— Разбирам — овладя се той. — И какво знаете вие за „четиримата евангелисти“?

— Не много, наистина. Само това, че ръководехте същия брой елитни екипи, които се опитваха да преодолеят бариерата на времето с донякъде еретични техники, някои, от които почти паранормални.

— Значи знаете повече от много хора във Ватикана.

— Ще го приема като комплимент, отче Балди. Всъщност — добави той малко мрачно — точно преди да дойдете, ми позвъни кардинал Шидив да ме предупреди за посещението ви.

Свещеникът долови, че ил доторе ще каже още нещо.

— И какво? — насърчи го той да продължи.

— Получил е доклада за аутопсията на отец Корсо и ме помоли да ви съобщя заключението. Кардиналът смята, че ще искате да го узнаете колкото може по-скоро.

Балди кимна.

— Луиджи Корсо е починал от фрактура на врата, отче, вследствие падането му от прозореца на четвъртия етаж. Паднал е на главата си. Първият шиен прешлен е проникнал през тилния отвор в черепната кухина и го е убил. Но предварителният анализ — продължи той — показва още нещо.

— Още нещо ли?

— Да. Отец Корсо е страдал от язва, причинена от стрес. В стомаха му са открити характерните за тази болест ранички.

— Какво значи това?

— Много просто. Както изглежда, преди да умре, отецът е преживял силен стрес. Съдебният лекар бил почти сигурен, че силно вълнение го е накарало да се хвърли от прозореца. Но искал да провери дали нивото на адреналина му е било над нормата, преди отецът да се хвърли. А това ще отнеме известно време — добави той.

— И на какво може да се дължи това силно вълнение?

Като добър военен Албърт Феръл беше свикнал на подобни въпроси. Вече трябваше да отговаря на някои от тях, когато карабинерите го разпитваха преди час-два. Точно те му казаха онова, което сега щеше да съобщи на отец Балди, който приемаше невъзмутимо обясненията му.

— Както изглежда, според портиера на пансиона „Санта Джема“, някой е посетил Корсо точно преди да почине. Била е жена.

— Жена ли?

— И то хубава. Портиерът я описал като висока, слаба, с черна коса и светли очи. Но това, което привлякло вниманието му, били скъпите червени мокасини, които носела. Били маркови. Много скъпи. Както изглежда, тази дама останала при отец Корсо към четирийсет минути и си тръгнала четвърт час преди той да се хвърли от прозореца.

— Добре… — промълви Балди. — Това ни показва кой е откраднал архивите му.

— Нима? — пошегува се докторът. — Да не би да познавате тази жена, отче?

ГЛАВА 39

На другия ден призори по източния склон на планината Мансано беше влажно. Лагерът на Сакмо се намираше на югоизток, на по-малко от осем левги от полите й. С първите слънчеви лъчи индианците бяха прибрали вече почти всичките си вещи и бяха заровили жарта от предната нощ.

Докато те събираха последните колчета, францисканците се бяха оттеглили да благодарят на Бога за наближаващата жътва на техните души. Те знаеха, че тя невинаги е била така лека и че настъплението на Църквата в Америка е обляно в кръв. Но дори в този момент духовниците не успяха да останат нито за миг сами с Всевишния. Някои от старците хумани се присъединиха към молитвите им почти крадешком; превиха колене до тях и целунаха кръстовете, които висяха на вратовете им, като да бяха „стари християни“.

Това бе поредната изненада. Поредното доказателство, че не може да става въпрос за някакво недоразумение, а за Божия промисъл. И така, щом приключиха с молитвите, към третия час експедицията пое отново на път към Гран Кивира.

Колкото по-ярка ставаше светлината на първите лъчи, пейзажът постепенно се променяше. От солените лагуни групата се насочи към меките хълмове на юг. Всички те бяха изпъстрени с шубраци, които привлякоха вниманието на индианците. Бяха храсти с месести продълговати игли, които те късаха внимателно, за да ги ядат в кивите си, както се разбра по-късно. Защото в тази пустиня всяка тревичка служеше за нещо, било то в обредите или в бита им.

Брат Хуан искаше да разбере нещо повече за мястото, където отиваха. По пътя той тръгна със стареца, който вървеше най-отзад, за да го разпита.

— Ах, отче! — възкликна индианецът. — Нашето село е единственото в района, строено от камък. Когато бях много малък, при нас дойдоха за пръв път Кастилиите и още тогава се изненадаха, като видяха къщите ни.

— Кастилиите ли?

— Да. Казаха ни, че това е името на народа им. Обясниха също, че са дошли да търсят седем града от злато, които никой от нас не бе виждал. Но не останаха дълго при нас… Не търсеха нас — засмя се той.

— Трябва да е бил Васкес де Коронадо.

— Не помня името му, отче. Но предците ни, по-стари и по-мъдри от мен, говореха за дързостта им и за страшната им армия. Носели блестящи черупки, като скорпионите, и били още по-отровни от тях.

— Ние не сме такива.

— Ще видим, отче.

На единайсетия ден от прехода (и втория ден от срещата със старите хумани) групата на Сакмо беше вече много близо до крайната цел. Всички изглеждаха доволни, сякаш несгодите по пътя не им се бяха отразили. Затова, когато най-сетне зърнаха очертанията на къщите си, изсечени в скалата, а на хоризонта зад тях — тъмния прорез на Каньона на змията, сърцата им се изпълниха с радост.

Но имаше и нещо, което все пак стресна отците.

Там, в началото на селището, се бяха събрали и ги чакаха към петстотин души, а може би и повече, почти всичките млади жени с децата си. Пред тях две старици държаха голям дървен кръст, вързан с конопено въже и с венец от цветя. Кръстът, висок като бор, се поклащаше като на шествие по време на Страстната седмица.

Сакмо, който вървеше начело, отстъпи назад към францисканците и им пошепна:

— Сигурно са жени овактли, от племето на Разпръснатите камъни. Някои от тях също са виждали Синята дама в окрайнините на селото.

Брат Хуан отправи към него въпросителен поглед, но индианецът, неразбрал съмненията му, продължи:

— Откакто Жената от пустинята дойде при нас, много майки говориха с нея. И макар че не им е позволено да ядат от свещените гъби, които помагат за връзката с духовете, те се срещнаха с нея много лесно…

— Те ли? Кои?

— Вижте, отче, погледнете двете старици, които държат кръста.

— Виждам ги.

— Когато срещнаха за пръв път Жената от пустинята, те я нарекоха Сакуасоу, което значи „качина на Синята звезда“. По-късно, когато започнаха да предвиждат появленията й, помислиха, че е Майка на царевицата. Един дух. Сега вече никой не знае какво мислят.

— Момент… Могат да предвиждат появите й?

— Да. Жените имат дарбата да виждат бъдещето. Не знаете ли? — Той направи пауза и добави: — Щом са тук, значи дамата ги е пратила. Да почакаме.

Когато водачките на племето на Разпръснатите камъни видяха двамата бели мъже, облечени така, както им бе описала Синята дама, започнаха да надават възгласи. Вдигнаха кръста над главите си и се приближиха към мястото, където бяха отците. Там, пред смаяните им очи, те се прекръстиха. А след туй едната от стариците помоли брат Диего да им покаже „книгата“.

— Книгата ли?

Вы читаете Синята дама
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату