разцепи, и в същия момент блесна маслена лампа, изпълвайки килията с така познатата миризма. Там, с лампа и кама в ръце, стоеше самият Жан от Авалон.
— Е? — Рицарят го гледаше от високо и не му даваше възможност да мръдне. — Какво ви накара да дръзнете и да нахълтате в стаята ми? Сигурно единственият екземпляр от Дневника, който написах и който още не е заключен?
Родриго кимна.
— И къде смятахте да го занесете?
— В Орлеан.
— Още ли сте верен на епископа?
— Той ме закриляше.
— Ами ако аз ви подаря живота? — рече тамплиерът.
— Тогава, господарю, ще съм верен на вас.
Жан подаде ръка на Родриго и му помогна да стане. Макар и с малко натъртено рамо, арагонецът се изправи с доста по-голяма лекота, отколкото притежаваше немощният мъж пред него.
— Чуйте тогава какво ще ви кажа — рече му той. — Ще вземете тази книга и ще напуснете Франция. Ще прекосите Средиземно море и ще поемете по пътя за Александрия към Светите земи. И където видите място като това — във владение на Божиите раби, ще помолите да ви приемат за послушник, а като плата за прехраната ще им дадете тази книга.
— И защо ме пращате в тия далечни земи?
— Защото там са корените. Там започва всичко. Оттам тръгват скрижалите, които пазим днес, и там в бъдеще ще разберат знака, който моята книга предвещава.
— Знак ли?
— Знакът, сочещ деня, когато Вратите ще се отворят завинаги.
Родриго видя как рицарят вдига взор почти като в транс, сякаш вижда сиянието на Небесния Йерусалим от Откровението, спускащ се над Клерво.
— Това ще ни помогне ли да идем на Небето, господарю?
— И много повече.
Родриго избяга още в зори с Дневника под мишница и изпълни дадената дума. Рано сутринта, когато отец Андре отиде при Жан, както всеки ден, го намери в леглото, в пълно снаряжение, със суров израз на лицето. Сигурно бе предал Богу дух малко след като крадецът напусна килията му. Но това е подробност, която никой никога не узна.
LAPSIT EXILLIS
Да преодолее клатенето на платформите по скелето за почистване на катедралата беше по-трудно, отколкото Монри си представяше. Главната стълба се издигаше успоредно на централната колона, поддържаща портика, и сякаш висеше в празното пространство. Когато професорът стигна до височината на откритото строго лице на Богородица, тя сякаш впи невиждащ поглед в него.
Обзе го странно чувство. Все едно се готвеха да осквернят нещо свято. Нещо, което не бе поставено там, за да го пипат двама безбожни инженери от XXI век.
Но Темоен нямаше намерение да се отказва. Щом се покатери ловко до седящата скулптура на Мойсей — брадат старец, държащ една от старозаветните плочи и коронован с рогата на мъдростта, — той подкани Meteor man да направи същото до левита, облечен като пазителите на кивота.
— Тук е — рече Мишел и лицето му светна. — Нали е прекрасен?
— Така е. Но как смяташ да го отвориш?
— Ами масивен ковчег е. Капакът сигурно е прилепнал, значи ще трябва да го счупим.
— Но с какво?
— С това.
Темоен му показа два чука, оставени на скелето до маркучите за вода под налягане, с които чистеха мръсотията по скулптурите.
— Мишел — прошепна професорът, преди да вземе чука. — Нещо ме притеснява тук.
— Какво точно?
— Притеснява ме това, че ковчегът е над портика с Богородица. Кивотът е от Стария завет, а Богородица — от Новия. Долу също има релефи от двете епохи. И ако строителите на катедрали са такива, каквито ги смятам, не мислиш ли, че в това се крие някакъв ключ?
— Не знам. Вземи чука, махни всичко метално по себе си и да го отваряме вече.
— А металните чукове?
— В първия момент може да не подейства. Не мисля, че кивотът, ако е тук вътре, е направен от самия камък. В него просто е скрито нещо.
На триста метра оттам, точно на ъгъла на катедралния площад и улица Кормон, екипът на Рикар, който ги подслушваше, чуваше съвсем ясно целия разговор.
— Мисля, че ще го отворят, отче — настоя Глория, разтревожена. — Все още имаме време да ги спрем.
— Не! Те явно не разбират с какъв могъщ символ си имат работа, но може би така е по-добре.
— Могъщ символ ли?
Каталунецът, следящ показателите на чувствителния микрофон, не можа да сдържи любопитството си пред брат Роже.
— Да, братко. Не разбират защо Ковчегът на Завета е над Богородица, защото не знаят, че Светата Дева е новият кивот, съдържащ Новия завет. Тя е като Граала, съхранил Христовата кръв, и слага печата на новия договор с Господа. Древните хора са умеели да разчитат тези символи и са ги тачели.
— Не всички.
— Така е, Глория. Не всички са можели да ги разчитат. Силен удар сложи край на разговора. Стереофоничният екип на Рикар се стресна.
— Чукат по него, отче! Отварят кивота!
Така беше. Варовиковата плоча върху каменния ковчег на фасадата започна да се пропуква под редуващите се удари с чукове на инженерите. За щастие слънцето над Амиен беше на заник и около скелето не се мяркаше никой, който да види това светотатство. Старинната скулптура, оцеляла почти осем века, бе подложена на най-тежките удари, откакто строителите на храма я бяха поставили там.
Жак Монри усети пръв. На шестия удар част от капака поддаде и каменните отломки паднаха вътре.
— Празен е — усмихна се доволно Темоен.
След още два удара с чука отворът стана колкото шахматна дъска.
В началото не усетиха, но скоро ги облъхна силна кисела миризма, напомняща на амоняк. И неприятното усещане за световъртеж ги принуди веднага да скочат на скелето и да се поотдалечат от дупката. Не успяха дори да надникнат вътре.
Долу отец Роже се усмихна, доволен.
— Това е силата на „източника“ — рече, без да откъсва очи от бинокъла.
— Какво става, отче?
Глория, която бе излязла от колата, се приближи до прозореца.
— Наложи се да се отдръпнат от кивота. Няма да се учудя, ако започне да им прималява, сякаш са затиснати от каменна плоча и ако изгубят чувството за време.
— Чувството за време ли?
— Онези, които са се приближили до източника — като Жан Йерусалимски или Мишел дьо Нотрдам например, са страдали с години от периодични халюцинации. То е, защото са били подложени на огромен натиск.
— Затова ли са можели да „виждат“ бъдещето?
— Затова и, защото са минали през Вратата. Знаем, че Жан Йерусалимски е минал два пъти през нея: в Купола на Скалата в Светите земи и в Шартр. Колкото до Нострадамус, много е възможно — благодарение на Медичите — да е успял да мине през нея в Реймс.
— Този натиск няма ли да засегне и нас, след като сме толкова близо?
