с друга, ще ни помогнат да се възкачваме на небето и да говорим с ангелите, докато сме още в тленните си тела.
— Със собствените си очи ли видяхте това?
— Дори повече, господарю. Онова същество с мощен глас ми показа много неща, които има да се случат. Като насън видях какво ще стане през хилядната година, която иде след хилядната, бедствията, които ще опустошат земята ни, и опасностите, които ще застрашат вярата ни. И още ми показа и хилядната година след хилядната, и чудесата, които ще станат тогава. Но преди всичко, отче, готов съм за свещеното дело, с което трябва да се захванем здраво на това свято място.
— Говорете. Вие сте видели, не аз.
— В земята на Шартр трябва да пазим само скрижалите, свързани със земеделието. Ще ги отделим грижливо и усърдно от свещения товар, като внимаваме много за надписите по изумрудената им повърхност. Тези скрижали говорят с безкрайна мъдрост за това как нашият Господ е създал всички растения и форми на живот на земята. И това ще бъде храмът на Спика и ще е свързан със звездата Спика от съзвездието Дева, най-блестящата му перла.
— Какво още трябва да направим?
— Скрижалите, посветени на музиката и на силата на песента, ще се пазят в Амиен, където ще вдигнем най-голямата църква, която някога е имало. В крайна сметка музиката е Словото Господне в чист вид, за което се говори в първата глава на Битие. Същото ще направим и със скрижалите, които описват движението на Слънцето, те ще бъдат отнесени в Еврьо. Познанието трябва да се разпростре и тайнствената сила, скрита в тези каменни книги, да се превърне в мрежа, която ще закриля благоверните и ще благославя царството ни.
— А съобщи ли ти ангелът дали ще живеем достатъчно, за да доведем докрай делото си, Жан?
Макар и изнемощял, рицарят удостои абата с тържествуващ поглед, какъвто той не бе виждал досега върху ъгловатото му лице.
— Не — отвърна му съвсем спокойно. — Дори няма да видим полагането на първия камък на това велико дело, отче. Но можем да разчитаме на нашите хора, които ще изпълнят свещения си дълг. Само посветените ще разберат какво сме направили със скрижалите и ще ги пазят във времето.
— А така наречените charpentiers?
— Дърводелците, учителю, ще ни наблюдават отблизо. Не се тревожете. Глук, последният от тях, когото сте виждали, ще остави голямо потекло и наследниците му ще просъществуват до края на света.
Бернар коленичи до леглото на рицаря и благодари на Господа за всичко, което му бе казано. Всъщност той не отправяше благодарност само заради думите на рицаря, а защото сега разбираше, че краят на пътя му е близо: имаше ключа (Жан), имаше указанията как да го използва (книгата на Глук) и за да изпълни плана си, му оставаше само да открие точното място на Вратата.
— Знам, че вече сме към края на нашата мисия, рицарю промълви абатът от Клерво, галейки нежно бледата му ръка. — И все пак Бланшфор, майсторът, който знаеше къде да търси Вратата и който бе видял със собствените си очи плановете на Енох за строежа на новия храм, ни липсва.
— Не мислете повече за него. Пиер дьо Бланшфор прекрачи свещения праг като мен и получи достъп до онези знания, които днес аз притежавам. Математика, геометрия, хармония оттогава нито една от тези науки не ми е чужда. Освен това, което ви разказах, и аз видях божествения план. Но за разлика от Бланшфор, съм рицар и ако стане нужда, мога да се защитя.
— А не знаете ли случайно кой го уби?
— Той умря, защото се приближи твърде много до небето, носейки в себе си медния астролаб. Сигурно знаете, че всичко, което е от божествено естество, отхвърля метала и го превръща в смъртоносно оръжие. Дори ние, рицарите тамплиери, научихме този урок в Светите земи, като слушахме историите на евреите за Ковчега на Завета и небесното му съдържание.
— Значи е умрял като Филип, вашия оръженосец — рече абатът. — Но кой и защо го е обезглавил?
