амулети — противно на онова, което той си мислеше — не били само обикновени монети, като тази на Катерина де Медичи, или късчета пергамент с изписани символи „за власт“, а можело да бъдат скрити както в градежа на големи сгради, така и в геометричното разположение на градовете. Всичко всъщност зависело от звездните фигури, спрямо които са ориентирани основите им.
— Като Париж! — измърмори той, спомняйки си за срещата на Шан-з-Елизе.
В книгата се казваха и невероятни неща, например: „При строежа на градове — четеше той — трябва да се използват звездите, а при градежа на къщи — планетите; всеки град, който се строи така, че Марс или която и да е звезда от същото естество да е в центъра на небето, ще стане свидетел как повечето му управници умират от острието на меч“.
В Пикатрикс се споменаваше и за някакъв град, издигнат от самия Хермес, „който е широк дванайсет мили и където той построил цитадела с четири врати, по една за всяка посока“. И продължаваше: „На източната врата сложил орел. На западната — бик. На северната — лъв. На южната — крилато куче“. Инженерът се изненада: не бяха ли това образите, които по традиция се свързваха с четиримата евангелисти? Нали Йоан се сравняваше с орел, Лука — с бик, Марко — с лъв, а Матей — с някакво крилато същество?
Това беше последното, което прочете. Пикатрикс отново се впускаше в нелепи глупости за силата на суперталисманите, на които никой човек с малко ум не би обърнал внимание.
И така, мислейки за последния пасаж като за част от някоя от гатанките без отговор, Монри се унесе, питайки се дали мосю Шарпантие не искаше да го накара да повярва, че катедралата в Амиен, безспорно най-голямата в цяла Франция, е нещо като новия храм на Хермес в Пикатрикс. „Доста хитро“, помисли си той. Но все пак истината бе, че катедралите също са разположени спрямо четирите посоки на света и понякога по фасадите им има евангелисти.
Колата влезе в Амиен по булевард Пор д’Авал към шест часа следобед. Продължи по улица Франк Мюрие, с еднофамилни къщи на три етажа в стил осемнайсети век, и зави по Сен Льо, водеща право към централната фасада на огромната катедрала. Като паркира до една дървена къща, почти руина, с доста съмнителния надпис Дом на поклонника, шофьорът събуди Монри.
— Господине — каза му, потупвайки го по ръката. — Пристигнахме.
Инженерът се протегна, доколкото можа, надигайки се с мъка на седалката. И щом видя западната фасада на катедралата, покрита частично със скелета, разбра, че точно оттук трябваше да започне да търси Мишел Темоен. Величествената катедрала беше много по-внушителна, отколкото си бе представял. Нито една снимка не можеше да пресъздаде истинската представа за това застроено пространство от 7700 квадратни метра, побиращо десет хиляди богомолци за една служба.
Впечатлен, Монри слезе от мерцедеса и с бърза крачка се отправи към страничната врата на храма, която се намираше точно под огромната каменна статуя на свети Христофор. Влезе през малката дървена врата и се озова съвсем близо до централния кораб, до преплетената мозайка. Катедралата беше почти празна, неколцината туристи, останали в този час, снимаха припряно със светкавиците, стараейки се да не привличат вниманието на пазачите.
Meteor man се огледа.
В началото нищо не му направи впечатление, но при втория „оглед“ по дължината на северната стена усети, че там нещо не е наред. Погледна още два-три пъти нататък. Там нямаше туристи. Беше нещо от самия храм.
И наистина в напречния кораб, няколко метра пред него, на северната стена имаше розетка, представляваща нещо необичайно. Дотолкова, че си помисли, че е някаква оптическа измама, заблуда. За да провери, инженерът пристъпи няколко крачки и се увери в това, което подозираше: нервюрите на централния кръг от плетеницата образуваха обърната звезда с пет върха! Средновековният символ на Луцифер!
Нямаше никакво съмнение. Това беше обърната звезда с пет върха, същата, която бе виждал толкова пъти по филми и книги за черна магия и за дявола. Изтръпна. Какво правеше такъв „печат“ на толкова видно място в храм като този? А може би мосю Шарпантие беше прав и сега той, без да иска, бе въвлечен в някаква схватка между ангели и демони?
