имало в тези координати, които при всички случаи представляваха пояси от повърхността с големина не повече от хиляда квадратни метра.
Zeus даде звуков сигнал.
Седемте странни сивкави петна с неопределени очертания се бяха появили за втори път върху всеки от фотографираните градове.
Всъщност да се говори за петна бе твърде силно казано. По-скоро ставаше въпрос за съвсем малки, подредени една до друга хоризонтални черти, закриващи онова, което беше отдолу. Погледнато хладнокръвно, сякаш някаква „контраемисия“ бе успяла да блокира зеницата на електронното око на ERS-1, да разфокусира картината и да пропусне точно тази част от географската информация.
Това обяснение не беше съвсем научно — вярно е — и от чисто техническа гледна точка нямаше никакъв смисъл. И най-лошото бе, че Темоен го знаеше.
Всичко беше така, както му бяха описали. Река Евре, тиха и кристално чиста, плискаше леко води в каменния канал, по който я бяха отбили, безучастна към наплива от поклонници, вдъхващ живот на безбройните ханове и гостилници в района. На изток, точно след Порт дьо Гийом, над тихите й води се издигаше красив мост, водещ към Опито — двуетажна странноприемница, строена от бенедиктинците, да дава подслон и храна на духовниците от техния орден, пристигнали тук. И над всичко това, запълвайки голяма част от обозримия хоризонт на града — хълмът. Величествено възвишение, заобиколено от безброй малки къщички, разположени в низ от концентрични кръгове, пресичащи се около масивния храм, където се съхраняваха мощите на свети Любен.
Нямаше нужда да питат. Поели по единствената павирана улица на града, щяха да стигнат, волю- неволю, до мястото, към което се бяха запътили.
Беше обикновен делничен ден в Шартр. Пазарът за животни в сряда гъмжеше от хора, дошли от цялото плато Бос да си набавят всичко необходимо за зимата. Рождество Христово наближаваше. Кози, овце, някоя и друга крава, магарета и най-вече прасенца бяха струпали зад временните дървени заграждения по павирания централен площад. Сърцето на града тънеше в оглушителна врява и в киселата миризма на тор.
Жан от Авалон не обърна внимание на тълпата. Следван от Филип, младия си оръженосец, който бе нарамил шлема, бойната ризница, раменната броня и железните ботуши на своя господар, той си проправи път сред търговците и подкани кортежа, който водеше, да се изравни с него. Това бе малка група от петима бели монаси, тръгнали точно преди седмица от абатството в Клерво, които със светлите си дрехи се открояваха на заобикалящия ги мръсен фон.
Единият от тях, слабоват и мършав, с издължено лице, рядка брада и изпъкнали очи, разбра мигом знаците на рицаря. Направи една-две големи крачки пред групата и като свали пътьом качулката от бръснатата си глава, се обърна някак тържествено към рицаря.
— Свършихте добра работа, Жан от Авалон — рече му. — И нека нашият Господ Бог Исус Христос ви дари с безкрайната си милост.
— Просто изпълних обета си за послушание, отче Бернар — отвърна той, следейки изпод око простолюдието, което започваше да се сбира край тях. — А сега ми кажете каква мисия ще ми възложите и аз ще я изпълня с радост.
— Достатъчно е да знам, че сте наблизо и бдите над нас с оръжие в ръка — каза монахът. — Шартр е свято място и тук ще имаме нужда повече от ума ви, отколкото от вашия меч.
Без да иска, Бернар дьо ла Фонтен, абат на процъфтяващия цистерциански манастир в Клерво, напомни на рицаря истинската цел на това пътуване. Всъщност те бяха поели по тежкия път за Оксер и Орлеан не само за да се срещнат с епископ Бертран. Абатът, мъж с остър ум, отдаден с невиждана страст на вярата, искаше да се увери и дали този хълм е мястото, което търсеше от месеци. Откакто рицарят от Авалон отиде в манастира му, Бернар не бе преставал да мисли за странните неща, преживени от граф Хуго и хората му, и за това как би могъл да овладее този източник на огромна сила, на който, както изглежда, се бяха натъкнали в Светите места. Дали това беше Дяволът? „Може би“, отговаряше си. Човекът, чийто девиз беше прочутата фраза Regnum Dei intra nos est („Божието царство е в нас самите“), смяташе, че същото се отнася и за Дявола, следователно за събитията, случили се в Йерусалим — толкова очевидни и така осезаеми, — трябваше непременно да има някакво „очевидно“ обяснение.
