го премина сам.
Четиристишието на кардинала споменаваше за „центъра на Париж“, където трябва да се издига някакъв „висок знак“. Към обяд напуснах Латинския квартал и се насочих с лека стъпка към катедралата „Нотър Дам“ на остров Сите. На площада пред катедралата е разположен бронзов диск, от който започва нулевият километър на всички пътища във Франция, които, подобно на паяжина, се разпростират радиално от центъра към периферията на страната. „Щом става дума за центъра на Париж, именно тук е мястото, където трябва да отида“, мислех си аз. Площадът беше изпълнен с разхождащи се туристи, преметнали през рамо цифрови фотоапарати и нахлупили шапки, за да се предпазят от слънцето. Бронзовият медальон, показващ символичния център на Франция, си стоеше на мястото, забит в плочника на площада.
Въпреки усилията не можах да свържа околното пространство с другите части на четиристишието. Изкачих се на една от камбанариите на катедралата, но освен прекрасния изглед към Париж не съзрях нищо, което би напомнило за „злокобен ориент“ или за „висок знак“. Няколкото каменни водостоци с издялани на върха им глави на чудовища като че се пулеха и надсмиваха на идиотските ми лутания. Колкото и да се маех, не виждах и най-малкия ориентир, в който да насоча търсенията си. Разколебан и изпаднал в лошо настроение, щях да си тръгна, когато случайно долових думите на един екскурзовод, който изнасяше беседа пред група американски туристи с внушителни размери.
— Именно тук, пред катедралата, от този точно знак се отчитат всички разстояния — обясняваше гидът на висок глас пред твърде невъзприемчивата си аудитория. — Бронзовият кръг е поставен по заповед на император Наполеон, когато той установил номерация на националните пътища на страната. А преди това мястото, прието за център на град Париж, било камбанарията на църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“.
Забита в квадратна градинка без всякакво очарование, на две крачки от площад „Шатле“, камбанарията на „Сен Жак“ представлява за много парижани един загадъчен монумент. От много години насам около нея се издигат потъмнели скелета, които я закриват от минувачите. Всъщност не си спомнях някога да съм я виждал как изглежда без покритието й от метал и платно. Остатъка от деня прекарах в библиотеката „Сент Женвиев“ (една от най-приятните в Париж), за да събера повече сведения. За щастие попаднах на много добре документиран труд, от който почерпих твърде интересни сведения. Кулата „Сен Жак“ е построена между 1509 и 1521 г., т.е. по времето, когато Леонардо да Винчи се е намирал във Франция. Църквата, една от най-старите в Париж, е била издигната на мястото на един от трите галски мегалити, които представлявали основните култови центрове в Лютес12. Един от менирите13 бил поставен в самия център на галския град и именно на негово място била построена кулата като монументален символ в сърцето на столицата. За отбелязване е, че френският строител, изработил плановете на кулата, е действал под контрола на италианския архитект Фра Джокондо, който е братовчед на Мона Лиза дел Джокондо — модела на прочутата картина на Леонардо да Винчи. Така за пореден път се сблъсквах с елементи от интригата на „Шифърът на Леонардо“. Според друга книга четириъгълната кула е била широко известна в средите на алхимиците, тъй като се твърдяло, че многобройни елементи от осъществяването на Великото дело са били закодирани в нейната украса. Църквата „Сен Жак“, разрушена по време на революцията, приютявала също гроба на Никола Фламел — най-известния френски алхимик, и може да се предполага, че този свещен храм навремето е служел за място на тайни срещи между Пасьорите.
След като се прибрах у дома, наново се опитах да разбера загадъчното четиристишие на кардинала.
Очевидно е, че кулата „Сен Жак“ се издига „в центъра на Париж“. Но какво означава „левия ориент“? Митично място? Някакво географско обозначение? А ориент не значи ли просто изток. Дали не бих могъл по този ориентир да открия „високия знак“?
Същата вечер реших да организирам нощна експедиция до върха на кулата „Сен Жак“, за да се опитам да открия „знака“, към който насочва първото изречение на четиристишието. Не виждах никакъв друг начин да се добера до върха на кулата, забранена за посещения поради безкрайните реставрации. Снабдих се с всичко необходимо — тъмно облекло, обувки с гумени подметки, джобно фенерче, цифров фотоапарат.
Към 4 часа сутринта излязох от къщи и тръгнах пеша по посока на „Шатле“14. Нощта беше прекрасна въпреки мощните пориви на вятъра, които предвещаваха лятна буря. На светлината на луната, подаваща се зад големи облаци със сребристи очертания, се добрах до градинката „Сен Жак“. След кратък оглед прескочих през решетката и се упътих към скелето. Внимателно обиколих сградата, без да установя наличието на сигнална или алармена инсталация. Много тихо изкачих оградата и се озовах на първия етаж на дългото метално скеле. Трябваше да преодолявам препятствията, като използвам джобното фенерче само в краен случай. Ако някой минувач по улица „Риволи“ забележеше светлина, рискувах да бъда арестуван и разпитван в полицията.
На първия етаж в ниши, издълбани в контрафорсите, се издигаха статуи на светци. Внезапно светкавица разсече небето и след няколко секунди се изви буря. Престоят в това усамотено място далеч не беше удоволствие. На всичкото отгоре дъждът започна да се излива на дълги барабанни пориви по ламаринени-те заграждения, а вятърът пронизваше стоманената структура със странно свистене. Мъчех се да се окопитя и да не се поддавам на паника. Знакът, който търсех, вероятно се намираше на върха на кулата. Заизкачвах се нагоре по металното скеле и най-сетне достигнах последния етаж, задъхан и треперещ от страх. Вятърът не само не утихваше, а удвои силата си. Запалих джобното фенерче и насочих светлинния лъч към тъмните фигури, заемащи нишите в стените на последния етаж. Няколкото статуи се изправяха в нощта и създаваха неприятно усещане — като че бяха едновременно мъртви и живи. Насочих се към източната част и разгледах по-подробно двете статуи, които се издигаха пред очите ми. Тази отляво представляваше дългобрад светец, държащ в ръката си епископски жезъл. Кой ли беше това? Извадих цифровия си фотоапарат и направих снимка, докато бурята наоколо вилнееше. Треперещ и изпълнен с тревога, се упътих надолу, без дори да погледна към нощния Париж. Излязох на улицата и преодолявайки водната стихия, която се стоварваше върху града, се добрах до дома на улица „Монтан Сент Женвиев“.
На сутринта небето отново беше безоблачно и прозрачно, като че разразилата се предишната вечер буря беше само кошмарно съновидение. Юго беше заминал за Онфльор и се налагаше да продължа разследването сам. Перспективата беше донякъде тревожна, като се имат предвид трудностите, които ни се наложи да преодолеем досега.
Принтирах снимката, направена на върха на кулата „Сен Жак“, и се захванах да проучвам фигурата на светеца, който бях заснел. Както бях забелязал предишната вечер под напъните на бурята, ставаше дума за светец епископ, който лесно се разпознаваше по митрата и владишкия жезъл. Освен това носеше брада, разстилаща се широко на гърдите му.
Не бях сигурен дали самоличността му е действително важен знак. Може би по-скоро определен детайл от образа ще ми даде насока? Например посоката на погледа му или на протегнатата му ръка?
Направих няколко опита, като начертах линии върху картата на Париж, започващи от кулата „Сен Жак“ по посока на дясната му ръка, а след това на погледа му. Но тези линии се губеха далеч в предградията, без
