периода на билокациите й в Ню Мексико, поради което ние, изследователите, сме изгубили много ценни следи, водещи към същността на тези преживявания. Но все пак някои от тях са спасени: като един текст, запазен в Националната библиотека в Мадрид (със сигнатура Ръкоп. 9354) и озаглавен Трактат за кръглата форма на Земята, в който тя описва нашата планета такава, каквато я вижда от небето.
Но от всички документи, в които се говори за това нейно приключение, най-важен без съмнение е Мемориала на Бенавидес. Първият от двата, отпечатан през 1630 година, има голяма стойност: това е първият исторически текст, в който са описани земите на Ню Мексико, и изучаването му днес е задължително в тамошните университети.
Колкото до другите теми, развити в романа, трябва да кажа, че правителството на Съединените щати наистина създаде лаборатория за „психошпиони“ във Форт Мийд, много, от които говорят открито от години, и то от първо лице, за преживяванията си в INSCOM. Много от показанията им послужиха за основа при написването на някои части от тази история. Както и проучванията на инженер Робърт Монро, починал през 1995 година, който даде своя принос за изясняване феномена на астралното пътуване в своите книги Journeys Out of the Body, Far Journeys и Ultimate journey36.
Проектът за Хроновизия също е реален. Всъщност в началото на деветдесетте години аз интервюирах във Венеция един бенедиктински свещеник, участвал в някои експерименти, за да „види“ и дори да „фотографира“ миналото. Този духовник — специалист по преполифония — се казваше Пелегрино Ернети и почина през 1994 година. В краткото интервю, което взех от него в манастира „Сан Джорджо Маджоре“ във Венеция, той ми каза само, че Пий XII е класифицирал тези проучвания като строго секретни. Както изглежда, папата е сметнал, че масовото им разпространяване би променило хода на историята ни. И Ернети, верен на своя папа, отнася тази тайна в гроба.
Така че този роман е резултат от преплитането на отделни нишки, на които попаднах в проучванията си на легендата за Синята дама, днес много известна в югоизточната част на Съединените щати, но практически неизвестна в Испания. Но той е плод и на страстта ми към тайната на „полетите“ във времето и пространството и на синхронностите. Нишки, които, свързани по подходящ начин, ми дадоха възможност да стигна поне за себе си до една истина: че на този свят нищо не е случайно. Дори това, че тази книга е попаднала в твоите ръце, читателю.
Тази книга е написана в памет на хората, които през 1629 година се впускат в проучването на суровите земи на Ню Мексико и занасят там първите ценности на Стария свят. Експедицията е включвала дванайсет войници, деветнайсет свещеници и дванайсет братя послушници. Групата е водена от брат Естсбан де Переа, но имената на тези храбри носители на вярата остават неизвестни. Затова искам да поправя тази огромна несправедливост. И смятам, че е дошъл моментът да споменем Антонио де Артеага, Франсиско де Асебедо, Кристобал де ла Консепсион, Агустин де Куеляр, Роке де Фигередо, Диего де ла Фуенте, Мартинес Гонсалес, Андрес Гутиерес, Франсиско де ла Мадре де Диос, Томас Мансо, Франсиско Муньос, Франсиско де Порас, Хуан Рамирес, Бартоломе Ромеро, Франсиско де Сан Буенавентура, Гарсия де Сан Франсиско и Диего де Сан Лукас. Имената им се споменават в различни документи и летописи, които никой не чете, но ако не беше техният подвиг, тази книга никога нямаше да бъде написана. Дано тя съживи сега спомена за тях.
Разбира се, музата, вдъхновила тази книга, е самата Синя дама, на чийто път се озовах на 14 април 1991 година, сред силния снеговалеж, за който се разказва в тези страници. Сигурен съм, че по някакъв начин тя ме е насочила и към такива способни хора — като Каролин Рейди, Джудит Кър и моята любима издателка Джоана Кастильо от Атрия Букс. Благодарение на последната се отдадох на тежката задача да преработя този ръкопис, който почти десет години чакаше своя час.
