излезе от Сграда С на Космическия център в Тулуза и пое незнайно накъде. Носеше само кашон с някои лични документи, бележника си и кореспонденцията от последните дни.
Кратката бележка, която остави на секретарката си, гласеше: „Ще се върна по-късно“. Залепи я на монитора на компютъра.
Подреди внимателно папките с текущи въпроси на металната поставка, прибра малкото неща от бюрото си — сред които и някои снимки от ERS — и като сложи някакъв ред в чантата си и в кашона, слезе на паркинга, прекоси охраняемата зона на Агенцията и я напусна.
Разбира се, Темоен не забеляза сребристосивия микробус с барселонски номер, който веднага потегли зад него и го проследи по широкия булевард Едуар Белен.
TABULAE17
В околностите на Орлеан, 1128 година
Изглежда, целият лагер спеше.
От мястото си, спотаен край тръстиковия шубрак на другия бряг на Лоара, Родриго запомни местата, където още тлееше жарава, и си направи сметка — с доста усилия — колко време ще му трябва да прекоси реката и да стигне до центъра на стана.
Разбра, че няма да е лесно. Най-близкият мост беше на повече от една левга оттук и дори да разчиташе на пълния мрак в безлунната нощ, в лагера сигурно щеше да се натъкне на въоръжени до зъби стражи. Слуховете в града не оставяха място за съмнение: това бе конвой, идващ от Светите места, който превозваше сигурно някаква ценна реликва, притежание на знатна особа. На някой кралски васал, който бе поверил защитата на кервана на петима рицари и на доста големия им и добре въоръжен кортеж.
Заслужаваше си да рискува.
Но от друга страна, за този керван не се знаеше нищо: още не беше се разчуло какъв точно товар носи и кой е собственикът му и големците на града изгаряха от любопитство. От два дена ковчежникът на феодалния владетел събираше все по-високи пътни налози, които рицарите, за свой ужас и за ужас на графа, плащаха, без да продумат. Налогът за всеки от мостовете, по които минаваха, биваше плащан в злато, но те извършиха и едно богоугодно дело, като внесоха щедро дарение за строежа на катедралата в града. Какво ли бе това необикновено съкровище, заслужаващо такива разходи? Епископът на града Раймундо де Пеняфорт не можеше да понесе подобна мистерия.
И точно затова Родриго беше тук. Той трябваше да проникне до самото сърце на кервана, да види със собствените си очи какво превозват тези хора и после да информира Пеняфорт. Епископът не искаше, разбира се, да се стига до някакъв сблъсък с воините и затуй бе избрал за тази мисия най-невзрачния от хората си. Логично. Дори да бъдеше заловен и да признаеше кой го праща, нима някой би повярвал на такъв селяк?
Родриго беше прекосил Пиренеите, бягайки от владетеля на Монсон — някъде във високите арагонски земи, — за да стане свободен човек, а се бе озовал в странното положение да рискува живота си, за да задоволи любопитството на страшния епископ и да спечели благоразположението му.
Той не се помая. Развърза пипнешком вървите на врата на вълненото си наметало, свали го и като остана по риза, сложи ботушите си встрани и се потопи безшумно в реката. Водата беше ледена.
— Божичко! — прошепна от болка, щом усети течението между краката си.
Заплува право напред, като ловджийско куче, водейки се по мъждивата светлина на свещите, горящи в една от палатките на стана. Движеше се бързо, за да се сгрее, горкият, и се мъчеше да държи устата си затворена, та зъбите му да не тракат. Но навън беше още по-лошо, отколкото във водата. Мокър и вкочанен, той се овъргаля като обезумял в пясъка на крайбрежната ивица. Направи всичко възможно, за да се подсуши, и като се изправи на босите си крака, се приближи до първия ред от grebeleures18 на лагера просто, за да не стои на едно място.
Бяха само три, а малко по-нататък имаше още толкова. В дъното, съвсем в края на опасния проход, образуван от страничните въжета, които поддържаха брезентовите палатки, лек отблясък показваше, че някъде още гори добре разпален лагерен огън.
