в този документ. Написан е от един францисканец за краля на Испания.
— А документът — промълви Карлос — този ли е?
— Да. Невероятно, нали?
— Сънували ли сте го?
— Всъщност сънувах човека, който го е писал, и историческия момент, когато това е станало. Предполагам, че в Лос Анджелис, далеч от лабораториите, мозъкът ми се е опитал сам да „оправи сигнала“ и накрая е успял. Но разбира се, не в срока, определен от експертите в Рим.
— И защо са пратили този документ на вас, щом дори не можете да го прочетете?
— Сигурно вие знаете това по-добре от мен. Или жената с червените обувки, която сте срещнали в самолета. Пратила го е тук, за да го вземете вие. Нали?
ГЛАВА 66
Тъмният силует на църквицата „Вера Крус“ се открояваше на фона на мозайката от светлини на Сеговия. Дори Алкасар непревземаемата крепост, извисяваща се над кастилския град, не можеше да съперничи по мистериозност на тази толкова странна дванайсетоъгълна постройка. „Вера Крус“ се различаваше от всички паметници наоколо. Всъщност тя не прилича на почти никоя християнска църква. Нито една постройка на Стария континент няма дванайсет стени, разположени като стените на Светия гроб в Йерусалим. Нито една… освен тази.
Църквата тънеше в мрак и само слабият лъч светлина, процеждащ се през източната врата, показваше, че там има някого.
Две големи сенки внесоха безжизненото тяло на „евангелиста“ в църквата. Те минаха пипнешком покрай почти невидимите й средновековни фрески с профили на тамплиери и кръстоносци и се отправиха към стръмната стълба, водеща към най-святото помещение. Това беше параклисът — малко помещение, скрито в дебелата колона, поддържаща сградата. Която всъщност не беше църква. Беше мартириум — храм, посветен на смъртта и възкресението Христово. И това помещение беше светилището му.
Горилите оставиха Джузепе Балди върху глинените плочи, внимавайки главата му да не се удари в олтара. Там ги чакаше една странна двойка: мъж, загърнат в бяло наметало, и жена, облечена в черно, с червени мокасини.
— Закъсняхте — рече мъжът.
Строгият му глас отекна сред празните стени в полумрака. Мъжът с пурата се оправда:
— Птичката се забави повече от предвиденото.
— Добре, няма значение. Сега ни оставете.
Шофьорът на вана се поклони смирено на излизане. След секунди глух трясък, идващ от дъното на храма, показа, че портата на „Вера Крус“ е залостена. Тогава мъжът с бялото наметало се наведе над безжизнения отец Балди и се опита да го свести.
„Завръщането“ му беше бавно.
Първо усети странен ток, който премина по цялото му тяло. След туй пулсът му затуптя ритмично в слепоочията. А когато свещеникът успя да отвори очи, всичко бе мътно. Всичко, освен едни червени обувки, които сякаш беше виждал някъде.
След секунда Балди вече се бе изправил.
— Къде съм? Той трепереше.
— В Сеговия.
За разлика от неговия, гласът на мъжа с качулката прозвуча твърдо. Но въпреки това, тонът му бе някак фамилиарен.
— Кои сте вие? Какво искате от мен?
— Само да ви задържим малко, отче. Колкото планът ни да се изпълни без чужда намеса.
— Планът ли? Какъв план?
— Вече проучихте доста неща за кратко време. Но ако постигнете целта си преждевременно, ще провалите мисията ни.
— Мисията ви? Но кои по дяволите, сте вие? — повтори Балди.
— Не се тревожете, отче. Вие ме познавате. Няма да ви причиня болка.
Мъжът с бялото наметало отметна качулката от главата си и откри познатия дълъг бретон на Албърт Феръл.
— Доторе Алберто! — От изненада Балди едва не изгуби равновесие.
— Мисля, че в Рим имахте възможност да се срещнете и със спътничката ми, нали? — усмихна се Феръл, поглеждайки красивата жена.
— В базиликата „Свети Петър“! Наистина! — възкликна отецът. — Вие сте жената от снимката. Онази, която ми каза да следвам знаците. Жената с червените обувки.
И като я гледаше с недоумение, добави:
— Знам какво същество сте.
— Толкоз по-добре — отвърна тя с лек неаполитански акцент. — Така ще разберете това, което направихме.
— Което сте направили? — Съвзел се малко, „евангелистът“ впери очи във Феръл. — Доколкото знам, вие сте изпратен в Рим от американското правителство, за да работите по техническата част на Хроновизията. А колкото до вас…
— Не се заблуждавайте, отче. С нея и с хората, които ви докараха тук, работим заедно. Ние сме много. Стотици. Макар че нито Пентагонът, нито Ватиканът са ни шефове.
— Не разбирам…
— Веднага ще разберете — обеща му той. — Работата ни свързана с една много древна група, която се казва Ordo Sanctat Imaginis. Орден на Светия образ. Ние сме законните собственици на подобни църкви из цяла Европа, в които се пазят ценни Христови реликви. На наша територия сте. Но трябва да ви кажа, че от векове пазим и една ужасна тайна за християнството. Тайна, която, ако беше разкрита в миналото, преждевременно, можеше да унищожи цялата Църква. Но сега тя трябва да излезе на бял свят.
А жената продължи:
— С работата си за Хроновизията вие, отче, едва не я разкрихте. Затова ви докарахме тук. За да сме сигурни, че няма да огласите, докато не кажем кога и как.
— Орден на Светия образ ли? — напрегна мозъка си Балди пулсът му в миг се ускори. — Но вие сложихте бомбите при колоната на Вероника!
— О, моля ви! Смятате ли, че някой като нас има нужда да слага бомби където и да било?
— Като вас ли? — Макар и зашеметен, Балди започваше да разбира. И като погледна Феръл с още зачервени очи, запита: — Нима и вие сте… ангел?
Този въпрос прозвуча странно дори за самия него. Макар да бе получил строго теологическо образование и да бе подготвен за всеки сблъсък с трансценденталните проблеми, Балди не можеше да повярва, че такъв земен човек като ил доторе е висше същество. Отец Техада не му го беше казал в Билбао.
— Казвам се Мария Коронел, отче. Родих се ангел преди трийсет години — представи се жената.
Бенедиктинецът не обърна голямо внимание на последна фраза. Той предпочете да я заплаши с пръст.
— И вие сложихте бомбите в „Свети Петър“.
— Не, отче — отвърна тя съвсем спокойно. — Бомбите са дело на враговете ни. На хора от самата Църква, които искаха да извършат атентат срещу най-скъпия ни символ само за да попаднем в капана им и да ни спрат.
— Да ви спрат ли?
— Нека ви обясня: един от ключовете на проблема е тази Вероника, отче. Виждате ли този медальон?
Мария извади от джоба на полата си верижка с лика на Исус, отпечатан върху кърпа. Платното на Вероника. Това бе изображението на една реликва, чието име всъщност е криптограма: Вероника не е име
