да пресекат какъвто и да е значителен обект. След няколко часа се отказах от тази следа и отново седнах да обмислям как да установя самоличността на този светец. В края на следобеда посетих библиотеката „Сент Женвиев“, на две крачки от дома. Сградата представлява същински храм на познанието, подобен на големия брой, изградени през XIX век. Стоманената архитектура на читалнята образува серия от малки куполи, странно напомнящи на византийски градеж. Докато се изкачвах по главното стълбище, хвърлих бегъл поглед на репродукцията в оригинални размери на „Атинската школа“, окачена над него. Това напомняне за посещението ми във Ватикана ми се стори добър знак на провидението. След като прегледах картотеката, поръчах няколко книги за историята на Париж и неговите паметници. След това седнах на номерираната маса, която ми бе отредена, и зачаках търпеливо доставката, като се наслаждавах на уютната атмосфера.
До 22 часа, когато се затваря библиотеката, не бях намерил нищо съществено за скулптурната украса на кулата „Сен Жак“. Върнах се вкъщи разочарован и прегладнял.
На сутринта внезапно си спомних за една книга, която като дете често исках баща ми да ми покаже. Това е библиофилско издание на „Златната легенда“ от Жак дьо Воражнн — автор от XIII в., в чиито широко популярни творби бяха събрани всички приказки и легенди, често пъти твърде невероятни, но изключително любопитни, за живота на светиите от старо време. Тази книга, както научих по-късно в Харвард, е била основно помагало за всички художници, скулптори, стъклописци и други майстори, украсявали в течение на векове църквите на стара Европа. Като дете се възхищавах на всички тези разноцветни винетки и изразителни репродукции от Средновековието, илюстриращи екземпляра на баща ми.
Казах си, че в парижкия диоцез епископите, изобразявани на църквите, най-вероятно са свързани с града. Търсейки в „Златната легенда“, установих, че един от парижките прелати, характерен иконографски със същата разстлана върху гърдите брада, е епископ свети Жермен.
Възможно ли е статуята на свети Жермен, изобразена на върха на кулата „Сен Жак“, да насочва към друга църква? Реших да започна проверката с църквата „Сен Жермен л-Оксероа“, разположена точно до Лувъра, което отново се свързва с „Шифърът на Леонардо“. От Шарл V до Луи XIV тя е била енорийска църква на кралете на Франция и е разположена на срещуположния бряг на Сена спрямо Мазаринската библиотека, където трябваше да се намира един от екземплярите на ръкописа на Вазари. Вървейки към църквата по малките улички зад площад „Шатле“, видях да се откроява нейната камбанария. Изтръпнах при мисълта, че тази камбана е дала сигнал за голямото клане в деня на свети Вартоломей, по време на което са били жестоко изтребени хиляди хугеноти. Вътрешността на църквата е просторна, открита и осветена. Чудно ми беше къде тук може да се крие някаква загадка. Огледах се и накрая съзрях обяснителна табелка, върху която пишеше, че църквата е посветена на свети Жермен, епископ на Оксер през V век, който не бива да се смесва със свети Жермен, епископ на Париж и министър на кралете от династията на Меровингите, дал името си на църквата „Сен Жермен де Пре“, на другия бряг на Сена. Бях тръгнал по погрешен път и реших да напусна храма. На излизане от полутъмния притвор се изправих пред фасадата на Лувъра, чиито колонади сякаш трептяха, окъпани в блестяща светлина. Пресякох реката по „Пон де з-Ар“15 и поех по „Рю дьо Сен“, като минах под аркадата на Инститю дьо Франс. По улица „Ешоде“, една от любимите ми улички на средновековен Париж, стигнах до площад „Фюрстенберг“ и влязох в църквата „Сен Жермен“ от страничната врата. Седнах на една по-отдалечена пейка и разгънах листа, върху който бях написал дешифрирания текст на четиристишието на кардинала:
Двата първи реда вече ми изглеждаха абсолютно ясни, но все още не можех да си обясня смисъла на думите „хищник“ и „стар храм“, а още по-малко последния ред. Внимателно сгънах листа и го поставих обратно в джоба, след което се отдадох на проучване на църквата, на която, макар да живея в съседство, никога не бях отдавал особено значение. Романският й кораб буквално е заличен под величествена декорация от XIX век, върху която са изобразени сковани и безизразни персонажи. Смътната светлина, проникваща в храма, е оцветена в дъното от тъмносиния блясък на малкото оригинални витражи. Направих пълна обиколка, като разгледах подробно параклисите, които ми се сториха в жалко състояние.
