— Да. Но защо номерът е точно на човек, свързан със случая Агреда?
— Случайност.
— Но ти не вярваш в тях! — възрази Карлос.
— Така е.
Несговорчивият полицай сложи цигара в устата си и щракна с електронната запалка.
— А знаеш ли колко е продължил разговорът?
— Няма и четирийсет секунди.
— Не е много, наистина.
— Достатъчно, за да се съобщи за успешно завършилата операция.
— Да, така си помислих и аз — съгласи се Карлос.
— Всъщност, като говорим с отец Техада, предпочитам да не му казваме, че разследваме кражба.
Карлос го погледна с изненада, но не отговори.
— Ще действаме, сякаш не знаем нищо. Разчитам, че ако е замесен, сам ще се издаде.
— В това пътуване съм ти гост. Ти командваш. Полицаят се усмихна и отново впери поглед в автострадата.
ГЛАВА 45
На другия ден двамата младежи се поколебаха дали да изпълнят странната заръка. Знаеха, че ако предадат този дар от дамата на съвета на старците, трябва да се впуснат и в безкрайни обяснения. Затова решиха да изчакат подходящия момент, за д изпълнят задачата без много шум. Когато същия ден предобед брат Хуан де Салас се отдалечи от дома на воините да се облекчи в полето, двете деца хукнаха след него.
Настигнаха отец Хуан до дъбовия кръст, който жените от племето овактл бяха забили в деня на пристигането им в Гра Кивира.
— Отче… — каза Анкти, отмятайки косата от лицето си. Беше прекрасно момиченце, будно. С благ и искрен поглед. — Може ли да ви кажем нещо?
Брат Хуан се обърна и ги видя. Двама млади хумани му носеха нещо, обвито в сухи царевични листа. Изглеждаха плахи и уплашени.
— Какво искате, чада мои? — усмихна се той.
— Ами, отче… Снощи край Каньона на змията видяхме нещо.
— Нещо ли?
— Видяхме Жената от пустинята.
— Така ли?
Брат Хуан облещи очи. И тутакси забрави за какво бе тръгнал.
— Жената от пустинята ли? Синята дама?
Децата закимаха едновременно.
— И само вие ли я видяхте?
— Да — отвърнаха те.
— Каза ли ви нещо?
— Ами… — поколеба се Масипа. — Затуй искахме да говори с вас, отче. Тя каза, че вие и другият мъж, който ви придружава трябва да ни дадете водата на вечния живот.
Краката на отец Салас омекнаха.
— Водата на вечния живот ли? — погледна ги той въпросително. — А вие знаете ли какво значи това?
Анкти и Масипа отстъпиха крачка назад, объркани.
— Не.
— Разбира се. Как бихте могли да знаете?
— Отче — прекъсна го младият кекетл, — дамата ни даде и това за вас. Да го имате за спомен от Синята жена.
— Подарък ли?
Брат Хуан потръпна, свеждайки поглед към пакетчето, обвито в царевични листа, което Масипа му подаваше. Той го взе някак плахо и още там, преди още младежите да побягнат, както май им се искаше, го отвори. Съдържанието му го порази.
— Боже мили! — възкликна той на испански.
Масипа и Анкти се стреснаха.
— Но откъде взехте това?
— Нали ви казахме, отче. Снощи ни го даде Жената от пустинята. За вас.
Отец Хуан коленичи и изпадна в странно състояние на истерия, като се смееше и плачеше едновременно. Францисканецът бръкна в листата и извади онуй, което бе завито в тях. Нямаше никакво съмнение: това беше молитвена броеница от черни зърна, блестящи и съвършени, завършваща с изящен сребърен кръст. Много красива реликва от старите християни.
— Пресвета Дево! — викна той.
Кой, освен Богородица, можеше да стои зад тези появления?
И брат Хуан изведнъж се сети за една история, която беше чул по време на обучението си за свещеник в Толедо и която тогава му се бе сторила много странна. В нея се казваше, че свети Доминго де Гусман, основател на Доминиканския орден, въвел молитвата с броеница през XIII век, след като самата Богородица му дала една. Нима това не беше подобно чудо?
ГЛАВА 46
Билбао, Испания
Някъде в периферията на града, малко по-далеч от морето, площад Сан Фелисисимо се разкри пред тях като просторно бетонно кръстовище, на което се намираше пансионът на отците от Ордена на пасионистите. И двете сгради принадлежаха днес на този странен орден — основан през 1720 година от италианския мисионер и светец Паоло дела Кроче — с гръмкото име Конгрегация на Босоногите духовници на Пресветия кръст и Страстите на нашия Господ Исус Христос. Но най-странното в него не беше името му, а правилото, според което, преди да бъдат приети, членовете му са длъжни да дадат един четвърти обет. Към обетите за бедност, послушание и целомъдрие се прибавя и четвърти: задължението да пропагандират култа към страстите и смъртта на Назарянина.
Като паркираха пред стълбището към входа на пансиона, Хосе Луис и Карлос не знаеха това. Но разполагаха с кратки и важни данни за своя „обект“. Знаеха, че Амадео Техада е постъпил в ордена през 1950 година, че е следвал психология и история на религията и от 1983 година е професор по теология в Университета в Деусто27. Освен това бил признат за истински експерт по ангелология.
— Отец Техада ли? Един момент, моля. Плешив монах, облечен в скромна черна сутана с избродирано сърце на гърдите, ги помоли да изчакат в едно малко помещение.
След три минути стъклената врата се отвори и през нея влезе един истински гигант. Техада беше сигурно към шейсетгодишен. Циклопският му ръст (повече от метър и деветдесет, а и сутаната подчертаваше височината му), посивялата му коса и дългата брада, както и гласът, му придаваха онзи блажен вид, който така бе впечатлил монахините в Агреда.
— Значи идвате да ме питате за майка Агреда… — рече, усмихнат, отец Техада още щом стисна ръцете на посетителите.
— Ами след като говорихме със сестрите, нямахме друг избор. Монахините твърдят, че вие сте мъдрец.
— Е, чак толкова! Изпълнявам само задълженията си. Откакто проучвам живота на сестра Мария Хесус, ме превъзнасят — усмихна се той доволно. — Но чувствата са взаимни. Всъщност в този манастир е станал