Мъчейки се да запази спокойствие — за тези неща наистина беше много лесно, — Монри се разходи из страничните кораби на храма, търсейки своя „обект“. Спря пред параклис на свети Никасий, точно зад централния олтар, и се възхити на прекрасните витражи, на които царе свиреха на арфи.
— Музиката — обясняваше в този момент един гид на малка група туристи пенсионери — е много важна в епохата на апогея на катедралите. Храмовете се строели с математическите пропорции, които Питагор прилага при струните на музикалните инструменти, за да звучат хармонично. А Питагор донася тези знания от Египет.
„Египет“, повтори си Meteor man, отдалечавайки се от групата към друг параклис — на свети Августин Кентърбърийски. Един надпис гласеше, че абсидата била променена при Наполеон III, но витражите били оригинални. От XIII век.
Бяха наистина великолепни. Квадрати с малки сцени с хора, вършещи трескаво нещо. На една от тях, най-ясната, се виждаха двама души с бели пелерини, които носеха ковчег на два пръта, прекарани по дължина от двете му страни. От други четири „винетки“ no-горе се разбираше, че този ковчег е пристигнал по море и че мъжете в бели пелерини го поемат, за да го отнесат къде ли?
След малко Монри все пак се досети. Кивотът! И сякаш получил божествено просветление, професорът подскочи на каменната настилка. „Точно това търси и Темоен“. Един свещеник, който в този момент излезе от съседната сакристия, мина край него и го погледна с недоумение. И разбира се, той не пропусна тази възможност.
— Питате дали има други изображения на Ковчега на Завета ли? — измърмори старецът, гледайки го с живите си сиви очи.
Инженерът кимна.
— Разбира се, млади човече. Всеки витраж има своето каменно копие и кивотът, който виждате на източната вътрешна стена на катедралата, се открива точно на противоположната стена.
— На външната западна стена.
— Точно така — усмихна се той. — За съжаление няма да можете да го видите съвсем ясно. Клирът харчи почти всичките си средства, за да поддържа чиста фасадата, и непрекъснато сме в ремонт. Не можете да си представите как въглеродният диоксид разяжда камъка.
— А знаете ли кое от двете е направено по-напред — витражът или западната фасада?
Свещеникът се усмихна отново, сякаш трогнат от невежеството на този изнервен посетител.
— Какви неща питате само! — възкликна той. — В тази катедрала най-напред е завършена западната фасада. Чакайте да помисля. Трябва да са я вдигнали същите хора, които са строили катедралата в Шартр, така че сигурно е през 1220 година или някъде там. И затуй изисква най-много грижи.
— Така ли?
Острата брадичка на Meteor man се сбръчка. Винаги, когато беше впечатлен от нещо, той правеше тази гримаса, хапейки доволно ъгълчето на устните си, докато обмисляше следващия си ход. И разчувстван, той хвана жилестите ръце на свещеника и като ги разтърси здраво, му благодари за отзивчивостта с банкнота от сто франка. „За реставрацията“ — каза, пъхайки я в дланите му. Клетият свещеник не разбра за какво става дума, но прие неочаквания жест. „Свети Йоан — помисли си — привлича много заблудени души тук и им показва истинския път на вярата“.
Навън нямаше никого. Беше събота и работниците, които почистваха фасадата, не се мяркаха наоколо, затова скелетата зад сивкавото импрегнирано платнище изглеждаха пусти.
Вратата с кивота трябваше да е онази, със света Богородица. Намираше се по-надясно и представляваше немного дълбок портик в готически стил, ограден с барелефи във формата на медальони, които заради металните платформи на скелето се виждаха едва-едва. Барелефите бяха удивителни: мъже с фригийски шапки гледаха сякаш към планетите и звездите, мереха с ръце и после издигаха кули на земята. „Като в Пикатрикс“.
Сцени от бягството на Йосиф, Мария и детето Исус към Египет с едно магаре, на тримата влъхви и на райското дърво се виждаха сред барелефи с Мойсей пред един стълб от облаци, който показва пътя на избрания народ по време на Изхода.