Като навлязох в трансепта, попаднах на интересно и богато илюстрирано пано, описващо миналото на абатството „Сен Жермен де Пре“ и неговата църква. Историята е забележителна. Църквата, основана през 542 г. от Шилдебел — син на Кловис, първи крал на Франция, е втората по старост базилика, изградена в Париж. В течение на няколко века е служела за некропол и за династична църква на кралската фамилия от династията на Меровингите. Разкриването на тази информация направо ме главозамая. Спомних си незабавно за коментара на Люсиен Совал за „Шифърът на Леонардо“: „Много често най-добрият начин за прикриване на дадена информация е да се поддържа курс, възможно най-близък до истината.“
В своята книга Дан Браун твърди, че Христос и Мария Магдалина са имали отроче и че това свещено поколение е родоначалник на династията на Меровингите. И ето че насочвайки се по моята собствена следа, бях стигнал до църквата, в която са погребани тези крале! Възможно ли е да са наследници на Христос? Към какво ли е искал да ме насочи Люсиен Совал? Дали не е искал да ми каже, че тази част от „Шифърът на Леонардо“ прикрива сериозна следа? Отново обиколих църквата, издирвайки внимателно въпросните гробове. За голямо огорчение не можах да ги открия. Тръгнах да търся някой свещеник, за да ме насочи, и в края на краищата попаднах в нещо като хранилище, където една възрастна дама с немощен и кротък вид продаваше някакви избелели пощенски картички. Тя любезно ме осведоми. Надгробните плочи на Меровингите били разрушени по време на революционните стълкновения, но гробовете все още съществували в подземието под олтара, където наскоро щяло да се проведе научно изследване на останките. Минута по-късно, връщайки се към олтара, открих заинтригуващ дървен капак, който вероятно покриваше стълба, водеща към подземието. Това ли беше входът към некропола? Мястото се виждаше отвсякъде. Не събрах смелост да се впусна наново в авантюра, подобна на перипетиите в „Сен Дьони“. Като приковах погледа си върху капака, си спомних за изречението от загадката: „В много стария храм хищникът лежи.“ „Много стария храм“ съвпада с църквата „Сен Жермен“, най-старата в Париж, все още непокътната. Но кой може да е „хищник“, който „лежи“? Терминът „лежи“ може да е свързан с гроб, а аз се намирах точно над гробовете на Меровингите. Животът на много от тях не е достоен за предполагаеми потомци на Христос, но не бих могъл също да ги нарека „хищници“… Разочарован, напуснах църквата и седнах да почина в кафето „Дьо Маго“16.
Утрото беше към края си и туристите заемаха позиции за обяд на голямата сенчеста тераса, покрита с чадъри. На лявата маса забелязах две млади скандинавки, разлистващи карта на столицата. Руси и със спортни фигури, те ми заприличаха на две Валкирии, дирещи земни души, за да ги отведат във войнствения си рай. Седящата отляво носеше плитки и беше облечена в джинси и снежнобяла тениска; дружката й се кипреше в красива шемизета от декоративна памучна тъкан, която трудно прикриваше щедрия й бюст. Докато ги наблюдавах с крайчеца на окото, те оживено разговаряха на странния си северен език. Под предлог, че желая да направя справка по тяхната карта, им заговорих на английски и малко по-късно започнахме да бъбрим заедно. Те бяха сестри, родом от Ютландия, дошли на лятна почивка. Изключително организирани и методични, за две седмици бяха вече обиколили половин Европа и вечерта се завръщаха със самолет в Копенхаген. Лош късмет, помислих си, опитвайки все пак да прикрия разочарованието си. Екземплярът с плитките ме попита дали мога да им покажа най-интересното място в квартала. „Това е апартаментът ми, на две крачки от тук“, мислех да кажа, но се въздържах и им посочих на плана обектите, с които трябва непременно да се запознаят преди края на парижкия си престой. Докато боравех с картата, ми хрумна да проверя къде минава меридианът, който играе толкова важна роля в романа на Дан Браун. Той действително пресича квартала, но противно на твърдението на Браун, не минава нито през „Сен Сюлпис“
