— Господи, Мишел! Къде, по дяволите, се дянахте? От двайсет минути се мъча да ви открия.
Инженерът — мъж на средна възраст, с тъмни очила и добре поддържани мустаци, се помъчи да се усмихне наивно и убедително.
— Съжалявам, мосю. Бях в комуникационния център да проверя навигационните системи на сателита. Никой не ми каза, че лично ще ръководите тази операция.
— Добре — прекъсна го Meteor man, без да е съвсем убеден, гледайки го през рамо. — Предполагам, че там горе всичко е наред за следващите снимки, нали?
Тръпки полазиха по гърба на Темоен.
— ERS е готов, професоре. Уверявам ви, че моите хора няма да изпуснат нито един детайл.
— Надявам се, Мишел. За ваше добро е. Вие, учените, си нямате и представа какво коства на националния бюджет всеки от провалите ви.
Професорът измърмори още нещо, което инженерът не можа да чуе. И сгушен в сакото си, цъкна с език, преди да довърши:
— Няма нужда да ви напомням, че резултатите, които получихме вчера, бяха някакви неразбираеми галиматии, мосю Темоен. — Той издуха облаче дим в лицето му. — Огромен картографски провал. А вие пак ме уверявахте, че всички системи функционират добре!
— Така смятах, мосю. Но такива неща стават понякога. Нали знаете — промяна на температурата във високите атмосферни слоеве, попадане на военен радар.
— Глупости!
Въпреки уморения си вид, напредналата подагра и отдавна навършените 60 години, Meteor man погледна инженера като кобра, готвеща се да нападне избраната жертва.
— Сателитът функционира добре, професоре — потръпна инженерът. — Преди вчерашната операция прегледах всичките му системи, бяха в отлично състояние.
— Но нещо не беше наред, мосю Темоен.
— Въпросът е какво.
— Вашата работа е да откриете точно това, нали?
Жак Монри му обърна гръб и насочи цялото си внимание към орбиталната траектория на ERS-1, която в този момент се очерта докрай на гигантския плазмен монитор в залата.
Там горе, на 800 километра над главите им, приблизително над вертикалата на Дижон, сложната десетметрова антена на сателита бе готова да се разтвори на четири, преди да изпрати първия сноп микровълни към повърхността на Франция.
Непрестанната глъчка в залата стихна. Ако всичко бе наред, другата част от операцията щеше да е лесна.
— Три, две, едно.
— Отворете „чадъра“!
Synthetic Aperture Radar, no-известен за персонала на Европейската космическа агенция като SAR, беше впечатляващо точен апарат. Проектиран от екип експерти по телекомуникация, сред които и самият Тимоен, SAR можеше да изпраща „радарни карти“ на различни зони от повърхността с големина 25 метра едната страна, независимо от атмосферните условия в момента. Можеше да преминава безпрепятствено през буреносни облаци и да праща ясни дигитални изображения на земната повърхност. А благодарение на тях след това екип от специалисти определяше местонахождението на сгради, булеварди, гори или езера, изчисляваше точно повърхността и разположението им — в границите на грешка от няколко сантиметра.
Всъщност всяка от тези зони по 25 квадратни метра се вместваше в един пиксел на монитора — най- малкото изображение, до което можеха да я сведат мощните компютри на CNES. Така всяко по-голямо нещо по тази повърхност се запечатваше с почти абсолютна точност в инструментариума на SAR.
Мишел Темоен застана пред централния пулт в залата, хвърли бърз поглед на показателите за орбитата над раменете на операторите и се увери, че ERS вече е в избраната точка. После, като уточни няколко неща с Анди Уорхол, сам даде командата със съответните клавиши.
Беше 13,43 ч. гринуичко време. Бяха изминали точно сто минути, откакто ERS-1 бе завършил последната си обиколка над целта. И тогава „всевиждащото око“ се приготви за първата „снимка“.
Думата scanning се появи автоматично в лявото горно поле на монитора, който Монри следеше.
— Изпраща ли вече информацията? — запита той.
— Да, мосю. До две минути ще бъде регистрирана. После трябва само да я превърнем в образ.
Този отговор задоволи професора.
— Имам ви доверие, Темоен — излъга той.
— Благодаря, мосю.
В 15,23 ч., след като обиколи още веднъж Земята, ERS-1 „изстреля“ още една серия микровълни по въображаемата линия, свързваща градовете Байо, Еврьо и Шартр. Но Meteor man не беше вече там, за да се увери, че зададената орбита е стабилна по цялата траектория. Бе предупредил само, че иска да види възможно по-бързо резултатите на масата си.
Но тази операция беше дълга.
В 17,03 ч., по време на третата обиколка, дойде ред на Амиен и Реймс. И в 18,43 ч. — на Париж.
На този етап по електронните монитори на сателита Градът на светлината изглеждаше като голямо бяло петно, обкръжено от тъмни облаци. SAR работеше така: маркираше в светло гладките и твърди повърхности, обикновено дело на човешката ръка, в които високочестотните вълни се отразяваха с еднаква сила. А в тъмно — онези „меки“ и неравни структури, които поглъщаха електронните лъчи на сателита.
Точен, безшумен и неуловим, ERS-1 беше една от най-добрите инвестиции на правителството на бившия президент Митеран. НАТО се домогваше до услугите им. Руската мафия вече бе опитала да изпиратства информация в своя полза по време на първия конфликт с Чечня. Дори иракчани си играеха от време на време да прехващат радиоизлъчванията му и да крадат от ценната му база картографски данни.
Преди 19,00 ч. орбиталната част от Операция Шарпантие бе напълно завършена. Оставаше само да се изчака събраната електронна информация да бъде декодирана и превърната в изображения чрез операция, подобна на онази, която НАСА използва за данните, получени от последните космически полети до Марс.
Никой в Тулуза не смееше дори да си помисли, че операцията може да се провали за втори път за по- малко от двайсет и четири часа.
ZEUS
Всичко бе въпрос на минути.
След последното сканиране на „окото“, когато над Южна Франция бе паднала вече нощ, мощният Zeus започна да бълва първите видими резултати от Операция Шарпантие. Този компютър, носещ името на всемогъщия бог на Олимп, извършваше няколко милиона операции в секунда и имаше честта да е единственото европейско оборудване, способно да превърне електронните импулси, изпратени от геостационарните сателити, в ясни изображения.
И така, една след друга снимките, направени по вертикалата на Дижон, Байо, Еврьо, Шартр, Амиен, Реймс и Париж — в този ред, — започнаха бавно да се появяват на мониторите и да се оформят върху карта от пиксели с големина почти половин метър страната.
Мишел Темоен чакаше.
Инженерът приглади мустаци, щом видя, че първата снимка е вече готова; въздъхна, сякаш от това зависеше животът му, и въоръжен със силна лупа, се наведе над нея да огледа релефа на терена. Без съмнение това беше Дижон. Но и онази „грешка“, от която толкова се боеше, беше там.
Всъщност доста пиксели в изображението се появяваха, кой знае защо, в бяло. Просто така, сякаш на това място земята се бе изпарила.
Темоен подозираше най-лошото.
Една след друга аномалиите започнаха да се появяват периодично в различни параметри, с различни очертания и в следващите изображения. Инженерът не можеше да си обясни причината за подобна „дупка“. Сякаш малък ескадрон от black holes11 бе погълнал каквото и да е
