такова умствено състояние, при което „душата“ му се отделя от тялото и полита свободно, където си поиска.
— И го наричате „сънуващ“?
— Идеята хрумна на една от последните ни сътруднички. Тя каза, че близките й я наричали така, и на нас ни хареса.
Балди не обърна внимание на тази подробност и продължи:
— Обяснете ми нещо повече за звуците, които използвате, доторе.
Свещеникът седна до един от компютрите и започна да пише нещо в малкия черен дневник, който извади от сутаната си. Албърт Феръл беше невъзмутим.
— Ами то е относително просто. Монро смяташе, че различните честоти на звуците, които е синтезирал, представляват нещо като самата същност на всяко от обичайните състояния на съзнанието ни: от нормалното будно състояние до осъзнатия сън, стреса и дори мистичния екстаз. Беше убеден, че ако успее да синтезира тези „същности“ и да ги предаде със слушалките на индивида, то неговият мозък ще се опита да имитира тези честоти и следователно пациентът ще потъне в състоянието, което ние желаем. Представяте ли си възможностите на подобно нещо? Всеки би могъл да промени настроението или убежденията ни просто като ни накара да чуем един звук!
— И… Успя ли? Успя ли да ги синтезира?
— Разбира се! Само за това би трябвало да му дадат Нобелова награда — отвърна той, подавайки на Балди една графика, която извади от близкото чекмедже. — Всеки от тези акустични „модели“, от тези „същности“, той нарече „фокус“ и ги обозначи с номер, който показва с каква интензивност действат на човешкия мозък.
— Като гама?
— Точно така. Като гама — повтори ил доторе. — Например той откри, че с „фокус 10“ може да постигне странно състояние на релаксация, при което умът на индивида е буден, но тялото му спи. „Същността“ беше един остър звук, с който се постига първоначална синхронизация между мозъчните полукълба и пациентът се подготвя да възприеме по-интензивни честоти. Тази синхронизация се извършва за три до пет минути и обикновено е съпътствана от странни, но безвредни усещания по тялото като частични парализи, гъдел или неконтролируемо треперене.
— Всички ли сеанси в „залата за сънуване“ започваха така?
— Всъщност да. Постепенно се преминаваше към „фокус 12“, при който се стимулират „полетите“ на съзнанието. Успявахме да постигнем „далечно виждане“ за предмети, места или хора; в началото ни интересуваше най-много контролът, защото това можеше да се приложи във военния шпионаж.
— И приложи ли се?
— С относителен успех. Но най-интересно беше, когато открихме ползата от други, no-висши „фокуси“.
— Други ли?
— Да, отче. Монро синтезира и звукове за „фокус 15“, с които можеше да доведе индивидите до „състояние извън времето“; по този начин съзнанието се отваря за информация, идваща както от подсъзнанието, така и от друг вид висши разуми.
Албърт Феръл изчака реакцията на събеседника си.
— Чували ли сте за ченълинг!26
— Да — смръщи вежди отецът, — това е още един продукт на течението Ню Ейдж. Псевдомистичен боклук, докторе. Изненадан съм, че вярвате на тези неща.
— Всъщност, отче, опитите за подобно отваряне на съзнанието са съвременната версия на разговорите на мистиците с Господ или с Богородица, или на гласовете, които е чувала света Жана д’Арк — каза в своя защита Албърт Феръл. — В древността се смятало, че това са ангелски гласове. Работата е там, че може би честоти от типа на „фокус 15“, несъзнателно закодирани в църковните песнопения, са предизвиквали такива състояния в миналото. Затова се заинтересувах от Хроновизията и от вашите изследвания, отче.
— И разбира се, трябва да предположа, че има и други „фокуси“…
— Разбира се, отче. Сега идва най-интересното.
Ил доторе седна срещу отец Балди, сякаш трябваше да го гледа право в очите, за да му каже онова, което искаше. Да привлече цялото му внимание.
— От всички „фокуси“, открити от Монро при опитите, най-голям интерес представляваха както за нас, така и за отец Корсо, онези, на които той даде номера 21 и 27. Първият предизвиква астрално раздвояване, а вторият позволява това раздвояване да става по желание. Но той подозираше, че съществува и по-висш „фокус“, който нарече Х и който би могъл да материализира раздвоената душа на мястото, където се намира, и да постигне нещо почти свръхестествено: човек да може да бъде физически на две места едновременно.
— Искал е да предизвика изкуствена билокация?
Балди престана да си води бележки и задавайки въпроса си, му отправи и леден поглед.
— Не. Нито Монро, нито ние открихме звука на тази „същност“. Но Корсо искаше да го постигне по друг начин. Той намери в архивите на Ватикана досието на някаква жена, която в средата на XVII век е успяла, както изглежда, да се материализира на хиляди километри разстояние. И му хрумна да прати някой от нашите „сънуващи“ в тази епоха, за да „открадне“ звука от нея.
— В коя епоха?
— 1629 година. В Ню Мексико. И знаете ли защо?
— Синята дама! — Сякаш светкавица прониза съзнанието на Балди.
— Добре, отче! — усмихна се доволно Феръл. — Виждам, че кардинал Шидив ви е информирал.
ГЛАВА 41
Лос Анджелис, Калифорния
— По дяволите! Съществува! Онзи проклет отец съществува, Дженифър!
Линда Мейърс беше развълнувана. Никога не я беше виждала такава. Държеше в ръка някакви бележки, написани с ужасен почерк, а лицето й сияеше триумфално. Дженифър бе пристигнала светкавично в кабинета й на улица „Бродуей“, след като тя й бе позвънила вкъщи. Обади й се, че открила нещо важно, но какво? Мейърс бе отказала категорично да говори за това по телефона.
— Нека ви обясня. — Тя си пое дъх и покани пациентката си да седне. — Никога не съм правила това преди, но рано тази сутрин реших да поговоря малко испански заради вашия случай. Нали знаете, мъжът ми все ме укорява, че не проявявам интерес към езика му. И днес, най-сетне, го направих.
— Да говорите испански ли? — запита Дженифър. Това беше най-абсурдното обяснение, което бе чувала някога.
— Мислех непрекъснато за сънищата ви. За това колко невероятно подробни са и колко конкретни факти има в тях. Така че, без да ви питам, се обадих на няколко места в Испания, за да проверя дали там някой знае нещо за това, което ми разказахте.
Дженифър занемя. Нейният психиатър проверяваше дали това, което тя сънуваше, е свързано с някакви исторически факти? Дали е реално?
— Първо позвъних в Кралската академия по история. Направих го много добре! Взех телефонния номер от посолството на Съединените щати в Мадрид. Най-после уроците ми по испански да послужат за нещо!
— Добре. И… какво ви казаха?
— Ами всъщност в Академията не можаха да ми кажат кой знае какво. Но ме посъветваха да се свържа с Националната библиотека. Като им казах, че се обаждам от посолството, бяха много любезни и ми дадоха телефона на директора.
— Така ли им казахте? Че се обаждате от посолството?
Усмивката на Линда Мейърс, с цвят на слонова кост, озари кабинета.
— Не ме гледайте така, Дженифър! Беше международен разговор! Не можех да говоря цял ден. Имах нужда от бърз отговор! Накрая се свързах с директора, много любезен човек.
