Младият сокол се заслуша в тишината.
— Но няма никаква светлина… — прошепна момичето.
— Да. Още не.
— Дали да не предупредим старците?
— И как ще им обясниш, че сме били тук?
Момичето млъкна. Само миг след това тишината на нощта щеше да бъде нарушена. Странно бръмчене се дочу от юг. Приближаваше бавно, но от вибрациите му затрепери цялата пустиня. Сякаш рояк скакалци кръжеше в клоните на близката хвойна, чакайки момента да ги нападне.
— Не мърдай, катеричке. Тук е!
Потънали в сумрака, двамата младежи се приближиха внимателно към мястото, откъдето идваше звукът.
— Колко странно — прошепна Масипа. — Не се вижда нищо.
— Сигурно…
Анкти не довърши изречението. Когато бяха само на десет крачки от дървото, поток светлина се спусна над него и те се вцепениха от изненада. Бръмченето тутакси стихна и този огнен водопад се раздвижи, описвайки малки кръгове около хвойната. Сякаш търсеше нещо. Или някого.
Младежите гледаха с възхита сцената, затаили дъх. Всичко стана за секунди. Ярката светлина престана да се сипе от небето. Смали се, но докато губеше сила и обем, последните й отблясъци започнаха да придобиват човешка форма. Първо се очерта главата, а след туй от последните й искри изникнаха ръце. снага, дълга дреха, крака и ходила. Поразени, бегълците паднаха на колене като пред чудо, с най-дълбоко преклонение.
И тогава чуха гласа:
— До-бре до-шли.
Беше дамата.
Гласът й прозвуча така, както го бяха описали воините, като странно съчетание между гръмотевица, песен на птица и повей на вятъра.
Нито Масипа, нито Анкти успяха да отговорят.
— Дой-дох при вас, защото знам, че вои-ните са дове-ли вече мъже-те, както заръчах…
Момчето хуман вдигна поглед към сияйната жена и се опита да каже нещо. Но не успя.
— Планът скоро ще се изпъл-ни — продължи тя. — Небес-ните хора, които ми съобща-ват как-во прави-те и ме водят тук всеки път, казаха, че сър-ца-та ви вече са гото-ви да при-емат семе-то на Истината.
Семето на Истината? Небесните хора? Какви бяха тия думи? Анкти и Масипа се хванаха за ръце. Странната реч на дамата постепенно навлизаше в ритъма на техния говор, като река, която намира руслото си след векове.
— Аз съм прате-ница на ново-то време — добави тя по-плавно. — Изпращат ме да ви съобщя, че идва нов свят. Тези, които ме доведоха, наблюда-ват отдавна вашите стъпки. Те могат да живеят сред вас, защото обликът им е човеш-ки, макар същността им да е безсмъртна. Те са анге-ли. Хора от плът и кръв, които ядоха с Аврам, бореха се с Яков и разговаряха с Мойсей.
Анкти и Масипа свиха рамене. Те не знаеха за какво им говори дамата. Но в миг си спомниха разказите на предците си за създаването на света, които те пък бяха научили от анасасите (древните) и от хопите (враговете). Младежите знаеха, че човечеството се появява по време на „първия свят“, който свършва с голяма огнена катастрофа, дала началото на още два свята. Дедите им разказваха, че в Каскара, по време на „третия свят“, боговете се скарали и повели битка за власт над хората. Качините — същества с човешки вид, дошли далеч отвъд звездите, се били едни срещу други. След това се появявали много рядко, но пак като мъже и жени от плът и кръв. И се заклели да се върнат едва в края на „четвъртия свят“ или в началото на „петия“, за да предупредят хората за наближаващата промяна.
Дали дамата не беше някоя от тях? Нима идваше да ги предупреди за края на света?
— Чуй-те ме — продължи Жената от пустинята. — Искам да ви пре-дам нещо за бели-те хора, с които ще се срещнете. То ще е доказател-ство за появлението ми. Каже-те им, че Небесната майка е с тях и че им заръч-ва да ви дадат водата на вечния живот.
— Но защо ние?… — рече глухо Анкти, смаяна от сияйната красота на жената.
— Запомне-те, водата на веч-ния живот.
— Защо ние? — повтори момичето.
— Защото има-те чисти сърца, Анкти.
Тогава гостенката вдигна ръце, сбра ги до гърдите си и се стопи сред внезапно избухналия страшен пламък. Бръмченето секна. Мракът отново завладя прерията. Искрите, дали форма на тялото на жената, бяха изчезнали безследно.
Анкти и Масипа се прегърнаха, уплашени. Нещо странно блестеше в краката им. Дамата го бе оставила за тях…
ГЛАВА 43
В Рим беше 9 часът вечерта, а в Лос Анджелис пладне, когато Албърт Феръл показа на отец Балди биографията на „сънуващия“, когото Луиджи Корсо бе пратил в Ню Мексико от 1629 година. Или по-точно — „сънуващата“. Картонът беше на Дженифър Нарейди, американка на трийсет и четири години, военнослужеща, жителка на Вашингтон, чиито полети на съзнанието, предизвикани от звуците на „фокус 27“, бяха приключили с тежки личностни смущения. „Тази жена близките й са наричали Голямата мечтателка. Остроумно, нали?“, прошепна ил доторе.
В този картон имаше и една последна кратка бележка, писана на ръка с червено мастило, която изненада много венецианския свещеник: „Напуска проекта в петък, 29 март 1991 година. Страда от тежки кризи на безпокойство със смущения в съня. Връща се в Съединените щати на 2 април по изричната препоръка на Оспедале Дженерале ди Дзона Кристо Ре в Рим“.
ГЛАВА 44
Мадрид
— Предупреди ли отец Техада за посещението ни?
Хосе Луис Мартин шофираше, вперил поглед в автострадата. Беше точно осем часът сутринта и по това време трафикът на излизане от Мадрид бе слаб. Задръстването е винаги в противоположната посока, на влизане в столицата. Все още сънен, Карлос се наслаждаваше на пролетния пейзаж, разкриващ се пред тях. В прохода Сомосиера бе паднал вече последният сняг за годината.
— Отец Техада ли? — измърмори той. Журналистът имаше нужда от едно хубаво кафе. — Не. Не можах да говоря с него, но му оставих съобщение, че следобед ще бъдем в Билбао.
— Каза ли му, че това е полицейско интервю?
— За бога, не! Ти си полицаят.
— И по-добре, Карлитос. Много по-добре.
Карлос протегна крака под таблото на Рено-19 на Хосе Луис и се настани по-удобно.
— Хосе Луис… — рече той, малко сънен. — Мислих много за това обаждане от Националната библиотека.
— Да, и аз.
— Значи имаш същите съмнения.
— Като например…
— Ами едно не разбирам: ако онези, които са позвънили, са професионалисти, а както изглежда, в това няма съмнение, защо са се обадили от бронираната камера на библиотеката? За да се издадат ли?
Мартин поглади скоростния лост на колата.
— Не знам — отвърна той. — Възможно е някой компютър да е сбъркал.