Зад тази творба стоят още много имена. Например тези на Том и Илейн Колчи — моите агенти в Съединените щати, които прегледаха внимателно всяка страница и предложиха находчиви варианти за клопките, в които сам бях попаднал. Както и името на Антония Кериган и нейния екип от литературната ми агенция в Барселона, чийто ентусиазъм и успешна работа бяха вдъхновени от „синята сила“ на тези страници. И двата екипа — в Америка и в Европа — извършиха чудо, като ме свързаха с почти същия екип, който лансира Тайната вечеря в Съединените щати, и по-специално с такива находчиви личности — като Майкъл Селек, Сю Флеминг, Карин Луис-Джойс и Кристин Дюплесис от маркетинга и Катлийн Смит и Дейвид Браун от безценния рекламен отдел. Длъжник съм и на Нанси Клемънтс, Гари Урда и Дина д’Алесандро. Както и на Сибил Пинкъс, Изолде Сабер и Нанси Инглис, която беше много взискателна към мен. На всички тях — благодаря. Благодаря и на майсторите на детайла Ейми Таненбаум от Ню Йорк и Давид Гомбау, моя уебмастър в Мадрид.
През седемте години на проучвания за тази книга ми помогнаха много и Висенте Парис, който се впусна заедно с мен по следите на Синята дама в Америка; майорът от авиацията Хуан Сол, винаги готов да провери дребните детайли и техническите термини, и Ракел Менес от Националната библиотека в Мадрид, която извади от фондовете текстове, които не съм и мечтал, че ще видя. На професор Кларк Колахан от Уала-Уала Юнивърсити във Вашингтон, на отец Антонио Мария Артола, професор по Светите писания във Факултета по теология на Университета в Деусто, и на Антонио Пинеро, преподавател по филология на Новия завет в университета „Компутенсе“ в Мадрид, дължа благодарност за вдъхновението и доброто чувство. Както и на журналистката Палома Гомес Бореро, с трийсетгодишен стаж на кореспондент в Рим и Ватикана зад гърба си, която бе въодушевена от тази дама от деня, в който й заговорих за нея.
И нека читателят ми позволи да запазя в тайна имената на много други, които не споменавам тук. Те бяха като ангели за автора, а вече знаем, че трябва да оставим ангелите да летят на свобода.
Действащи лица
(Някои герои от този роман, които наистина са съществували)
Много са историческите личности, получили заслужено място в тази творба. Тук давам кратка биография на най-важните от тях, защото съм сигурен, че те ще събудят интереса на онези читатели, които вече подозират, че Синята дама е много повече от роман.
Когато пред една дата има „с.“ (съкращение от латинското circa), това значи, че става въпрос за приблизително датиране. В някои случаи не разполагаме дори с такава информация за датите на раждане и смърт.
Агреда, сестра Мария Хесус де (1602–1665 г.). Мирянското й име е Мария Коронел-и-Арана. От много малка тя се оформя като тайнствена, вглъбена и интелигентна личност. Доста от биографите й смятат, че е от така наречените „преродени учени“. Тоест, че има знания за науки, които никога не е изучавала, Когато е само на тринайсет години, родителите й превръщат родната й къща в манастир. Майка й я насърчава да стане монахиня и тя приема тази участ, щом навършва седемнайсет години. През 1625 година, на двайсет и три години, започват мистичните й преживявания. Билокирала се е, левитирала е пред очите на другите сестри и е вършела всякакъв вид чудеса или свръхестествени неща; това е и периодът на мистериозното покръстване в Америка. Малко по-късно, след като още много млада — на двайсет и пет години, е избрана за игуменка, тя написва житието на Дева Мария — Мистичният Божи град, със специалното благоволение на папата и започва оживена кореспонденция с крал Филип IV. Без съмнение това е една от най- харизматичните личности на испанския Златен век, въпреки че нейната история все още не е толкова известна.
Алберт, Карлос. Всъщност този герой бе създаден, за да опиша на читателя някои от невероятните ситуации, които ми се случиха по време на събирането на фактологията за Синята дама. В известен смисъл той е моето alter ego37.
Случайното стечение на обстоятелствата, което отвежда Карлос до селото на Мария Хесус де Агреда, разказано в първата половина на книгата, е нещо, което преживях лично и което остави дълбока следа в съзнанието ми.
Балди, Джузепе. Въпреки че това е измислен герой, образът му е вдъхновен от бенедиктинския свещеник и екзорсист Пелегрино Ернети (1925–1994 г.), професор по преполифония във Венеция. През май 1972 година Ернети дава едно полемично интервю за неделната притурка на Кориере дела Сера, в което признава, че е работил за създаването на машина, способна да фотографира миналото. Нарича я