— Фамилията на Раймундо де Пеняфорт, орлеанския епископ. Родът му е от дяволи, въплътили се в тяло, които са знаели какво подготвяте, и той се е опитал на всяка цена да го предотврати. Като обезглавяват magister comiciani, спазвайки прастарата си традиция на злосторници, са искали да разберете колко близо са до скрижалите. И че скоро — рано или късно — ще ги откраднат.
— Но това няма да стане.
— Да, засега.
— Засега ли?
Жан от Авалон въздъхна, преди да продължи:
— Природата и целите на дяволите не са много по-различни от тези на самите charpentiers. Трябва да знаете, че и те се стремят към същото като вас: да издигнат храмове върху Вратите и да контролират тези подходи към Небето. Взели са главата на вашия майстор, спазвайки без съмнение старата традиция за освещаване основите на сградата, която ще се строи. Знаете много добре, че главата е хранилище на всички тайни и център на вътрешното просветление. Тя трябва да се пожертва, за да има дух покровител, който ще пази мястото; стълб, на който ще се държи цялата постройка.
— Знам това. — Абатът се наведе. — Йоан Кръстител е обезглавен като символ на колоната, която трябва да поддържа мистичното здание на Христовото тяло. Затуй и Орденът на тамплиерите отдава дължимото на главата44.
— Там, където занапред ще се почита череп или глава, със сигурност ще има някоя скрита врата. Независимо дали е пазена от Тъмните сили, или от рицарите на Светлината.
— Мога ли да разчитам на думата ви?
— Можете. От другата страна на Вратата видях, че храмовете, които ще пазят скрижалите и тайната за отварянето на Вратите, ще бъдат построени и ще просъществуват поколения наред.
— Слава Богу!
Жан от Авалон бе започнал отново да говори мъдро. Развълнуван от този неограничен достъп до мъдростта на по-висшите, абатът целуна ръката му и промълви нещо съвсем тихо. Явно изтощен от усилията да говори, рицарят едва долови онова, което абатът се опита да му каже. „Отсега нататък — дочу той — заслужавате да ви наричаме Жан Йерусалимски, защото точно там, в небесния Йерусалим, получихте просветлението. Още утре ще ви пратя един от моите монаси, за да му продиктувате всичко, което сте видели за нашето бъдеще, и това познание да бъде записано“.
— Амин — рече тамплиерът.
— Амин.
ПИКАТРИКС
Жак Монри не откъсна поглед от Пикатрикс през по-голямата част от пътуването си по шосето за Амиен. Седнал в удобния мерцедес 190 Е, който „Фондация Шарпантие“ му бе предоставила, той имаше достатъчно време да добие някаква представа за съдържанието на книгата.
Както подозираше, оказа се доста разнороден средновековен трактат за магии и с напътствия как да се правят амулети. В началото му се стори, че е някое от онези елементарни книжлета, разпространени в Европа навярно през XII-XIII век и пълни с нелепи предписания за спечелване любовта на желания човек или за богатство и късмет за онзи, който успее да ги изпълни. Съдържаше четири трактата или части, коя от коя по-неясни. Историческите препратки към титаните, управляващи Нубия, или към всемогъщите царе на Египет нямаха нищо общо с онова, което бе учил, за да получи бакалавърска степен, и освен това знанията за Слънчевата система, споменавана често-често, се свеждаха — съвсем логично — само до седемте планети, познати тогава.
Но точно когато щеше да затвори Пикатрикс, отегчен от четенето на глупости, и да се изтегне на кожените седалки на мерцедеса, попадна на един пасаж, който му направи впечатление. Всъщност, откакто излезе от кабинета на мосю Шарпантие, се надяваше да открие нещо такова. Нещо, което да оправдае желанието на неговия меценат да прочете тази книга.
В този пасаж се твърдеше, че коптите наследили от древните египтяни както вярата, така и умението да си служат с мощни магически талисмани. Дотук беше доста смислено. Но освен това се казваше и че техните
