— Не смятах да говоря за това, но като се има предвид, че сте единственият стар християнин, който може да ми помогне тук, нямам друг изход. Вижте, монсеньор Мансо-и-Сунига ми възложи една задача в Мексико и не знам откъде да започна…
— Слушам ви.
Естебан де Переа придоби вид, сякаш щеше да каже нещо поверително. Докато вървяха по брега, той му обясни, че това, което ще му довери, не го знаят в детайли дори отците, които го придружават.
— Преди да тръгна — продължи той, — архиепископът ме запозна с някои слухове, свързани с масовото покръстване на индианците в тези райони. Обясни ми, че зад този голям интерес към вярата, изглежда, се крият свръхестествени сили. Сили, убедили местните жители да ни поверят душите си. Вярно ли е това?
— А вие, отче, защо се интересувате от някакви клюки?
— Много добре знаете, че в Инквизицията сме чувствителни към всичко, свързано със свръхестественото. Монсеньор Мансо трябваше да действа много внимателно в град Мексико, когато отвсякъде започнаха да идват индианци, които твърдяха, че отново са видели Девата от Гуадалупе…
— И вие им вярвате?
— В никакъв случай, отче.
— Смятате, че тук може да се е случило същото ли?
— Не знам. Но все пак ще се съгласите, че такива твърдения в устата на съвсем наскоро покръстени хора будят подозрения. Длъжен съм да проверя.
Отец Хуан де Салас взе ръката на инквизитора и я стисна в своите.
— Животът в тази пустиня е тежък, в него няма място за фантазии — рече той. — Не мога да ви кажа, че съм видял някакво свръхестествено явление, защото бих излъгал, но трябва да знаете, че може би съм най-неподходящият за това от всички, които живеем в Ислета.
— Какво искате да кажете, отче?
— Ами че благодарение на Бога вече съм осенен от вярата. Но за индианците този дар е нещо ново. И ако са видели или чули нещо, което ги е накарало да поискат да ги покръстя, слава на Всевишния! На мен ми стига това, че печеля душите, и не търся причините за покръстването им. Разбирате ли ме всъщност?
Отецът ветеран се спря за миг да покаже нещо на госта си. От брега се откриваше красива гледка към мисията. В подножието й бяха скупчени стотина кирпичени къщи. Всички бяха украсени с малки дървени кръстове, подобни на двете железни разпятия върху църковните кули. Според отец Салас, те показваха колко добри християни са тези хора.
— Това е много добре, отец Хуан — промълви инквизиторът, — но моята цел е да открия причините за масовото им покръстване. Разберете, че в Мексико са много чувствителни към този въпрос…
— Естествено.
Пентива беше прав и това накара отец Салас да изтръпне. Трябваше ли да сподели онова, което индианецът му бе казал за „синята светкавица“? И защо?, замисли се той. Нима после някой индианец щеше да потвърди тази история? Не. По-разумно бе да премълчи.
— Добре — въздъхна отец Естебан. — Кажете ми за броя на покръстените в района. Толкова голям ли е, колкото се говори?
— Не бих могъл да кажа точно. Още не съм сложил в ред кръщелните книги. Но броят е от осем хиляди души, покръстени през 1608 година, до почти осемдесет хиляди до ден днешен… — Отец Салас снижи глас. — Имайте предвид, че миналата година самият архиепископ на Мексико пожела да се създаде Хранилище на кръщението „Свети Павел“, за да можем да водим по-точен отчет на новите християни.
Естебан де Переа знаеше този факт. Беше запомнил това име заради все по-разпространеното мнение, че покръстването по Рио Гранде — като извършеното от самия свети Павел в евангелията — е станало с помощта на някаква чудотворна намеса.
— Да — съгласи се инквизиторът. — Но тези резултати не ви ли се струват твърде големи за малобройната работна ръка, с която разполагат християните?
Този циничен коментар прозвуча почти като подигравка.
— Големи ли? В никакъв случай, отче Естебан! Тук става нещо прекрасно, почти божествено. Че кой може да знае Божиите промисли? Откакто построихме мисията и новината за пристигането ни се разнесе, нямаше нужда да си правя труда да ходя с Евангелието при тези хора; те сами дойдоха при мен и ме помолиха да ги науча на словото Божие. Вижте резултата!
— Но кажете ми, отче Салас, на какво смятате, че се дължи интересът на тези индианци към нашата вяра, когато само на стотина левги по на запад други местни жители преследват и избиват нашите братя?
Естебан де Переа се опитваше да го предизвика. И успя. Старецът, почервенял като глина, си пое на два пъти дъх, преди да отговори:
— В началото помислих, че индианците идват в тази мисия да търсят сигурност. Преди да дойдем, мирните племена тива и томпиро са били нападани от апачите. Затуй погрешно сметнах, че като ги пусна да се настанят край църквата, ще се чувстват на сигурно място. От време на време керваните ни оставяха по двама-трима въоръжени войници, които щяха да ги защитават.
— „Погрешно“ ли казахте?
— Да. Това беше грешка, достойна за съжаление. Бях толкова зает да уча първите прииждащи индианци, че не обърнах внимание на разказите им. Те говореха за гласове, отекващи в каньоните, за странни светлини по бреговете на реките, които им повелявали да напуснат селищата си. За чудеса, отче.
— За гласове ли? Не ви ли казаха нещо повече за тях? — Отец Естебан се помъчи да прикрие интереса си.
— Нали ви казах, че не обърнах внимание на приказките им.
— А смятате ли, че бих могъл да разпитам някого, който е чул тези гласове? Това ще ни помогне да изясним нещата.
Старецът си спомни отново думите на Пентива.
— Не, отче. Не мисля.
Отец Естебан го изгледа, изненадан.
— Индианците са много предпазливи, когато говорят за вярванията си. Смятат, че ще им ги отнемем в името на Исус Христос. Въпреки че — рече накрая отец Хуан — може би ще изкопчите нещо, ако използвате някоя от стратегиите си. Но бъдете добър с тях. Тук още не знаят какво е Светата инквизиция.
— Ще бъда, слава на Бога.
ГЛАВА 28
В понеделник, 15 април 1991 година, Карлос се беше възстановил вече от пътуването до Агреда в планината Камерос. Щом напусна манастира „Консепсион“, се върна бързо в Мадрид. Емоциите му дойдоха в повече. Твърде много съвпадения за едно пътуване само от двайсет и четири часа. Остави Хема направо в дома му в предградието Карабанчел и се отправи към апартамента си близо до Ескориал, където спа като ленивец до късно сутринта на другия ден.
Имаше нужда.
Журналистът си бе тръгнал от Агреда с особено чувство, което не го напускаше. Може би беше впечатлен от образа на сестра Мария Хесус. А преди да се сбогува със сестрите Ана Мария и Мария Маргарита, неочаквано се натъкна на още една, последна находка. В църквата, до главния олтар, на три крачки от приемната, където се проведе срещата, лежеше непокътнато тялото на „монахинята пътешественица“. Беше там от три века. Спокойно. Безжизнено. С лице, покрито с восъчна маска, и с мумифицирани ръце, скрити в ръкавите на одеждите й. И с все същата синя пелерина, с която бе станала известна. Карлос едва не падна. Изобщо не бе очаквал, че ще застане лице в лице с такова доказателство от XVII век. Но то беше там. На показ.
Как нямаше да има нужда да подреди мислите си?
Една от тях го терзаеше и не му даваше мира: странното убеждение, че Хема беше прав, когато му говореше за съдбата. Нима тя не го „беше водила“ през планината Камерос към Агреда? Нима не го беше отвела до вратите на манастира, основан от сестра Мария Хесус де Агреда преди триста години? Ами ако
