната зала. Навън Хисун усети, че е вир-вода в прекрасните си одежди, а коленете му треперят. Тиеверас! Дори да издаяни колкото него, пак няма да забрави това лице, тези очи, синята стъклена сфера.
— Мълчанието е нова фаза — каза Хорнкаст. — Лекарят твърди, че стареца още го бива, и може би е прав. Но според мен това е началото на края. Дори при цялата тази апаратура, трябва да има някакви граници.
— Мислите ли, че краят наближава?
— Моля се да е така, но няма как да разбера. Не правим нищо, за да ускорим нещата. Това решава лорд Валънтайн — или евентуално неговият наследник.
— Ако лорд Валънтайн е мъртъв — каза Хисун, — новият коронал незабавно ще наследи понтифекса. Освен ако и той не предпочете да го крепи жив.
— Вярно. А ако лорд Валънтайн е мъртъв, кой според вас ще е новият коронал?
Хорнкаст го простреля със съкрушителен, безмилосен поглед. Хисун усети как този поглед го опърли и стопи цялата му с мъка добита политическа ловкост, всичките му амбиции, превърна го в уязвим и объркан младок. Внезапно го осени страхотно, зашеметяващо видение — зърна себе си, катапултиран нагоре от властимащите, как на сутринта става коронал, следобяд дава заповед да се спре апаратурата и вечерта става понтифекс. Помисли си панически, че това е абсурд. Понтифекс? Той? Идния месец? Това бе шега. Или най-малкото нелепица. С усилие си възвърна самообладанието и след малко пак възприе стратегията, която му изглеждаше толкова очевидна в замъка: ако лорд Валънтайн е мъртъв, коронал трябва да стане Дивис, а Тиеверас най-после да умре и Дивис да го замести в Лабиринта. Трябва да стане така. Трябва.
— Не бива, разбира се, да избираме наследник на коронала, докато не се удостоверим в смъртта на сегашния, за чиято безопасност се молим ежедневно. Но ако наистина някаква трагична съдба е сполетяла лорд Валънтайн, мисля, че ще е удоволствие за принцовете да поканят сина на лорд Вариакс да наследи трона.
— Аха.
— И ако е писано това да стане, сред нас има такива, които мислят, че би било желателно тогава да позволим на понтифекс Тиеверас най-после да се върне при Извора.
— Аха — каза Хорнкаст. — Уточнявате нещата, нали? — Очите му срещнаха Хисуновите за последен път: студени, проницателни, всевиждащи. Сетне погледът им се смекчи, макар все още да бе непроницаем, и внезапно висшият говорител се превърна просто в уморен старец в края на дълъг, изтощителен ден. Хорнкаст се обърна и бавно закрачи към флотера. А Хисун си каза, че става късно и е време да си отдъхне, след което се прибра в разкошния си апартамент.
Наистина беше късно, но Хисун дълго не можа да заспи. В главата му се въртеше една и съща мисъл: „Видях понтифекса, видях понтифекса, видях го.“ Лежа буден и се въртя половин нощ с пламтящия във въображението му образ на стария Тиеверас, който в съня не изчезна, а гореше дори по-ярко — понтифексът на трона в стъклено кълбо. Дали не плачеше? И ако плачеше, за кого?