Но още повече го тревожеше нещо друго: той знаеше, че срокът, в който „ключът“ към Божията стълба — появила се неотдавна по думите на Жан от Авалон в подземието на Скалата — трябваше да бъде донесен от Йерусалим, вече изтичаше. А най-трудно му беше да реши къде да положи тази реликва. Дали Шартр щеше да се окаже подходящото място?
Както очакваше, малка група духовници посрещна прочутия Бернар в църквата на абатството. Начело бе епископ Бертран, мъж с голям корем и добре подстригана коса, който носеше тънка червена мантия с вплетени златисти филиграни. До него неколцина „черни монаси“ от Клюни, всичките пращящи от здраве, наблюдаваха подозрително този „орляк мистици, умиращи от глад“.
Представянето продължи точно колкото трябваше. Когато и двете делегации се озоваха под северния портик на църквата — украсен с грубовати изображения на дванайсетте апостоли, пребоядисани в ярки цветове, — водачите им се целунаха по страните и се отправиха навътре в храма да разговарят насаме. Никой от двамата не желаеше да се впуска във вечния спор за бедна или богата Църква, така че, притулени в сенките на храма, те поведоха разговор като съмишленици, както подобаваше в случая.
— Благодаря на Господа, че дойдохте, отец Бернар. Притворната усмивка по руменото лице на епископа изчезна още щом той обърна гръб на свитата си.
— Когато вашият пратеник ни извести вчера, че идвате в града, наистина повярвах, че молитвите ми са чути.
Отец Бернар се намръщи.
— И каква е причината за безпокойството ви? Не смятах, че ще отстъпите така бързо пред цистерцианския идеал.
— О, не, не — побърза да отвърне епископът. — Но макар да не споделям аскетичните ви възгледи, признавам, че монасите ви имат повече опит в духовните дела, а в момента ме занимава точно такова.
— Щом казвате.
— Миналата седмица — обясни Бертран — от криптата на Света Богородица, на същата тази църква, изчезна майсторът, когото бяхме наели за ремонта. Всичко беше повече от странно. В началото помислихме, че е отвлечен, но само преди два дена клетникът се появи на същото място, откъдето изчезна, и то, когато храмът бе затворен отвсякъде!
— Значи се е върнал.
— И така може да се каже. Помислихме, че е дяволска работа. Какво друго? Защото иначе не разбирам как ще се промъкне в криптата, без да разбие вратата. Беше невредима! Но най-лошото е, че се появи с помрачен разсъдък и не можахме да разберем почти нищо за това изчезване.
— С помрачен разсъдък ли казвате?
Епископът вдигна поглед към свода на църквата, сякаш търсеше по-солидни аргументи.
— Всъщност — поколеба се той — бръщолевеше за някакъв ангел, който го вдигнал във висинето и му показал, по думите му, колко много са небесните сфери там. Твърдеше упорито, че небесните светила са подредени в гигантски механизъм, че всички били свързани и цялото колело се движело благодарение на безкрайната Божия мъдрост. Изломоти нещо и за Неговата воля, за това, че онуй, което е на небето, трябва да бъде сторено от хората и на земята. Разбирате ли нещо?
— Наистина ли каза така? — Изпъкналите очи на Бернар блеснаха от възбуда. — А нещо друго?
— В интерес на истината — не. Някаква странна треска, която не можахме да овладеем навреме, го повали и той се помина вчера следобед в страшен делириум. За щастие малко след това приехме легата, който ни съобщи за вашето пристигане, и благодарихме на Бога, че ни провежда такъв пратеник да разгадае тази мистерия.
