знаем дали отец Корсо се е самоубил, или са го убили. Разбираш ли ме?
— Напълно. Откъде смятате, че трябва да започна да търся?
— Иди утре в студиата, които „свети Матей“ имаше в Радио Ватикана. През последната година той работеше там. Всъщност… — Шидив погледна бенедиктинеца с любопитство …имаш ли къде да спиш в Рим?
Балди поклати отрицателно глава.
— Близо до Колизеума се намира пансионът за пилигрими на сестрите от Ордена на Непорочното зачатие. На Виа Биксио. Питай за сестра Микаела, тя ще те подслони за няколко дена. И рано сутринта, много рано, иди в Радио Ватикана. Там ще питаш за помощника на отец Корсо.
— Как се казва? — Балди зададе този последен въпрос, благодарен наистина за помощта на стария си приятел.
— Доктор Алберто — отвърна Шидив. — Макар че всъщност името му е Албърт Феръл. Специален агент Албърт Феръл.
ГЛАВА 25
Мисия „Сан Антонио“
На по-малко от един час път от мястото, където се намираше експедицията на отец Переа, под две внушителни варосани кули от кирпич, отец Хуан де Салас слушаше внимателно онуй, което индианецът Пентива имаше да му каже. Отец Хуан беше старец с буден ум, самотен мисионер, когото наричаха аделантадо16, защото се бе установил в незавоювани земи. В селището тачеха Пентива, „този, който рисува маски“. Беше известен като магьосник и откакто Салас бе дошъл в тази далечна мисия преди седемнайсет години, се опитваше да го спечели, канейки го да си поделят властта над местните хора. „На свещеника — казваше той — се полага да цери душите, а на него — телата“. Пентива беше шаман, „лечител“.
Отец Хуан реши да го приеме в скромната сакристия на църквата си. Индианецът искаше да го осведоми за нещо „много важно“.
— Снощи сънувах.
Седнал на земята с кръстосани крака, индианецът бе, както винаги, лаконичен. Беше научил набързо езика на испанците, но когато искаше, се изразяваше с учудваща лекота.
— И какво?
— Снощи се събудих в полунощ и си спомних какво съм чувал от дядо ми, а той от своя дядо преди много години. И тогава разбрах, че трябва да ви го разкажа колкото може по-бързо.
Шаманът съпроводи тези две изречения с красноречиви жестове, сякаш искаше да подкрепи мислите си.
— Моите предци ми казаха, че преди да дойдат испанците, един ден жителите на Теночтитлан посрещнали много странен човек.
— Пак някоя от твоите истории ли ще ми разказваш, Пентива?
Шаманът не се смути. И все едно не бе чул отец Салас, продължи:
— Имал голяма червена брада и дълго тъжно лице. Дрехите му стигали до нозете и се представил на властите за пратеник на „сина на Слънцето“. Предсказал им, че краят на империята им е близък, че идва друга, от много далече, и техните кръвожадни богове ще залязат…
— Защо е всичко това, Пентива?
Строгите очи на свещеника, обрамчени от бръчки, които говореха за мъдростта му, го накараха да не извърта повече.
— Добре, отче. И моят народ получи същия знак.
— За какво ми говориш?
— За нещо, за което нито един мъж от племето ми няма да посмее да ви каже. И то от страх. Но ви давам дума, че и ние бяхме посетени от една „дъщеря на Слънцето“. Беше красива като луната и говореше така, че всички да я разберат…
— Тук ли? В Ислета?
Отец Салас, който бе кръстил Пентива със собствените си ръце, не можеше да се съвземе от изненадата.
— Защо се учудвате? Тези земи принадлежаха на духовете на нашите предци; те бдяха над тях и ги пазеха, та един ден да ги наследим. А после този свещен ред бе нарушен с идването на пратениците на Кастилия и ние загубихме единственото, което имахме.
— Защо ми казваш това сега, Пентива?
— Много просто, отче. Народът ми винаги е разчитал на защитата на тези духове. На тези сини същества, с цвета на небето, които се грижат за нашето благо и които още се появяват из прериите или в сънищата ни и ни предупреждават за предстоящи беди.
Отец Хуан подръпна брадата си, замислен над думите на индианеца.
— Но това е дело на ангелите хранители, синко — промълви накрая. — Те се явяват на хората, както онзи, дето се яви на Мария, преди тя да зачене Исус, и им съобщават неща, които има да стават… Дали тази „дъщеря на Слънцето“, която сте видели, не е някой ангел хранител?
Тогава шаманът впи поглед в отеца.
— Отче — рече той, — видях я пак.
— Кого? „Дъщерята на Слънцето“ ли?
Пентива кимна.
— И тя ми съобщи за пристигането на хора като вас. Ще дойдат по това време на годината. Мъже в дълги одежди, като на дошлия в Теночтитлан, и с дълги бради като вашата.
— Някой друг видя ли я, синко?
— Ако искате, не ми вярвайте. Но помнете новината.
— Ти сънува ли я?
— Да.
— А сънищата ти винаги ли се сбъдват?
Индианецът кимна отново.
— И защо е този страх от пристигането на нови мисионери? Би трябвало да се радваш, че…
— Животът ни се промени доста, откакто дойдохте вие. Разбирате, нали? Видяхме как наказват обвинените в магьосничество или онези, които още вярват в древните богове. Изгорихте маските на нашите качинас. Други ваши братя измъчваха дори жени и старци в Санта Фе и в земите на юг. И всичко в името на вашата нова вяра.
Гневен блясък припламна в очите на Пентива. Свещеникът потръпна.
— Долавям омраза в думите ти. Наистина я усещам. Никога не съм се отнасял зле с теб.
— Аз ви уважавам, отче. Затуй искам да знаете, че когато тези хора дойдат, народът ни няма да каже нищо. Няма да рискува да му се случи онова, което очаква хората, дето не вярват в белия Господ…
— Ако все пак дойдат — отбеляза Салас, замислен.
— Ще дойдат, отче. И то много скоро.
ГЛАВА 26
Тази нощ Дженифър заспа, държейки една стара снимка на баба си Анкти. Сама бе написала в единия ъгъл годината 1920-а. Беше странна снимка. Усмихната, младолика, с черни очи, които сякаш виждаха извън снимката, баба й бе протегнала голите си ръце към фотографа. Носеше красива рокля на цветя, а косата й беше прибрана в две дебели плитки.
Трудно можеше да се каже къде е снимана. Изглежда, беше в някаква индианска мисия. Може би в Ню Мексико. Бялата кирпичена постройка в дъното й се струваше смътно позната. Но това, което накара най- вече Дженифър да се замисли, беше петното, което баба й имаше върху лявата си предмишница.
