— Не знам как да ви обясня… — поколеба се той, доловил неприятната нотка в гласа й. — Казвам се Карлос Алберт, сътруднича на ФБР в едно разследване и вие сигурно ще можете да ни помогнете.
— На федералните ли?
— Знам, че ви звучи абсурдно, но говори ли ви нещо името Синята дама?
Дженифър се вцепени.
— Какво казахте?
— Идвам да ви питам за Синята дама, госпожице Нарейди. И за нещо, което сте получили и което смятам, че трябва да ми предадете.
Карлос бе решил да изиграе всичките си карти. Беше убедил хората от ФБР да му позволят да се срещне сам с Дженифър. Всъщност увери ги, че един чуждестранен журналист ще може по-лесно и не така стресиращо да получи необходимата информация и да върне откраднатия от Мадрид ръкопис, отколкото те. И разбира се, разчиташе на подробностите, които му бе дал ангелът с червените обувки.
Дженифър го погледна подозрително.
— Кой ви даде адреса ми? Няма го в указателя — каза тя.
— Вижте, госпожице Нарейди, трябва да поговорим за нещо важно. Идвам от Мадрид само за да се срещна с вас. Вашият психиатър, доктор Линда Мейърс, е позвънила в Националната библиотека преди няколко дни да пита за Синята дама и така ви открих. Може ли да вляза?
Дженифър отвори вратата.
Жената, която го пусна да влезе, притежаваше странна красота. Въпреки че току-що бе станала и имаше синкави торбички под очите, тя излъчваше хармония. Беше мургава. С бронзова кожа. С хубава фигура и приятно лице, с пълни устни и изпъкнали скули. Холът й бе пълен със сувенири от Италия; бронзова отливка на Кулата в Пиза й служеше за преспапие; колекция от дискове на латино певци бе разпиляна край хай-фи акустична система; голяма снимка на Колизеума, сниман отгоре, красеше най-дългата стена в тази стая.
— Познавате ли Италия, госпожице Нарейди?
Дженифър се усмихна за пръв път. Гостът й си играеше с малка венецианска гондола от бронз, поставена до телевизора.
— Разбира се. Живях известно време в Рим.
— Наистина ли?
— О, да. Чудесен град. Вие познавате ли го?
Карлос кимна. Няколко минути те разменяха впечатления за горещия темперамент на италианците, за това колко лесно свиква всеки турист с хаоса на трафика и колко им липсва храната им. Пак случайно — за кой ли път — и двамата знаеха едно ресторантче близо до Пантеона на Агрипа — Ла Сагрестия, където приготвяха най-хубавата паста в града („само за римляни“, пошегуваха се). Всъщност нещо толкова просто скоро ги предразположи към много по-спокоен разговор. След малко Дженифър вече бе забравила, че Карлос е споменал за интереса на ФБР към Синята дама.
— Сигурно искате да пийнете нещо? — каза тя. — Нещо разхладително? Вода?
Карлос поклати отрицателно глава. Той вече мислеше как да й зададе въпросите, които бе подготвил, когато домакинята взе инициативата в свои ръце.
— Всъщност, щом вече сте тук, може би ще ми помогнете да разгадая една мистерия.
— Мистерия ли?
Журналистът се размърда на дивана.
— Да. Вие сте испанец, нали?
— Така е.
— Вижте, вчера получих един плик със стар ръкопис, написан на вашия език. Помислих си, че може би ще ми помогнете да го преведа.
Сърцето му се преобърна.
— Ръкопис ли?
— Да… — Дженифър запали цигара и започна да го търси. Трябва да е някъде тук. Смятах да го покажа утре на доктор Мейърс, която говори испански. Но вие сте испанец и ще го разберете по-добре. Сякаш небето ви праща!
Карлос се засмя вътрешно. „Може и така да се каже, наистина“.
Когато тя се приближи със сноп стари листове, завързани с дебела тръстика, журналистът вече знаеше какво е това. Боже господи! Беше изминал десет хиляди километра точно заради тази връзка листове. Ангелът с червените обувки беше прав: тази жена държеше в ръцете си една тайна, но не го знаеше.
— Невероятно — подсвирна той. — Знаете ли какво е това, госпожице Нарейди?
— Разбира се, че не. Затова ви питам.
Занемял от удивление, журналистът пое връзката с две ръце. В началото му бе трудно да свикне с тази барокова калиграфия, пълна със заврънкулки, но после прочете гладко: „Мемориал за Негово светейшество, папа Урбан VIII, наш господар, в който се разказва за покръстванията в Ню Мексико, извършени през най- щастливия период на управлението и папството му и предоставен на Негово светейшество от отец Алонсо де Бенавидес, от Ордена на нашия отец свети Франциск, пазител по време на споменатите покръствания, 12 февруари 1634 година“. Към документа имаше залепен с лента от много тънка хартия по-нов надпис с червен молив: „Зап. ръкоп. 5062“.
— Този документ — каза най-сетне Карлос — беше откраднат преди няколко дни от бронираната камера на Националната библиотека в Мадрид. Затова сътруднича на ФБР. За да бъде открит и върнат, където му е мястото.
Дженифър се опита да прикрие изненадата си.
— Не съм го откраднала! — защити се тя. — Ако го бях направила, смятате ли, че щях да ви го покажа просто така?
Карлос сви рамене.
— Добре. Единственото, което знам, е, че това е предметът на престъплението и той е в дома ви. Трудно ще ви бъде да обясните откъде го имате.
— Предмет на престъпление ли? Но…
— Криминалният отдел на испанската полиция и групата за борба със сектите предупредиха Интерпол, подозирайки, че този документ е излязъл нелегално от страната ни. И както се вижда, са били прави.
Карлос наблегна повече на „този документ“, потупвайки го силно. Дженифър се изплаши.
— И защо отделът за борба със сектите ще търси един стар ръкопис?
— Подозираха, че е дело на някоя група фанатици, госпожице. Понякога такива групи се интересуват от разни книги или произведения на изкуството по най-невероятни причини. Но който е проникнал в библиотеката, е откраднал само този документ, а е можел да вземе други, много по-ценни творби.
— Странно, нали?
— Много. Затова трябва да ми обясните някои неща, госпожице.
— Момент! — прекъсна го тя. — И вие на мен, господин…
— Алберт. Карлос Алберт.
— Господин Алберт, попитахте ме за Синята дама. Какво общо има тя с този документ?
— Много! — усмихна се той. — В него се обяснява какво се е случило със Синята дама и как сестра Мария Хесус де Агреда е успяла да се раздвои и да се появи в Ню Мексико в началото на XVII век.
— Сестра Мария Хесус де Агреда ли?
Дженифър не произнесе това трудно име като испанеца, но веднага го позна.
— Знаете за нея?
— Разбира се! За нея, за отец Алонсо де Бенавидес, за Филип IV… Виждала съм ги. От доста дни ги виждам.
— Виждате ги?
Дженифър разбра удивлението на госта.
— Господин Алберт — каза тя, — колкото и да ви е трудно да повярвате, аз видях насън всичко, което знам за Бенавидес и за направеното от него в Ню Мексико.
— При това положение, госпожице, вече не ми е трудно да повярвам в каквото и да било — отвърна той, галейки ръкописа.
