Макар да не познаваше много добре Библията, Монри знаеше, че тези сцени са от различни нейни части и от различни епохи. Но имаше и нещо общо между тях — всички сякаш бяха свързани с някои звезди, изсечени в камъка, което му напомни за амулета на Катерина.
Ала преди да успее да разгледа по-добре разположението на небесните тела точно когато прокарваше ръце по един барелеф на мъж с тояга, гледащ към небето, някакъв глас му викна отвисоко.
— Не го пипайте! — ревна. — Това е тоягата на Аарон!
Изненадан, инженерът вдигна глава. От няколко метра отгоре, над решетестия прозорец със статуята на Богородица с младенеца, го гледаше втренчено едно пълничко зачервено лице. И това не беше някой от работниците.
— Мишел! — Meteor man го позна веднага. — Вие сте нали?
Главата мигом се скри, последва бързо трополене на стъпки по железните платформи. И щом те стихнаха, лицето на Мишел Темоен с добре оформени мустаци беше вече на сантиметри от неговото.
— По дяволите, професоре! Какво правите тук?
— Не мислите ли, че аз трябва да ви задам този въпрос?
— Добре — поколеба се той, — събирам факти, за да ви обясня защо ERS направи такива странни снимки преди няколко дни. Още съм отстранен от работа, не помните ли?
— Разбира се, че помня.
— Мислех, че секретарката ми ви е уведомила, че ще пътувам. Как ме открихте?
— Дълга история, Темоен.
— И тук станаха много неща, знаете ли? Но мисля, че вече имам отговора на някои въпроси.
Монри изчака инженерът да си поеме дъх от бързото спускане и го подкани да седне на каменната балюстрада.
— Всъщност вече не ми трябват отговори за ERS, Мишел — рече професорът, без да чака повече. — Сам ще оттегля обвинението, което повдигнах, и ще помоля адвокат Д’Орсе да забрави упреците за немарливост към вас.
— Виж ти. Станало ли е нещо, което трябва да знам?
— Говорих с „Фондация Шарпантие“, както ми казахте, и те не са изненадани от резултатите от ERS.
— Шарпантие ли? — Лицето му тутакси помръкна, като си спомни последните думи на Летисия, преди да я отвлекат. Трябва да говоря веднага с Фондацията.
— Чакайте малко. Нека ви обясня нещо преди това.
— Вие не разбирате, професоре.
— Напротив, разбирам. В известен смисъл Фондацията беше в течение на всички ваши действия през това време. Те знаеха, че сте тук, и ме пратиха да говоря с вас. Страхуват се, че вашето разследване на „аномалиите“ в катедралите ще бъде използвано от трети лица, за да се сдобият с нещо непозволено.
Последната дума ядоса Темоен.
— Непозволено ли? Така ли наричат отвличането на Летисия? — викна той. — Помните ли Летисия? А? Помните ли я?
Гневните думи на Темоен отекнаха под портика на Света Богородица. Невъзмутим, професорът дори не трепна.
— И това знаят, Мишел. Всъщност вече я търсят и ще я намерят, приятелю.
— Какво?
— Летисия е една от тях.
— От тях ли? Какво искате да кажете?
Гневът на инженера внезапно премина в любопитство.
— Че е работела за Фондацията и те са предвидили, че може да я потърсите. Така ми казаха. Явно връзката, която направихте между Луи Шарпантие, от когото взехте идеята за „звездната ориентация“ на катедралите, и Фондацията със същото име, е вярна. Те са нещо като тайно общество.
— Добре — отвърна инженерът, без да обръща особено внимание на последните думи на професора. — Да предположим, че ще я открият. Но не разбирам защо пращат вас да ме спрете.
— Оказва се, че по случайност CNES е замесен в нещо, което не ни касае. И щом клиентът, въвлякъл ни в това, нарежда да спрем, значи трябва да го направим. Ще ви кажа само още едно нещо: в Париж мосю Шарпантие ми показа старинен амулет, върху който разположението на звездите, изглежда, съвпада с днешното им място на небосвода над Франция. Обясни ми, че е някакъв пророчески знак, че тия дни нещо в тези храмове ще се активира. Тоест, те са знаели какво ще стане.
— Нещо ли? Какво ще се активира?
— Нещо, свързано с катедралите. Някакъв суперталисман или нещо подобно, което е част от една врата. Всъщност не разбрах много добре безсмислиците, които ми наговори той, въпреки че дори ми даде да прочета една книга.
— Говорил ви е за някаква врата? Летисия ми каза, че катедралите са нещо като Небесни врати.
— И вярвате ли й?
Дори тъмните стъкла на очилата на Темоен не успяха да скрият пламъка в очите му.
— Да. Истината е, че й повярвах.
— Това си е ваше право естествено.
— Кажете ми, спомена ли ви мосю Шарпантие нещо за Ковчега на Завета?
Монри изчака две-три секунди, преди да отговори:
— Да. Че каквото и да има в него, той е причината за емисиите, прихванати от нашия сателит. Мисля, че го нарече „източник“.
— Точно така! А в кивота, както обясни Летисия, са Изумрудените книги на Хермес.
— И за Хермес спомена, наистина.
— Професоре, ние сме само две нищожни пионки върху някаква шахматна дъска, за която не знаем нищо. И ако сега не успеем да разберем какво става, ще си останем цял живот със съмненията. Не знам — продължи — какво, по дяволите, представляват книгите на Хермес, нито какво има в тях, но знам, че крият нещо като енергийна батерия. И тя е толкова силна, че наш дълг е да я открием и да упражним научен контрол над нея. Представете си, че някой друг, без нужната подготовка, я открие случайно, ще е истинско бедствие!
Meteor man се поколеба.
— И къде смятате, че е скрита тази батерия?
— В кивота естествено. Още ли не сте го видели?
Усмихвайки се, Темоен посочи през скелето нещо правоъгълно, намиращо се точно над короната на Богородица. Беше доста голям ковчег, подобен на онзи, който бе докоснал при северния портик на катедралата в Шартр, изсечен в камъка, запечатан със същите пломби. От двете му страни имаше седящи статуи на главните патриарси от Стария завет. Там бяха Яков — от Scala Dei, Аврам — който закриля Скалата на хълма Мория, Соломон — пазител на кивота в Храма, Давид.
Удивен, Монри го разглежда доста дълго, без да продума. Беше същият ковчег, който бе видял по витражите на параклиса на свети Августин Кентърбърийски. Съвсем същият, но от камък.
Когато се увери в това, което виждаше, треперейки, той предложи нещо, което никога досега не би му хрумнало да направи.
— Ще го отворим ли? — промълви.
— Разбира се, професоре.
Последните думи на Мишел Темоен се чуха съвсем ясно по мощния микрофон сименс, инсталиран на тавана на реното.
— Стигна твърде далеч — рече Глория, широко отворила очи. — Казах ви, че няма да го спрем, като задържим помощничката му. Твърде упорит е.
Жерар и Рикар не отговориха, а отец Роже, необичайно спокоен, остави напористото момиче да продължи:
— Ако не направим нещо, книгите на Хермес ще попаднат в ръцете им! И Вратата ще бъде тяхна!
— Може би — рече сдържано духовникът, гледайки втренчено южния портик на катедралата и силуетите на Монри и Темоен, които се отправяха към скелето.
