— Успели сте да говорите с директора?
— Разбира се. Когато му споменах за Синята дама, усетих някаква студенина. Недоверие. Сякаш го питах за нещо, което е табу. Разбирате ли какво имам предвид?
Дженифър кимна.
— В интерес на истината, бях изненадана. Но той веднага ми обясни, че имал проблеми с архивите, свързани с тази тема. И ми каза, че си спомня много добре, че е виждал името на брат Естебан де Переа в тези книжа. Можете ли да си представите изненадата ми? Той потвърди, че Переа бил духовник от Ордена на свети Франциск и пазител в Ню Мексико. Това беше доказателството, което търсех. Този човек, този отец, който се появява в сънищата ви, е съществувал!
— Тогава… тогава… — Дженифър се задъхваше.
— Тогава това, което сънувате, не е плод само на въображението ви, госпожице. Дори датите са точни! Директорът на библиотеката изобщо не се поколеба: каза ми, че брат Естебан де Переа дошъл в Ню Мексико през 1629 година, за да проучи появленията на някаква Синя дама. На Светата Дева или нещо подобно.
— И ви го каза просто така?
— Не беше толкова лесно. Говорихме почти четирийсет минути. Беше много изненадан, че се обаждам точно за този материал. Дори ме попита дали познавам някаква книга, озаглавена Мемориал на Бенавидес.
— Бенавидес ли? — стресна се Дженифър. — Като Бенавидес, когото толкова често споменават в сънищата ми?
— Така изглежда, Дженифър. Чували ли сте за тази книга?
Пациентката й сви рамене.
— Така му казах и аз. Че никога не съм чувала за нея. Но най-много ме порази това, че той, изглежда, знаеше много добре всичко, което му обяснявах.
— Така ли?
— Несъмнено! Темата за Синята дама сигурно е доста известна в Испания. Много се изненадах!
— А каза ли ви нещо повече? Нещо, което да е от полза за терапията ми?
— Не. Но му оставих координатите си, за да ми се обади или да ми пише, ако открие нещо. А аз си мислех, че испанците са небрежни към наследството си! — промълви тя.
Дженифър гледаше много сериозно Линда Мейърс.
— И сега какво, докторе?
— Трябва да вземем мерки, разбира се. И при липсата на физиологични причини или на психически отклонения, които трябва да се лекуват, ни остава само една възможност, за да разберем какво ви е, Дженифър: регресивната хипноза.
— Регресивна хипноза ли?
Спокойното лице на пациентката тутакси помръкна. Тя стана от стола с широко отворени очи и заклати глава:
— Не, не. В никакъв случай. Не и хипноза.
— Какво ви става?
— Никакви хипнози, докторе — повтори тя. — Мислила съм много за това.
— Хипнозата е безобиден метод, Дженифър. Няма да ви боли. Това е единственият начин, по който можем да проникнем в подсъзнанието ви и да открием причината за виденията ви продължи Линда Мейърс. — Възможно е източникът на сънищата ви да е…
— Знам какво е хипноза, докторе! — възрази тя.
— Тогава?
— Просто не искам да се подлагам на никакво лечение, при което ще ми бъркат в мозъка.
— Извинявайте, но в мозъка ви вече е бъркано. Искам само да го подредя и да направя така, че тези сънища да престанат. Не разбирате ли? Онова, което виждате, е свързано с историята. Може да става въпрос за генетична памет. Генетична памет! повтори тя, сякаш сама имаше нужда да го чуе два пъти. — Не е нещо, което традиционната психология приема, но във вашия случай може би…
— Достатъчно, докторе! Не искам да ме хипнотизирате!
— Добре, Дженифър. Успокойте се.
Мейърс се приближи до пациентката си и кротко я поведе към кожения диван, който се намираше до прозореца на кабинета й.
— Много добре. Няма да правим нищо против волята ви обеща тя. — Но нека ви попитам нещо.
— Каквото пожелаете, докторе.
— Тази фобия към хипнозата също ли има нещо общо с работата ви за Департамента по отбраната, за която ми говорихте?
Дженифър кимна, наливайки си чаша вода. Не обичаше да си спомня за това. Не само хипнозата бе свързана с работата й в Италия. Сънищата й също. Искаше й се всички те да изчезнат!
— Това е въпрос на национална сигурност, доктор Мейърс — рече тя, след като изпи водата. — Вече знаете, че не мога да говоря. Държавна тайна е.
Единственото, до което Линда Мейърс успя да се добере този следобед, беше разказът на Дженифър за друг сън. Той бе последният. Но по ирония на съдбата, отец Естебан не се появяваше в него. Тя бе видяла обаче двамата братя, които инквизиторът беше решил да прати в селището Куелосе, в Гран Кивира, за да проучат странния интерес на племето хумани към вярата на чуждоземците.
ГЛАВА 42
Гран Кивира 1 август 1629 г.
Младият воин Масипа и красивата Анкти обичаха августовските нощи. От две седмици дъщерята на Сакмо излизаше тайно от къщи, покатерваше се посреднощ на покрива и лягаше по гръб до младия кекетл да гледат звездите.
Масипа не знаеше що е страх. Баща му беше овчар в едно от деветте племена в селото и той се бе научил да се справя с мрака, с вълците и с духовете в прерията. Но Анкти не бе научена на това. За Сакмо дванайсетгодишната му дъщеря беше най-скъпото нещо на света и той не искаше да я тревожи още с мрачните истории от равнините. Затуй Масипа я омайваше така, като й разказваше някои от тях.
— Къде ще ме заведеш тази нощ?
Кадифеният глас на Анкти накара юношата да потръпне.
— Да видим залеза на отомкам — отвърна той. — Скоро той ще се скрие и ще отстъпи на есенните звезди. Искам да се сбогуваме заедно с него.
— И откъде знаеш всичко това?
— Защото звездата Поночона изчезна преди два дена зад хоризонта — отвърна момъкът, сигурен като астроном, който говори за залязването на блестящия Сириус.
Двамата бегълци излязоха от селището и като стигнаха до Каньона на змията, вдигнаха лица към небето. Чувството за свобода и за сила, което изпитваха в този час, беше неописуемо.
Но тази нощ те нямаше да имат време да свикнат с мрака. Нещо неочаквано, едва доловимо, наелектризира тялото на воина и го накара да бъде нащрек.
— Какво става?
Анкти видя как спътникът й застина.
— Не мърдай! — прошепна той. — Видях нещо…
— Някакво животно ли?
— Не. Не е животно. Усети ли, че вятърът спря?
— Шшшт… Да — кимна тя и се вкопчи в ръката му.
— Сигурно е Жената от пустинята.
— Синята дама ли?
— Така става винаги, когато тя приближава. Увереността на Масипа успокои малко уплашената девойка.
