да омиротвори такъв чудак като Темоен. И мисълта, че може да е попаднала в ръцете на някакви откачалки, на някаква сатанинска секта — защото какво друго можеше да бъде според казаното от Шарпантие, — го ужасяваше.
Изнервен, Жак Монри започна да схваща положението.
— Кажете, мосю Шарпантие, вие масон ли сте? — запита той внезапно.
— Може да се каже. Имам предци зидари, работили по катедралите. А това буквално значи масон, нали?
— Но все пак не разбирам — прекъсна го съвсем сериозно инженерът — защо ми казвате всичко това. Какво очаквате от мен?
— Искам да тръгнете незабавно за Амиен, където, както разбрахме, отива в момента Мишел Темоен. Трябва да спечелите доверието му, да му разкажете каквото знаете и да спрете разследването му. Не е трудно, нали?
— Само това ли?
— Щом се оттегли от сцената, противниците ни ще изгубят главната следа към източника на суперталисманите и тайната ще бъде опазена още дълго.
— И няма да осведомите полицията?
— Темоен вече е предупредил жандармерията в Шартр за станалото, но не мисля, че в случая ще знаят какво да правят. Ние ще се заемем със спасяването на Летисия.
— Как може да сте толкова сигурен?
— У нея има микрофон с предавател. Не се тревожете. Това е наша работа.
Шарпантие се завъртя на пети и взе една книга от махагоновата полица зад бюрото си. Беше средно голяма, с мека подвързия, и той я погали нежно, сякаш това бе неговата утеха.
— Четете ли на испански? — попита.
— Малко. Като дете летувах в Коста Брава и там понаучих някои основни неща.
— Тогава я прочетете по пътя. Кола на Фондацията ще ви откара още сега в Амиен. Открийте Темоен и го махнете оттам.
Meteor man взе книгата в ръце и без дори да я погледне, зададе един последен въпрос на мосю Шарпантие:
— А монетата? Не казва ли защо се активира този суперамулет от катедрали? И какво е това „нещо“, което го активира?
Пълният мъж го погледна косо.
— Съжалявам, не мога да ви отговоря. Извинете, но няма да ви кажа нищо повече, докато не се уверим, че вашият служител се е отказал от разследването.
Жак Монри сведе глава в знак на разбиране и хвърли бърз поглед на книгата, която държеше. Над заглавието —
— Ще видим! — промърмори той.
— Прочетете я — настоя пълният мъж. — Марсилио Фичино се е вдъхновил от нея и от Corpus Hermeticum, за да създаде трактата за талисманите De vita coelitus comparanda. Знаете ли какво означава?
— Нямам представа.
— „Как да овладеем живота на звездите“.
CLAVIS43
1129 година
На Жан от Авалон му трябваха два дена да си възвърне говора и зрението. Внезапното му появяване сред малка група очевидци при абсидата в църквата Света Богородица в Шартр бе предизвикало какви ли не слухове в общността. Малкото, което се знаеше със сигурност, беше, че рицарят се сгромолясал зад централния олтар като градушка в бурна нощ; никой не бе видял как точно е станало, но всички бяха усетили труса.
Тези дни не остана и един слуга на графа, на когото да не се зловидят привилегиите на абата на Клерво. В крайна сметка точно рицарите на служба при този монах бяха видели всичко с очите си и надлежно му бяха докладвали.
Хората бяха познали. Тамплиерите наистина разказаха подробно на абата на Клерво как другарят им бил избълван от някакво пъклено чудовище. Някакво невидимо същество, което навярно бе открило между зъбите си тялото на този благочестив християнин. Те разказаха подробно, разбира се, и за двамата мъже с него, за които също се правеха какви ли не залози, от невероятни по-невероятни.
Бернар, който беше сдържан и наблюдателен духовник, се изненада, че на това място се бяха случили толкова много необикновени събития. Затуй, без да се мае, побърза да посети начаса Жан и неговия оръженосец. И добре направи.
Всъщност на Филип успя да даде само последно причастие вечерта след завръщането му и да заповяда тленните му останки да бъдат погребани веднага. Тялото му, слабо и осакатено, буквално бе покрито с рани; той почти нямаше коса, а тази, която му бе останала, беше белезникава и се чупеше. Освен това устните и върховете на пръстите му бяха съвсем посинели — като на жестоко изтезаван затворник. Мъчеше го и нещо като проказа, от която не можеше да диша и да движи краката си.
Не успя изобщо да продума. Дори не отвори очи. И затова когато най-сетне издъхна, прегърнал все още меча на господаря си, всички помислиха, че Господ се е смилил над него и му е спестил страданията, които щяха да бъдат още по-големи, ако се свестеше. За тази дяволска напаст сякаш нямаше лек.
Покрусен, абатът посети в килията му и затворника, заловен от тамплиерите в църквата Света Богородица. На воините се бе сторило подозрително, че стои там прав и наблюдава фантастичното завръщане на Жан от Авалон, без дори да трепне или да падне на колене пред чудото. Сякаш някакъв дух шегобиец бе обладал този нещастник и го бе довлякъл в църквата само за да му създаде проблеми. По- късно, посъвзел се, затворникът заяви, че се казва Родриго и е арагонец, а след един-два ужасни разпита в ръцете на гиганта Сент Омер призна дори, че е наемник на орлеанския епископ и е следил отблизо кервана на тамплиерите, дошъл от Светите земи.
Беше голяма изненада.
Бернар говори с него почти час. Нареди да му свалят оковите и да му дадат храна. И така затворникът, седнал с паницата с варено месо, слушаше този благочестив монах, който се мъчеше да спечели доверието му, уверявайки го, че всички грехове ще му бъдат простени, ако признае защо е тук.
Но Бернар не научи много от чужденеца. Поклонник от Компостела, избягал от господаря си в Монсон, скитник по природа, този човек призна, че е претършувал талигите, но не разбрал какви са ония многобройни плочици с надписи.
— Казахте ли за тези плочи на орлеанския епископ? — запита го абатът.
— Да, казах му.
— А той какво ви отговори?
— Ами не помня.
— И не ви ли заповяда още нещо?
— Да. Нареди ми да не ги изпускам от поглед.
И накрая, още същия ден, белият монах бе заведен в малко жилище, намиращо се на три преки от църквата. Там едно местно семейство бе дало щедър подслон на третия от „завърналите се“ в Шартр. Всички, които го бяха видели преди него, го уверяваха, че бил голям чудак. Бил облечен в опърпана риза и се държал наистина много странно. Казаха, че можел да говори на толкова езици, та се разбирал дори с дърветата от градината на това семейство.
Та така Бернар, придружен от двама монаси, отиде и в дома на Кристиан ковача. Жена му и двамата му синове току-що се бяха навечеряли, а гостът им се бе прибрал вече в стаята си, както казал — да се усамоти за молитва.
Жената на Кристиан — бретонка с дебели бедра и широка усмивка, им каза, че старецът се съвзел много
