Приличаше на хематом. Или на изгорено. Но имаше формата на роза. Съвсем същият белег по рождение, който тя имаше на същото място.
— И ти го имаш. — Гласът на баба й оживя за секунди в съзнанието й. — Ти си една от нас, скъпа.
Беше същият белег, който бе видяла върху предмишницата на Сакмо в нощта, когато го сънува. „Един от нас?“
В полунощ, със смътното желание да потърси отговори на всичко това, Дженифър се отпусна и заспа отново. Зави се на големия диван на задната веранда и там, обвеяна от топлия бриз на близкия плаж Венис, се унесе. Искаше да отиде в земите на своите предци.
Вече беше сигурна, че това е съдба. И нищо друго.
ГЛАВА 27
Отец Салас никога не бе ставал свидетел на толкова бързото сбъдване на едно пророчество. Защото Пентива едва бе излязъл от сакристията, когато група деца нахлу презглава при отеца. Развълнувани, те го наобиколиха и го задърпаха за дрехите навън.
— Имаме гости. Имаме гости — викаха радостно.
Отец Хуан ги галеше по главата, мъчейки се да запази равновесие. Много от тях бяха негови ученици. Беше ги научил да говорят испански и доволен, виждаше как те растат в лоното на новата вяра.
— Гости ли? Какви гости? — запита той, заинтригуван.
— Много са! И питат за вас! — отвърна най-голямото от тях.
Преди да успее да им зададе друг въпрос, отец Салас бе прекрачил вече прага на мисията. Светлината го заслепи. Когато очите му най-сетне привикнаха със слънцето по пладне, той се вцепени. Пред вратата на църквата се беше спряла група от единайсет духовници от Ордена на свети Франциск, с побелели от праха в пустинята коси и бради. Смълчани. Сякаш току-що дошли от отвъдното.
— Отец Салас?
Старият отец Хуан не отговори. Гласът му бе секнал.
— Казвам се отец Естебан де Переа — продължи онзи, който водеше групата. — Аз съм бъдещият пазител на тези земи и следователно приемник на отец Алонсо де Бенавидес. И бих искал… — поколеба се той — …да ви помоля от негово име да ни приемете в святия си дом.
Отец Хуан, все още занемял от почуда, го изгледа от горе до долу.
— Какво ви е, отче?
— Нищо ми няма — рече най-сетне той. — Просто не очаквах да видя толкова братя наведнъж. От години не ми идват гости…
— Е, ние го направихме — усмихна се инквизиторът.
— Но какво правите тук, братя? — реагира най-сетне отец Салас, тръскайки глава в недоумение.
— Преди три месеца пристигнах в Санта Фе, придружен от двайсет и девет свещеници от нашия орден.
— Двайсет и девет?
— Да — потвърди гордо отец Естебан. — Изпрати ни лично крал дон Филип IV. Той желае да подсили връзките с местните хора в Ню Мексико, впечатлен от добрата ви работа.
Отецът ги изгледа внимателно.
— Но защо никой не ми съобщи за посещението ви?
— Защото това не е пасторско посещение, отче. Още не съм поел поста и има доста време дотогава.
— Добре — въздъхна старецът. — Вие, отче, и свещениците, които ви придружават, можете да останете в тази мисия колкото пожелаете. Не мога да ви предложа много удобства, но престоят ви ще бъде повод за радост за християните от селото.
— Много ли сте?
— Много. Толкова, че смятам, че Негово величество ще си загуби напразно и времето, и парите, ако иска да покръства още индианци. Всички са приели вярата в нашия Исус Христос.
— Всички ли?
— Да — потвърди отец Салас, поглаждайки все още в недоумение голото си теме. — Но заповядайте да си починете от дългото пътуване.
Естебан де Переа и духовниците му го последваха вътре в мисията. Те прекосиха голямата кирпичена църква, която индианците бяха издигнали преди години, и минаха по тесния коридор до главния олтар. Отец Хуан де Салас им обясни, че при нападения тези стаи са използвани за хамбар, защото освен Божи дом, постройката е и здрава крепост. Беше построена със стени, дебели три метра; нямаше прозорци, а в кораба й можеха да се подслонят повече от петстотин души. Предупреди ги също така да внимават къде стъпват, като излязат на малкия двор между петте стаи в мисията, защото единственият кладенец с питейна вода в селото е покрит със стари дъски.
— Индианците — обясни отец Салас — предпочитат да черпят вода направо от реката, но по време на обсада могат да се снабдяват оттук и да издържат на всяко нападение.
Това обяснение за защитната роля на мисията накара отците да се заинтересуват от сигурността в района.
— Често ли ви нападат, отче? — попита го един от свещениците.
— О, моля ви! Няма от какво да се боите! — рече безгрижно старецът, вдигайки ръце към небето. — Не виждате ли колко добре се справям тук сам?
Свещениците се засмяха.
— Освен това апачите отдавна не ни нападат вече. Сушата ги прогони далече оттук.
— Но всеки момент могат да се върнат, нали? — обади се отец Естебан, който не пропускаше нито една подробност от уредбата на мястото.
— Естествено. Затова селото поддържа в идеално състояние църквата. Това им гарантира живота.
Отец Салас им показа къде могат да се почистят от праха след дългия път и ги покани да отидат при него после, за да отслужат вечернята. В прерията шест следобед беше вече късен час. След туй се поклони, слагайки край на разговора, и излезе от църквата.
Аделантадо Салас имаше нужда да помисли над разкритията на индианеца Пентива. И то бързо.
Как го бе направил? Как Пентива бе успял да предскаже събитията? Може би някой го бе предупредил за пристигането на отец Переа? И дали бяха верни страховете му, че новопристигналият смята да изкопчи от тях тайната за появлението на тази странна „дъщеря на Слънцето“, за която му бе говорил?
Отец Хуан вървя известно време под сянката на хвойните. В горещите следобеди често подремваше там, край реката. Понякога четеше откъси от Новия завет. Друг път преглеждаше на прохлада писмата си или пасторските си доклади. Но този следобед беше различно.
— Отец Хуан! Тук ли сте!…
Старецът, вглъбен в мислите си, не знаеше, че от известно време инквизиторът го търсеше из цялата мисия.
— Обичам да идвам тук и да говоря с Господа, отец Естебан. Това място е спокойно и тук проблемите се решават по-лесно… — Гласът на отец Хуан прозвуча уморено.
— Проблеми ли? Надявам се, че не ви създаваме някакви неудобства, нали?
— Не, не. Моля ви. Нищо подобно. Искате ли да повървите с мен?
Естебан де Переа се съгласи. И двамата се поглеждаха скришом под дебелите сенки край Рио Гранде, обмисляйки как да започнат този разговор.
— Значи сте дошли да заместите отец Алонсо де Бенавидес… — започна пръв Салас.
— Изпълнявам само заръките на нашия архиепископ, отче. Моля се всеки ден на Дева Мария да ми помогне да поема скоро задълженията си, преди да дойде зимата.
— Кажете ми — продължи загадъчно старият свещеник, — някаква специална причина ли ви доведе в тази мисия?
Инквизиторът се поколеба.
— В известен смисъл — да.
— В известен смисъл ли?