Пътят дотам изглеждаше чист. Нямаше животни, които можеха да вдигнат шум, или обемисти вързопи, в които да се препъне. С четири големи скока Родриго стигна до първата палатка. Тих като лисица, направи същото още на два пъти, докато не се озова в края на тази своего рода улица, за да разбере, изпънал врат, какво го чака от другата страна.
И тогава ги видя.
На десетина метра от себе си съзря масивните колела на поне шест големи талиги. Бяха разположени в кръг около друга, седма, и между тях имаше само по една пролука, през която можеше да стигне до центъра на този кръг.
До каруцата в средата искреше огън, на който се грееха двама души. Мечовете, висящи на коланите им, и малките ками на дясното им бедро проблясваха. Изглеждаха отпуснати, говореха за плановете на техния капитан за другия ден и печаха късове месо на огъня.
Имаше ли някакъв избор? Като прецени с поглед положението, Родриго разбра, че има само една възможност: да се промъкне под каруците от кръга и да стигне от другата страна на войниците. Оттам, с малко късмет, щеше да пропълзи до центъра, без да го забележат, да се качи в средната каруца и да огледа товара й, без да я клати много. Ако всичко беше наред, за няколко минути щеше да разбере какво има там вътре и при сгоден случай да се измъкне по същия път.
Сърцето му се разтуптя.
Единственото нещо, което можеше да провиди там, зад търбуха на каруцата, бяха заоблените върхове на ботушите на войниците.
Мокър, оставяйки едва забележима влажна диря зад себе си, той се просна под дървената кола и преди да продължи, си пое дъх. Вече чуваше ясно гласовете на войниците.
— От десетина дни вече чакаме заповеди и те все не идват — оплака се единият от тях.
— Недей да хленчиш. Поне се върнахме във Франция отвърна другият. — Ако беше останал с гарнизона на графа, още щеше да охраняваш Кулата на Давид.
— Мразя Йерусалим.
— И аз.
Родриго видя как единият войник разрови огъня с тояга, за да подкладе жаравата, в която бе опекъл своето парче месо. Мозъкът му заработи: за кой граф говореха? И защо казваха, че мразят Йерусалим? Кръстоносци ли бяха?
Пое си дъх.
Докато дървата пращяха и пръскаха искри наоколо, арагонецът се изтегна по дължината на каруцата, издърпа няколко от гвоздеите, придържащи брезента, с който бе покрита талигата, и като се повдигна на две ръце, влезе леко в нея. Сигурно беше тежко натоварена, защото не помръдна.
Стана за секунди. Очите му свикнаха бързо с полумрака, разсеян от проблясъците на огъня отвън. За щастие платното на каруцата беше много тънко и пропускаше слабата му светлина, както и заплашителните сенки на стражите.
В началото се поколеба дали да помръдне. Беше попаднал между два големи блока, които приличаха на гранитни. Твърди и студени, високи колкото него, те бяха свързани с дебели въжета за пода на каруцата и затворени в нещо като дъсчени сандъци по техния размер без съмнение.
Родриго опипа единия от тях, търсейки някакъв ръб. Първо потърси по ъглите на камъка, но по гладката му повърхност не откри никаква грапавина. После, прокарвайки длан по диагонал по четирите му много гладки страни, също не откри онуй, което търсеше. Какво беше това? Два каменни блока? И ако е така, защо двама стражи стояха на пост и защо бяха оградени от другите талиги от конвоя? Не виждаше смисъл.
Като се увери, че и вторият блок е с подобни, ако не и същите размери, арагонецът опря гръб на единия.
А ако не бяха блокове? Какво друго можеше да са?
Облегнат така, в недоумение, Родриго се сети за коритата за водопой на коне, които бе виждал в замъка Монсон. Каменоделците ги правеха от камъните, останали от крепостната стена, а после ги заменяха за
