Марк Сенклер
Конспирация Да Винчи
Предговор
Колкото и далеч да се ровеше в спомените си, Жорж Мюро оставаше с убеждението, че никога не е преставал да харесва работата си в издателството. Според удачната формула, която ползваше на честите вечери, където беше канен, работата му се състоеше в откриването на златни зрънца в руслото на лятна река. Противно на мнозина колеги и конкуренти, Жорж не презираше черната и влажна кал, в която ежедневно се ровеше — тъмния поток от ръкописи, който бълваха ежегодно все нови и нови автори. Всеки път, когато успяваше да извлече златно късче, той знаеше, че го дължи на тази утайка, непрестанно разбърквана от течението на живота.
Много често се доверяваше на млади автори, които впоследствие си пробиваха път и се радваха на преклонението на критиката и публиката. Бурните му изказвания в редакционната колегия в защита на някой ръкопис се превърнаха в традиция, приета от всички, включително от Анри Дюканж — изискания директор на издателската къща.
Истината всъщност е, че Жорж черпеше все нова и нова енергия в борбата за защита на загубените каузи, независимо дали са политически или литературни. Понякога си мислеше, че всеки има нужда от известна доза идеал, за да подхранва живота си. А без постоянни поводи за нови борби неговата хранителна дажба рискуваше силно да намалее.
На съвещанията в редакцията той се обявяваше в защита на разследващи анкети, засягащи частни интереси, институции или политически дейци. През дългата си кариера Жорж си спечели поредица облози благодарение на смесица от усърдие, талант и късмет. Достигнал днес до зряла петдесетгодишна възраст, запазил широкоплещестата си и набита осанка, напрегнат като лък, заплашващ всеки момент да се отпусне, Жорж Мюро, макар все така неукротим, беше добил по-голяма увереност.
Бюрото му, на чийто под се стелеха купчини печатни страници, се намираше на тридесет и петия етаж на кулата „Монпарнас“. От широките плътно затворени прозорци в далечината се виждаше гората от небостъргачи на Дефанс, които подобно на модерни Вавилонски кули щурмуваха небето в разпръснат ред. От другата страна се мяркаше базиликата „Сакре Кьор“, изправена на хълма като самотен часовой.
Вече настъпваше есента, но през този безоблачен и лъчезарен ден човек би помислил, че е юли. Само жълтите и оранжеви петна по разлистените дървета и подухващият бриз бяха знак за отминаващото лято. Този чудесен ден като че навяваше смътни обещания.
Седнал зад бюрото от тъмен орех, Жорж Мюро се взираше в ръкописа, оставен пред него същата сутрин. Получили го бяха предния ден по пощата и той предизвика достатъчно голям интерес, за да кацне веднага на бюрото със специална бележка от асистентката му: „Да се прочете по спешност.“
Всеки ръкопис съдържа някаква тайна, мислеше си той често. Какво щеше да открие в този? Каква житейска съдба, какви събития бяха вдъхновили тези редове?
Той запали цигара, постави ръка върху първата страница и започна да чете.
Следва разказът за странните приключения, които ми се случиха през четирите последни месеца. Когато понякога ме обхващат съмнения, си давам сметка до каква степен тази история може да изглежда слабо достоверна, дори изцяло фантастична или абсурдна. Но миг след това в мисълта ми изплува дума или изречение, споделено от Пасьорите, чиято сила и очевидност изцяло напомня на истината, и тогава си спомням за тяхната мисия и тайна. Именно по тази причина, въпреки първоначалните си предубеждения, днес ви представям описанието на събитията, които придружиха четенето на „Шифърът на Леонардо“.
В старанието за яснота и точност написах разказа си по хронологичен ред въз основа на бележките, които си водех по време на перипетиите. Датите съответстват най-често на дните, в които отбелязвам наблюденията си в дебел бележник, който ми служи за дневник.
Отначало имах намерение да отбелязвам фактите за собствена употреба, да водя нещо като паметни бележки, но колкото повече се задълбавах в тази авантюра, толкова повече изпитвах нужда да опирам разсъжденията си на здравата основа на написаното. А може би исках да доказвам постоянно на самия себе си, че цялата тази история не е само обикновен сън. Първото действие започва във Флоренция, на 20-ия ден от месец май.
I. Флоренция
Всичко започна в началото на същия месец, по-точно на 9-и, на парижкото летище „Шарл дьо Гол“. Беше унил и облачен неделен ден, излъчващ смъртна скука. Бях дошъл в Париж за уикенда да посетя майка си и по-малкия си брат Юго. Самолетът ми за Пиза имаше поне час закъснение, а бях съвсем забравил да взема със себе си някаква книга. Перспективата за безцелно пропиляване на времето ме отведе към щандовете на едно от многобройните магазинчета на аерогарата, предлагащо няколко книги на английски език. След няколко минути колебание избрах „Шифърът на Леонардо“ от Дан Браун. Като студент по история на изкуството в Харвардския университет и специализант по Ренесанса знаех, че сериозно рискувах да остана разочарован. Коментарите на критиците във връзка с тази книга, която за няколко седмици по странен начин зае първо място сред бестселърите в САЩ, а впоследствие и в Европа, не бяха никак хвалебствени, поне в университетските среди. Но разполагах с няколко часа време за убиване, докато чаках излитането на самолета, а после и докато пристигнех на местоназначението, а освен това в дъното на душата си желаех да си изградя собствено мнение.
И действително романът на Дан Браун се оказа верен на славата си на увлекателно четиво. За два часа жадно погълнах стотина страници, воден от любопитството да разбера как ще завърши интригата и къде е ключът на загадката, на която се основава цялата история.
При кацането на летището в Пиза към 14 часа преустанових четенето на книгата на Дан Браун и взех колата си, гарирана преди три дни на паркинга за дълготраен престой. След час и половина спокойно пътуване през меките пейзажи на Тоскана в края на следобеда пристигнах във Флоренция, окъпана в златиста светлина, и веднага се упътих към подножието на хълма Фиезоле. Там се намираше вила „И Тати“ — флорентинското седалище на Харвардския университет, където от миналия септември бях на учебна специализация.
Тази великолепна ренесансова вила се гушеше в горичка от кипариси и вечно зелени дъбове. Местността се къпеше в очарователна атмосфера на мир и спокойствие. През краткия си живот — аз съм само 25-годишен — досега не съм виждал по-вълшебно място. Въпреки че не се чувствам силно привързан към религията, при всяко от пристиганията ми в „И Тати“ имах чувството на щастливо завръщане в място за преклонение и молитва. Обикновено прекарвах следобедите си в парка на вилата, наблюдавайки очертаните с чимшир цветни градини или разголените статуи…
Липсата на каквато и да било табелка предпазваше вилата от ескадроните туристи, които шетат из Тоскана през цялата година. Освен това високите стени, ограждащи парка, бяха обкичени с камери и други охранителни съоръжения, а вътре се влизаше само с разрешение и специален електронен пропуск.
Зад вилата се намираше модерна пристройка, в която беше разположена приказно богатата библиотека на големия американски изкуствовед Бърнард Беренсън. Тя съдържаше десетки хиляди томове, посветени изцяло на италианското изкуство. На партера, чиито врати се отваряха направо към градината, се намира голямата трапезария, където студентите и преподавателите се събират за вечеря или на чаша чай. Твърде ограничен кръг от хора имаха възможност да се любуват на произведенията на изкуството, украсяващи залите, макар те да са достойни за най-големите музеи на планетата.
