бързо от пътуването, но се оплака, че бил с мрачен нрав и почти не говорел. Както цял Шартр, така и семейството на ковача гореше от нетърпение да узнае какво точно е станало в църквата Света Богородица. Нямаше съмнение, че е чудо, но какво? Старецът не им казал.
Като мина през ковачницата и влезе в жилището, Бернар благослови семейството и помоли да го оставят насаме с чужденеца. Кристиан се подчини. И така, разбрал коя стая в къщата служи и за килия, и за спалня на госта, той се отправи към нея, като помоли придружаващите го монаси да не ги безпокоят.
Стаята — ако можеше да се нарече така — бе част от конюшнята, преградена с дъсчена стена и разчистена, за да се отвори място за сламеника и импровизираната маса, върху която стояха разни стъкленици с грижливо налепени етикети.
Под светлината на дебела вощеница, останала несъмнено от някоя голяма свещ от църквата Свети Леополд, дългокос старец четеше дебела омърляна книга.
И Бернар позна тези коси.
— Глук? — В гърлото му заседна буца. — Вие ли сте, учителю?
Гласът на Бернар отекна в тишината на стаята. Без да помръдне, старецът вдигна поглед от ръкописа, който държеше, и се взря спокойно сред полумрака в белия силует на абата. Изглежда, и той го позна, макар да не го показа веднага.
— А, Бернар! — реагира най-сетне. — Трябваше да предположа, че сте тук.
Монахът протегна ръце да помогне на друида да стане и те крепко се прегърнаха. Като го притисна до гърдите си, Бернар усети колко е измършавял.
— Глук, учителю, какво правите тук? Не съм се и надявал да ви срещна в такъв подходящ момент.
— Хубаво, че го казвате, Дьо ла Фонтен — усмихна се друидът. — Защото врагът иска да сложи ръка на това място и да си присвои онуй, което донесохте тук.
— Вече знаете, че…
— Хайде, Бернар! Нали аз отворих Вратата на вашия страж, рицаря от Авалон, в криптата. Щом го видях, разбрах, че скрижалите трябва да са някъде тук, защото тя се отвори лесно. Че нали точно този рицар бе избран в Йерусалим да открие Вратите и после да ги запечата заедно със скрижалите? Нали той бе посочен от Провидението да погребе тези места и да не допусне да попаднат в ръцете на нечестивци?
Абатът кимна.
— И все пак, Глук, страхувам се да не изгубя този толкова ценен товар, преди да съм си свършил работата.
— Казвате това заради смъртта на майстор Бланшфор, нали?
— И защото заловихме един шпионин на орлеанския епископ, който, изглежда, е проследил кервана в края на пътя от Троа дотук.
Друидът видя как ведрото лице на белия монах помръкна.
— Но, Бернар, не помните ли уроците ми? Нима сте забравили, че спокойствието на духа е най-важното в борбата със Злото? Ако тревогата ви надделее, все едно сте загубили битката. А освен това никой не може да отвори Вратите на нашия Господ, ако няма ключа за тях. И никой не може да използва този ключ, ако не притежава книгата с указания за това.
— Книга с указания ли?
Цистерцианецът хвърли машинално поглед на книгата, която друидът четеше.
— Драги ми Бернар! Не помните ли годините, когато подготвяхме този план за вас? Не помните ли и напътствията, които получихте в горите край Клерво, където ви показахме магическите символи на Вратите?
— Помня лабиринта. Метафора за вътрешния път и за поклонението пред Светите врати в Йерусалим, Рим и Сантяго. Помня стълбата. Алегория, която говори за пътя на Яков към небето и за достъпа до свещеното познание. Помня.
— Нищо не сте забравили — рече друидът.
— Да.
— Тогава съм дошъл точно навреме. Ще говорите с Жан от Авалон и ще научите как да използвате ключа. Това ще е началото на славен период, в който творенията ви ще никнат като стрели, сочещи небосвода, и ще привличат над главите на християните благословията на небесните светила. А в тях ще впишете и символите, на които ви научихме, за да могат и други да ги разчетат, когато настъпи моментът.
Глук взе внимателно вехтата книга, написана на латински, и я подаде на Бернар. Беше с груба подвързия и външните краища на страниците й бяха почернели от мръсотия.
Без да я пуска, друидът обясни на Бернар, че оригиналният текст е написан на арабски от мъдреците от Харан — града, към който се отправя Яков, когато получава видението със Scala Dei. След това един арабин — един от посветените жители на Харан — занася копие в прекрасната библиотека в Кордоба, откъдето след Реконкистата то стига до предтечите на Школата за преводачи на Алфонсо Х в Толедо. Там най-сетне бива преведено на латински и „аз го взех от хранилището им“, рече той накрая.
Книгата със заглавие криптограма
— Бланшфор знаеше тези пропорции, учителю — оплака се абатът.
— Но не разполагаше нито със скрижалите, нито с познанието за тяхното използване — прекъсна го Глук. — А ти и твоите хора ги имате.
— И кой уби magister comiciani?
— Рицарят Жан ще ви разкрие и това, защото имаше достъп до тези истини и до много други, когато се възкачи на небето, където са били Енох и Йезекил.
— Разбирам.
Бернар от Клерво не видя повече Глук. След като му бе връчил книгата, която бе пазил толкова години, абатът реши, че друидът е сметнал житейския си дълг за изпълнен. Такива бяха горските мъдреци — непредсказуеми, необикновени. Глук щеше да умре в усамотение, по своя воля, а следовниците му — сред които бе и самият Бернар — щяха да продължат, явно или тайно, мисията му: да изградят докрай връзката между Земята и Небето.
Както бе споменал Глук, Жан от Авалон беше последната брънка, преди да се пристъпи към действие. Но тамплиерът, видимо състарен, все още се съвземаше в къщата за гости, която епископ Бертран им бе предоставил.
— Не знам дали ще оживее — тюхкаше се абатът. — Скоро погребахме оръженосеца му.
— Ще се съвземе. Ще видите.
Предсказанието на друида окуражи Бернар. Воинът прекара още няколко дни сред влажни кърпи и легени с топла вода, преди да започне да разказва по малко историята си.
— Отче — промълви най-сетне рано сутринта в Деня на свети Юлиан, — вече знам, че аз съм ключът, който ще отвори Вратата.
Това признание възрадва Бернар. Той не се отдели цял ден от тамплиера, сам се грижеше за него и го насърчаваше да излее душата си.
— Вие приехте да бъдете този ключ още в Йерусалим, братко Жан. Всичко, което ви се случи после, е резултат от плана, който Господ подготви за човек, достоен като вас. Не се бойте от нищо.
— Господарю — продължи рицарят, — при пътуването отвъд Вратата бях в рая и в ада. Един ангел, чието лице изобщо не зърнах, ме водеше през небесните сфери и така обозрях частите, на които е разделена Вселената. Летях до Йерусалим, следвайки пътя на Пророка на неверниците, и видях как една врата към ада се отваря точно под Свещения град. Там зърнах и друга врата, през която се възкачваш направо до Божия трон.
— Продължете.
— Невидимият ангел ми показа с безкрайно търпение и как трябва да строим нашите храмове по образ и подобие на небесното тяло на Пресветата Дева и как те, обхванати от потока, който свързва звездите една
